Шефът беше решил да я задържи за постоянна танцьорка, като й намекна, че ще обслужва и него. За сега не й се налагаше да отиде в леглото му, просто защото през тази нощ имаше много работа. Трябваше да се измъкне, преди да е затънала в калта на този живот и силите й за бягство да са се стопили. Защото една жена, която танцува по цели нощи, а през останалото време обслужва тези необуздани мъже, скоро губеше енергията си или просто я изхвърляха, когато вече не ставаше за нищо. Вече й бе лесно да разбере защо жените, които работеха тук, изглеждат толкова изморени и състарени. Те бързо се разделяха със своята младост и свежест в ръцете на тези ненаситни мъже. Трябваше да се махне оттук и то по-скоро. Но първо имаше нужда да си почине. Усети как сънят я оборва.

Смразяващ кръвта писък събуди Александра от дълбокия й сън. По тялото й пролазиха тръпки. Бързо огледа малката си, невзрачна стая. Нямаше никой. Колко ли време бе проспала? Беше изгубила чувство за ориентация и нямаше представа колко е часа.

Тишината отново се наруши от крясъци, проклятия и шум от борба в съседната стая, които след това продължиха в коридора. Разпозна дълбокия, звучен глас на Уанда. Стана, изтича до вратата и леко я открехна.

Двама от биячите влачеха надолу един мъж, който крещеше:

— Ограбиха ме. Тая кучка ми взе всичко. Искам си парите обратно! Върнете ми парите!

Мъжът вдигаше толкова силен шум, че накрая се наложи единият от биячите да му стовари силен удар. Мъжът увисна безпомощно между двете горили, които продължиха да го влачат надолу по стълбите.

Александра забеляза, че Уанда я наблюдава. Жената й намигна и с жест я покани да отиде в нейната стая. Александра прие поканата с тайна надежда, че може би Уанда ще пожелае да й помогне да се измъкне от танцувалния салон и от улица „Галатен“.

— Седни, мила — рече й Уанда, посочвайки към разхвърляното, мръсно легло, докато оправяше колана на роклята си. Тя едва прикриваше пищните й форми, но Уанда или не забелязваше, или не обръщаше внимание на този факт.

Александра все още беше облечена в роклята, с която беше на дансинга, защото нямаше нищо друго. Седна на леглото, тъй като в стаята нямаше нищо друго за сядане. Загледа се в Уанда, която наля бренди в една чаша, след което й я подаде.

— Не, благодаря.

— Това не е онази гадост, която ти изгаря червата, дето я сервират на бедните нещастници долу. Брендито е хубаво. Сама си го купувам.

— Не, благодаря — повтори Александра.

Уанда сви рамене, след това се приближи и седна на леглото до Александра. Преди отново да заговори, подпъхна една възглавница зад гърба си и се облегна назад към стената.

— Какъв глупак! Би трябвало да знае, че с толкова пари не се идва на улица „Галатен“. Ако не бях го разтоварила аз, някой друг щеше да го стори, но тогава едва ли щеше да има щастието да остане жив. Разбира се, сега ще трябва да ги разделя с горилите, но мисля, че си струва. Мисля, че го поохладиха. Събуди се, когато му претърсвах джобовете. Проклет късмет!

— С всичките ли клиенти постъпваш така? Мислех, че те си плащат за… обслужването.

— Разбира се, че ми плащат — ухили се Уанда, — но се опитвам да си избера такива, които имат пари. Взимам всичко ценно, което мъжът носи със себе си. Всички го правим. И ти ще се научиш, ако имаш намерение да останеш — при тези думи Уанда погледна към Александра.

Александра започваше да разбира, че Уанда не я иска край себе си — не желаеше конкуренция. Добре. Щеше да го използва, за да изпълни плана си.

— Честно казано, Уанда, просто се нуждаех от място, където да прекарам нощта. Сега…

— Платила си за нощуването, но не си спечелила никакви пари. А можеше да си избереш някой паралия мъж. Защо не го направи?

Уанда изглеждаше искрено озадачена, но Александра не желаеше да й разкрива истината. Затова просто сви рамене.

— Хайде, мила. Зная, че играеш някаква игра. А шефът? Сигурна съм, че ти е хвърлил око, но няма обичая да задържа дълго време жена около себе си, след като й се насити, а той бързо се насища. Може да ти е дал стая, но, повярвай ми, ще му плащаш много повече, ако го задоволяваш, вместо просто да работиш като останалите. Разбираш ли, момичето на шефа трябва да обслужва специалните му гости. Предполагам, че не искаш това, мила. Познавам доста, които не са оживявали след такива нощи. Няма да живееш дълго. Много деликатна си за такава работа. Всеки може да го забележи. Погледни ме. Доста усилия ще са нужни, за да ме убият, и въпреки това, не искам да се замесвам в работите на шефа.

Александра се загледа внимателно в жената, без напълно да разбира какво се опитва да й каже за шефа, но беше сигурна, че Уанда говори искрено.

— Значи би предпочела да се махна оттук, в случай че шефът реши да ме задържи на постоянна работа? — попита Александра, за да се увери, че правилно е разбрала Уанда.

— Досетлива си, мила — кимна Уанда. — Не си от улица „Галатен“. От теб би излязла чудесна любовница на някой богаташ. Виждаш ли, шефът е мой. За своите истории може да си търси други жени, но щом става дума за постоянна жена, нямам намерение да допусна някоя друга да заеме мястото ми. Разбра ли?

