Най-сетне Елинър вдигна глава и избърса насълзените си очи.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Много повече, Елинър. Когато баща ви умираше, той ме помоли да дойда тук и да ви кажа, че съжалява и че винаги ви е обичал.

В очите на Елинър отново бликнаха сълзи.

— И аз го обичах, Александра. Той беше всичко, което имах, преди да срещна съпруга си. Сърцето ми се късаше, когато го напусках, но се налагаше — толкова силно обичах съпруга си. Освен това исках Джейкъб да наследи бащиното си имение. Исках онова, което беше най-доброто за сина ми. Исках да наследи бащината си плантация. Само че…

— Да? — подкани я Александра.

— Само че — продължи Александра, сдържайки сълзите си — съпругът ми беше вече мъртъв, когато пристигнах тук. Мъртъв. Изминах целия този път, скарах се с баща си, за да открия, че той е мъртъв и погребан. Дори не успя да види сина си. Умрял на място, хвърлен от един кон.

— О, съжалявам. Колко ужасно! Но защо не се върнахте при баща си?

Елинър леко вдигна брадичката си.

— От гордост. Бях твърде горда, за да призная, че съм сгрешила, твърде неопитна, за да кажа, че съжалявам, а освен това мислех, че Джейкъб трябва да расте със семейството си, дори след като научих, че баща му… — тя се поколеба малко преди да продължи. — Беше жесток удар за мен да науча, че съпруга ми е бил женен и преди. За една красива креолка от Ню Орлиънс. Тя умряла при раждането. Преди да се влюби в мен, е бил влюбен в нея. Никога не успях да разбера дали ме е обичал толкова силно, както аз го обичах. Остави ме бременна в Ню Йорк, за да се върне тук, когато разбра, че баща му е болен. Каза ми, че трябвало да ръководи плантацията, но вътрешно съм се съмнявала. Винаги съм се съмнявала.

— Разбира се, че ви е обичал. Та той се е оженил за вас, нали?

Елинър слабо се усмихна.

— Да, ожени се, а аз не му предложих нищо — нито пари, нито известно фамилно име, като първата му жена. Сигурно ме е обичал, нали?

— Разбира се — кимна Александра, — а и вие сте била много красива.

— Да, бях. Той обожаваше русата ми коса и сините ми очи. Беше толкова привикнал към красотата на тъмната креолка, че моята светла коса му доставяше голямо удоволствие.

— Значи — колебливо каза Александра, — в края на краищата всичко е било наред при вас.

— В някои отношения всичко беше наред. А в някои отношения изобщо не беше. Разбирате ли, плантацията и всичко друго остава за първия син, а за втория няма нищо. По този начин се наследява в това семейство. А и за първия син няма да остане много, ако данъците продължават да растат.

— Какво имате предвид?

— Искам да кажа, че ако не можем да платим прекомерните данъци, които ни налагат северните политици, ще изгубим плантацията.

— Не можете да изкарвате прехраната от тази хубава земя? — очите на Александра се ококориха.

— Не. Югът тъне в разруха и се съмнявам дали някога ще се възстанови — тъжно рече тя.

— А земята, памукът?

— Има земя, но няма роби? Няма памук, защото няма роби, които да обработват земята и да берат памука. Не разбирате ли? Без тези работници Югът вече не съществува. Мразех робството, но за някои хора то осигуряваше прекрасен живот.

— А синът ви? — кимна Александра, без напълно да я разбира.

Елинър се усмихна, а мислите за сина й промениха изцяло лицето й. Стана отново почти красива.

— В края на краищата Джейкъб спечели. Той не се нуждае от теглото на Юга. Малко след като престана да бъде момче, избра свой начин на живот. Мисля, че винаги е знаел. Не, нищо от тази плантация няма да остане за него. Когато дядо му умре, всичко ще остане на Джайлс.

— Все още ли е жив?

— Разбира се — дрезгаво се засмя Елинър. — Трудно ще се намери нещо, което би могло да умори този старец. Войната само го направи още по-силен. Ще остави всичко на Джайлс, на първия син, както преди това баща му оставил всичко на него, на първия син. Знаете ли, той има по-малък брат, Ламар. За него не е имало нищо, така че той напуснал и отишъл в Тексас.

— В Тексас ли? — попита Александра, а това й напомни за Джейк, но бързо пропъди тази мисъл от главата си.

— Да, той притежава голям парцел земя, който мексиканското правителство му е предоставило безвъзмездно и успял да го запази през всички несгоди, дори през войните. Не е успял да натрупа състояние и животът винаги е бил суров към него, но има своята земя и своите мечти. Там живее синът ми. Преди известно време отиде в Тексас при чичо си, Ламар Джермън. Искаше да замина и аз с него, но Тексас не е място за жени, а и здравето и годините ми не са подходящи за такъв суров живот. Твърде късно е за мен.

— Твърде късно ли? Какво искате да кажете? Ако искате да отидете в Тексас, ще отидем двете.

Елинър тъжно погледна Александра.

— Не, скъпа моя. Не съм добре. Не ми остава още много да живея. Животът беше прекалено суров към мен, а и климатът тук е твърде влажен за дробовете ми. Но скоро всичко ще свърши.

— О, не! Току-що ви открих. Аз, аз…

Елинър поклати глава.

