— Както споменах, те са роднини на един мой приятел, който почина наскоро. Реших да ги посетя и да им съобщя за смъртта му.

— Кого точно от семейство Джермън възнамеряваш да посетиш?

Александра си помисли, че мадам Льоблан прави разговора труден, но определено нямаше начин да научи истинската й самоличност от тази скромна информация.

— Ами, възнамерявам да посетя Елинър Джермън и сина й, Джейкъб Джермън.

Мадам Льоблан се усмихна самодоволно.

— Значи ти си Александра и си пристигнала снощи в Ню Орлиънс, за да посетиш Елинър и Джейкъб Джермън. Ма chere, ти осмисляш деня ми, седмицата ми, целия ми живот.

Очите на мадам Льоблан просветнаха от някакво чувство, което Александра не можа да определи. Стана подозрителна. Дали жена като тази би й помогнала? Дали изобщо някога бе помагала на някой друг, освен на себе си? Трябваше да се добере до плантацията на Джермън с или без помощта на мадам Льоблан.

— Да, така е. Трябва по-скоро да ги видя. Би било добре, ако ми кажете къде се намира тяхната плантация — Александра оправи дрипавия си шал.

Мадам Льоблан се разсмя със звънък глас, от който Александра настръхна.

— Ма chere, очевидно си прекарала целия си живот в град. Нямаш представа колко акра7 може да има една плантация и колко мили ще се наложи да изминеш, за да стигнеш дотам. Освен това по пътищата скита всякаква паплач. Определено не можеш да изминеш пеш това разстояние, дори ако беше подходящо облечена. Сигурно ще ти досаждат, а може би дори няма да оцелееш.

Александра, която не беше се замисляла за тези подробности, пребледня. Наистина ли из Юга беше толкова опасно? Само ако можеше да изтегли пари, всичките й проблеми щяха да бъдат решени.

— Нямам представа.

— Очевидно. Какво ще направиш за мен, ако ти помогна да стигнеш до плантацията на семейство Джермън?

Лицето на Александра пребледня още повече, а очите й се разшириха, но тя не се изплаши. Не беше се замисляла, че ще трябва да плати на тази жена за помощта, но, разбира се, трябваше да го направи.

— В момента нямам пари, но по-късно ще ви ги върна.

Мадам Льоблан изсумтя презрително.

— Не искам да ти давам заем, ma chere. От него няма да имам никаква печалба.

— Съжалявам, но нямам нищо, съвсем нищо.

— Не си девствена, нали?

— Не — бавно отвърна Александра, страхувайки се от следващия въпрос.

— Уанда ми каза, че снощи в танцувалния салон много са те харесали, но по-късно не си се продала на никого. Не е много умно, chere, но очевидно има да учиш още много.

— Не съм проститутка.

Мадам Льоблан се усмихна.

— Не ставай глупава, chere. Всички жени, дори и омъжените, са такива. Жените продават телата си за различни неща. Нямат друг избор. А ние, професионалистките, продаваме своите за пари. Струва ми се, че това положение е много по-добро.

Александра се опита да прикрие изненадата си, но забеляза, че мадам Льоблан е прочела чувствата й от изражението й. Никога не беше се замисляла за тази гледна точка, но може би тази жена имаше право. Ако се беше омъжила за Стен Луис, той щеше да има тялото й, в замяна, на което тя щеше да има сигурност, деца и нямаше да се грижи за нищо. Но не искаше такъв брак, при все че знаеше, че много жени се омъжват заради парите на мъжете си, заради положението им, заради онова, което биха направили за тях. Но имаше ли друг избор? Имаше щастието да е богата, което я освобождаваше от подобна житейска необходимост. Искаше да се омъжи по любов, а ако не можеше, нямаше никога да го стори. В любовта имаше взаимно себеотдаване и точно така трябваше да бъде.

— Подобна мисъл никога не ми е хрумвала — заяви най-накрая Александра.

— Не си женена, нали?

— Не съм.

— Добре. Не ти предлагам да блудстваш, докато си в дома ми, освен ако сама не пожелаеш. Просто ела, постои няколко дни и се забавлявай. Нямам предвид нищо лошо, разбира се. Предполагам, че пееш и свириш на пиано? В моя дом сме много дискретни. Няма да имаш проблеми с мъжете. Само ще ти се възхищават и ще говорят за твоята изключителна красота и необичайна коса. Мълвата бързо ще се разнесе из Ню Орлиънс. По този начин бизнеса ми ще се разшири. Това ще ми донесе печалба. Тогава ще можем да помислим за подходяща рокля и бельо, които да облечеш, щом тръгнеш към семейство Джермън. Ще те изпратя с личната си карета. Тази сделка, предполагам, е удобна за теб. Би било глупаво да ми откажеш. В края на краищата, прекарала си миналата нощ в танцувалния салон на улица „Галатен“. Ако откажеш, довечера отново ще се озовеш там, а може да те сполети и нещо по-лошо. А църквите? Дори не биха допуснали облечена като тебе жена да прекрачи прага на портите им. Полицията? Най-вероятно там ще те изнасилят. Виждаш ли, chere, предложението ми е много добро, дори ако те накарам да работиш в някоя от стаите за няколко вечери. Какво ще кажеш?

Александра не се колеба дълго. Струваше й се невероятно, че ще трябва да пее в публичен дом, но тази перспектива беше безкрайно по-добра от още една нощ на улица „Галатен“. А и вярваше на думите на мадам Льоблан за църквите и за полицията. Освен това как би могла да пристигне в този вид в плантацията на семейство Джермън? Решението не зависеше от нея.

— Приемам предложението ви. Ще пея и ще свиря на пиано, но за нещастие песните ми ще бъдат типични за янките.

Мадам Льоблан се разсмя. Тъмните й, интелигенти очи огледаха фигурата на Александра, преценявайки възможностите й.

— Идеално. Нима мислиш, че онези джентълмени от Юга, които са оцелели, могат да си позволят момичетата на Льоблан? Едва ли. Ние обслужваме янки, chere, и за това ни плащат добре.

— О, не се досетих.

— Янките са тук от доста време. Привикнахме към навиците им, макар че едва ли ще ги превърнем в наши собствени.

Александра кимна и сведе поглед, защото разбираше, че е една от омразните янки. Когато вдигна очи, до масата стоеше едър негър, облечен в ливрея. Слугата се поклони леко на двете жени.

Мадам Льоблан го погледна и заговори на Александра:

— Това е кочияшът ми, Джона. Той ще те придружи до каретата ми. Изчакай ме там. Скоро ще дойда.

Александра стана и тръгна пред огромния мъж с цялото достойнство, което позволяваха дрехите й. Каретата беше комфортна, скъпа и, за голяма изненада, не беше просташки лъскава. Кочияшът отвори вратичката и Александра признателно се отпусна на меките възглавници.

Единадесета глава

Александра лежеше отпусната в горещата вана, от която се вдигаше пара и си мислеше, че може би в края на краищата ще оцелее. Не се и опитваше да се къпе. Нямаше никакво желание да помръдне дори малкото си пръстче. Единственото, което искаше, бе да си почива и да остави на водата да отмие всички болки и спомени от последните дни. Знаеше, разбира се, че спомените все пак щяха да останат, но горещата вана поне облекчаваше болката, която те й причиняваха.

Огледа разкошно подреденото помещение. Камината и бордюра й бяха изработени от бял мрамор, а мебелите, тапицирани с кадифе и дамаска, бяха от полиран тъмен орех, както и всички други дървени части. Пода беше покрит с пъстроцветен персийски килим. Завесите на огромното легло, дори мрежата против комари, бяха дантелени, а на балдахина на леглото бе окачена изящна кошница с цветя. По стените бяха окачени скъпи, целомъдрени картини. Стаята беше великолепна, макар и малко претрупана. Досега не бе виждала нищо подобно, но предположи, че струва едно малко състояние.

Александра въздъхна. Трудно й беше да повярва, че се намира в бардак или в публичен дом, или както и да го наричаха. Всъщност се намираше в дом, където жените продаваха телата си срещу пари. Разбира се, същото правеха и в танцувалния салон, но там обстановката беше напълно различна. По пътя от кафенето към дома й мадам Льоблан й беше обяснила, че държи скъп публичен дом, който се слави с изключителната си елегантност. Нейни клиенти бяха само богати търговци, а кавгаджиите, които понякога посещаваха дома й, любезно биваха изхвърляни. Момичетата й носеха вечерни рокли, а неприличните разговори и поведение не се допускаха. Всички бяха дами и към тях се отнасяха като към такива. Освен това й обясни, че е доста зависима от продажните политиците, които изповядват примирие със Севера. Докато те обезкървяваха града, тя правеше пари от тях. Това беше единственият начин да се преживеят последиците от гражданската война.

Досега Александра дори не си бе представяла, че жени могат да водят такъв живот или поне той не й беше изглеждал толкова реален. Ако разгледаше нещата от гледната точка на мадам Льоблан, можеше лесно да разбере защо някои жени се бяха насочили към този начин на живота, за да оцелеят. Сигурно повечето от тях не са имали друг избор. По време на войната бяха загинали толкова много мъже, а вероятно и много жени са били изнасилени. Доста от тях са останали без надежда за живот, след като не са имали до себе си мъжка опора. Някои от тях са били принудени да се препитават с най-старата професия. Сама беше разбрала, че ако нямаше пари, след като беше изнасилена, може би щеше да направи същия избор. Ако една жена бе загубила своята невинност, нямаше много шансове да се омъжи.

Щом водата започна да изстива, Александра се изми с ароматен сапун, наслаждавайки се на удоволствието отново да е чиста. Никога не беше се замисляла какъв лукс всъщност е това. Докато миеше краката и ръцете си, забеляза по тях драскотини и синини, които червенееха върху бледата й кожа. Улица „Галатен“ беше оставила дълбоки следи върху душата и тялото й, и може би само времето щеше да ги заличи.

Замислено изми косата са, като умишлено се бавеше, за да удължи прекрасното усещане от водата и сапунената пяна. Най-накрая, след като се почувства чиста, Александра се изплакна. Излезе от позлатената вана и уви около тялото си фината ленена кърпа. Щом започна да се подсушава, вратата се отвори и мадам Льоблан влезе в стаята. Александра побърза да прикрие тялото си, смутена от своята голота.