— Добре, Уанда. Виж, не искам да се карам с теб, защото ще загубя. Но ако искаш да се махна, трябва да ми помогнеш.

— Да се махнеш ли? — присви очи Уанда.

— Разбира се.

— Добре. Мога да те измъкна оттук.

— Е, ще имам нужда и от още нещо.

Уанда се намръщи, а лицето й стана безжалостно.

— Искам не само да се махна от този дом. Искам да се махна от улица „Галатен“ — продължи Александра.

— Разбирам — кимна отново Уанда. — Искаш да се настаниш в публичния дом на „Вию Каре“. Защо ли просто не ти счупя главата и после да те изхвърля в реката или в залива?

Сърцето на Александра подскочи в гърдите й. Уанда би могла да го направи и без съмнение би го сторила, ако решеше, че е нужно. Трябваше да внимава.

— Това не е необходимо, Уанда. Мога да приема помощта ти и това е всичко. Но не настоявам да я получа.

— Дяволски си права, че не настояваш. Никой не би посмял! Е, донякъде ми харесваш. Куражлия си и имаш умна глава. Не ми се иска да те видя как си отиваш от този живот. Но не давам пукната пара за теб и това е факт.

— Не го очаквам. Мислех, че би могла да ме представиш на някой познат.

— Мога да го направя — кимна Уанда. — Но трябва да побързаме, докато не е станало твърде късно. Напомням ти обаче, че не искам отново да те виждам на улица „Галатен“. Ако отново те мерна тук, ще те убия!

— Ако уредим това, няма да се връщам — кимна бързо Александра.

— Значи се споразумяхме.

Уанда протегна голямата си, силна лапа и здраво стисна ръката на Александра. Погледът й за миг остана прикован в изморените зелени очи на Александра, сякаш искаше да й внуши важността на сделката. Договорът не търпеше пазарлъци, но пък вършеше работа.

— Ще ти дам един шал — заяви Уанда, като ставаше. — Тази рокля е добра за танцувален салон, но ти отиваш на „Плас д’Армес“, на площад „Джексън“, а за там ме е подходяща. Шалът ще я прикрие. В края на краищата и ти си проститутка като всички други.

Александра знаеше, че ако не се измъкнеше от улица „Галатен“ скоро думите на Уанда щяха да станат истина. За една жена тук нямаше много възможности.

Уанда измъкна два шала от едно чекмедже и подхвърли единия на Александра, която го наметна на раменете си и го загърна плътно, опитвайки се да прикрие дълбоко деколтираната рокля.

Уанда отиде до вратата, отвори я и внимателно се огледа, преди да махне на Александра да я последва. След като излязоха от стаята, бързо преминаха през няколко коридора и накрая стигнаха до стълбището, което водеше към задния вход на танцувалния салон. Уанда отново спря, направи знак на Александра да мълчи и да стои неподвижно, след което слезе надолу по стълбите. След миг се върна и махна на Александра да я последва. Промъкнаха се по стълбите, после се шмугнаха през задната врата и излязоха на уличка, задръстена от боклук и въргалящи се пияници, които спяха след нощното препиване. Главите на някои от тях бяха покрити с рани, а косите им бяха сплъстени от съсирената кръв. Джобовете на всички бяха обърнати наопаки.

Александра внимателно се опитваше да заобикаля проснатите тела и боклуците, но тази задача не беше лесна и на няколко пъти се препъна така, че едва не падна. По този начин двете жени изминаха в мълчание няколко пресечки.

— Скоро ще се измъкнем от „Галатен“ — замислено каза Уанда. — Не обичам да се разхождам така. Не е безопасно. Полицията ме търси.

Продължиха да вървят още малко и внезапно Уанда спря. Завъртя глава, оглеждайки пресечката и се обърна към Александра.

— Виж, мила, тук свършва улица „Галатен“. А сега ще ти обясня как да стигнеш до „Кафе дьо Монд“ на площад „Джексън“. Поръчай си кафе или каквото и да е. Изчакай, докато при теб дойде една жена. Тя е наистина красива — мадам Льоблан. Тя е собственичка на едно местенце, наистина хубаво, на улица „Бензин“. Ще изпратя бележка. Ще се отнася добре с теб и ще ти урежда срещи с богати янки. Сега парите са в тях.

Александра кимна, като се оглеждаше неспокойно. Да, забелязваше се разликата отвъд тази точка, но беше удивително, че „Галатен“ е една толкова къса улица, докато предишната вечер беше й се сторила безкрайна. Най-сетне щеше да се махне от „Галатен“.

— Благодаря, Уанда — каза Александра, като обърна очи към жената, която първо се беше сбила с нея, а сега й помагаше.

— Ето ти малко пари, мила. Купи си кафе, нещо за ядене и изчакай, както ти казах. Предполагам, че мадам ще дойде привечер. Внимавай с полицаите, за да си нямаш неприятности. Правят се на важни, когато не са на улица „Галатен“. Страхуват се да дойдат тук, защото не излизат живи. „Не, сър“ — усмихна се неочаквано Уанда. Усмивката изцяло промени лицето й. Виждаше се, че някога е била красиво момиче, но съдбата отдавна я беше променила.