— Идването ти тук е голяма радост за мен. Щом знам, че баща ми все още ме е обичал и ми е простил, когато е умирал, това ще облекчи собствената ми смърт. Винаги съм изпитвала чувство за вина и съжаление. С годините тези чувства ставаха все по-силни. Но твоите думи променят нещата, за което трябва да благодаря на теб.

— Щастлива съм, че ви помогнах, но все още…

— Можехте да видите и сина ми. Той си тръгна едва вчера. Дойде да ме види, преди да се върне в Тексас. Отново настояваше да тръгна с него. Сега казва, че там е по-добре и че той и Ламар имат големи планове за Тексас и за тяхното ранчо. Ще се справят, сигурна съм. Но не мога да отида. Няма да понеса пътуването.

— Съжалявам, че съм го изпуснала. Дядо му много го обичаше. Трябва да се срещна и с него. Дадох дума.

— Пътят до Тексас е дълъг, а там цивилизацията прави първите си стъпки, при все че и тук вече не е това, което беше някога. За самотна жена Югът е твърде опасен. Изненадана съм, че си успяла да стигнеш дотук. Цяло щастие е, че са попаднала на Джайлс.

— Да, нали — хладно каза Александра, решена да напомни на Джайлс за играта, която беше играл с нея. Нямаше желание да съжителства под един покрив с този мъж, но все още не можеше да изостави Елинър.

— Радвам се, че си тук, Александра. Тук е доста самотно за една жена. Все пак ми се искаше да се беше срещнала с Джейкъб. Чувствам, че двамата ще си допаднете. Той е смел мъж. Вярвам, че и ти притежаваш смелостта, а също и гордостта, които има Джейкъб. Но нека не говорим за него, нека просто да се порадваме една на друга. Толкова дълго не съм разговаряла с млада жена.

В този момента се чу почукване. Вратата се открехна, и в процепа се видя едра чернокожа жена, която носеше поднос.

— Влез, Ейба — каза Елинър с очевидна топлина в гласа си.

Жената влезе в стаята с широка усмивка и постави подноса в скута на Александра.

— Ето, дете. Яж. Обзалагам се, че си огладняла — рече Ейба, като отстъпи назад и кръстоса ръце върху едрия си бюст.

— Благодаря — усмихна се Александра. — Много мило, но не трябва да се тревожите за мене.

— Нямаме чак толкова грижи, дете. Разбира се, имаше време, когато…

— Преди войната всичко беше различно — прекъсна я Елинър. — Това е Ейба, Александра. Ейба, това е една близка приятелка на баща ми. Той е бил неин покровител. Това е мис Александра Кларк. Донесе ми новини от къщи. Баща ми е умрял. Вече нямам друго семейство, освен това тук, — в гласа й прозвуча тъга.

— Съжалявам, мис Елинър наистина съжалявам, но вие имате хубав син, Джейкъб Джермън наистина е хубав мъж.

— Благодаря. Ейба. Александра би искала да види и него, но го изпуска, нали?

— Да, изпусна го. Жалко.

— Съжалявам, че съм го изпуснала, но той сигурно ще се връща от време на време. Искам да прекарам известно време с Елинър. Затова дойдох тук — заяви Александра, мислейки си, че не би могла да напусне дъщерята на Олаф, дори да иска. Вече знаеше, че Джейкъб Джермън е добре, но не и Елинър. Трябваше да остане и да помогне на Елинър, доколкото можеше.

— Благодаря ти, мила. Разбира се Джейкъб ще се връща, но човек не знае кога ще реши да си дойде.

Александра започна да яде гъстата супа. Беше много вкусна, особено с дебелия резен царевичен хляб. Наистина не предполагаше, че е толкова гладна. След разкоша на публичния дом не можеше да не забележи, че чинията и лъжицата вероятно са взети от кухнята. Изглежда, че за Юга наистина бяха настанали тежки времена.

След като приключи с храната, Александра погледа към двете жени.

— Искам да ви кажа, че съм готова да направя всичко, каквото е необходимо. Може би не съм много добра в домакинската работа, но ще се радвам да ви помогна. Можете да бъдете сигурни.

— Много се радваме, че си дошла да ни видиш, но все пак си наш гост. И дума не може да става да работиш — възрази Елинър.

— Но аз имам точно такива намерения. Синът ви нали ви помагаше?

— Разбира се. Джейкъб винаги прави каквото е по силите му, когато е тук, но…

— Тогава мислете за мен по същия начин. Чувствам се част от семейството.

По лицето на Елинър протекоха сълзи.

— Толкова си добра, скъпа. Разбирам, че искаш да ни помогнеш, но наистина…

— А сега, мис Елинър, достатъчно. Трябва да ви отведа в леглото — прекъсна я Ейба. — Мис Александра, остани тук. Аз ще се върна за подноса.

Ейба помогна на Елинър да стане от креслото и я поведе през стаята. До вратата двете се обърнаха.

— Благодаря, че дойде, мила. Ще се чувствам много по-добре. Само се страхувам, че ми се струпа доста — каза Елинър.

Двете жени излязоха от стаята. Александра седна в голямото легло и се замисли за тежкото положение на тези хора. Ейба й напомни за чернокожата жена на Бахамските острови. Зачуди се защо ли е останала тук, след като беше свободна.

Чу се тихо почукване. Ейба влезе бързо със заговорническо изражение. Приближи се към леглото и заговори: