— Аз съм ваш племенник. Сигурно не сте забравили — заговорнически се разсмя той. — Винаги съм бил един от вас. Освен това се нуждая от помощта ви при управлението на компанията — добави Стен, като снижи глас, опитвайки се да убеди чичовците си, че желанията му не са опасни за тях. — Във всеки случай, дадохте й възможност, нали? — побутна ги още по-близо до съгласието Стен.

— Дадохме й всички възможности за щастлив живот, за дълъг живот с деца. А ако се беше съгласила, и Торсен можеше да остане край нея, както винаги е бил — рече Уилям, сякаш лично беше положил всички усилия да направи щастлива Александра.

— Наистина се опитахме — присъедини се към него Уилтън. — Нима не отидохме тримата при Александра и не й казахме, че може да се омъжи, за когото пожелае от нашите синове? Всички те са приблизително на нейната възраст, добре образовани, добре облечени, всичките са хубави, млади мъже. Всяка друга млада дама в Ню Йорк би горяла от нетърпение да се омъжи за всеки един от тях, но и те чакаха Александра така, както ние тримата някога чакахме Дейдре.

— Да — съгласи се Уинчел. — Можеше да направи своя избор — изпусна дим от пурата си и пушекът се закълби край него. — Но тя се държа съвсем неблагодарно, дори се разстрои и заяви, че няма да се омъжи за никой от тях. Всъщност дори се оплака, че й пречим да си намери подходящ кандидат, като не й позволяваме да организира първия си бал. Представяте ли си! Какво нахалство! Каква неблагодарност!

Стен се задави. Най-сетне ги беше хванал на въдицата си.

— Е — започна той, — всичко, което казахте, е вярно, господа. Готови ли сте да поправите грешките и да направите онова, което е най-добро за вас и за компанията?

— Винаги сме правили онова, което е най-доброто за компанията — раздразнено отвърна Уинчел.

— Разбира се, господа, винаги сте правили точно това — бързо се съгласи Стен, за да успокои накърнената им гордост. — А аз последвах плановете ви за женитбата на Александра за някой от вашите синове, но тя ги отхвърли, дори след убедителните ви намеци за продължителното здраве на Торсен.

— Не мога да я разбера. Просто не мога — промърмори Уинчел, като подръпна брадата си, а образите на Александра и на майка й, Дейдре, се смесиха в ума му.

— А сега, всички ли помните сделката ни? — попита Стен. — Ще се оженя за малката наследница — и за да има някакви други причини, освен парите, Стен добави за себе си представата за Александра, която го очаква в брачното ложе. — Да, ще се оженя за Александра, след като се освободя от Торсен, а тази отговорност поемам изцяло върху себе си. Всичко, което искам, е съгласието ви, че след като се оженя за Александра, ще споделя контрола ви върху компанията. — Стен обходи с твърд, настойчив поглед всеки един от тях, като внимателно пропусна останала част от плана си, а именно — евентуално да поеме цялото управление.

В стаята настъпи мълчание. Всеки един от старците потъна в своите мисли, но всеки реши за себе си онова, към което Стен умело ги беше насочил — че контролът върху компанията трябва да бъде спечелен на всяка цена. Не трябваше да позволяват на Александра Кларк да се омъжва извън фамилията.

Три чифта мрачни очи започнаха да се проясняват, докато накрая заблестяха злобно и загледаха със съгласие Стен. Решението беше взето. Можеше да го прочете по лицата им.

— Е, господа? — попита той, подтиквайки ги към окончателно, явно съгласие.

Всяка една глава кимна утвърдително и всеки глас се съгласи.

Стен неочаквано се изправи, излъчвайки гневна енергия и готовност за действия.

— Компанията най-сетне ще бъде наша… ваша — увери ги Стен. — Оставете подробностите на мене. Каквото и да се случи, правете се на изненадани. Аз поемам грижата за Торсен и Александра, но вие също трябва да изиграете ролите си.

Старците отново кимнаха, желаейки най-сетне да приключат с формалностите, за да могат отново да се върнат към обсъждането на достойнствата и красотата на съвършената Дейдре Мейджи, като напълно забравиха, че тя е майка на Александра, чиято съдба току-що оставиха в ръцете на алчния Стентън Луис.

— Тогава преминаваме към дела. И то скоро — безмилостно обеща Стен, а по вените му се разля изгарящо нетърпение, щом почувства, че жаждата му за богатство, за мощ и за притежание на красивата Александра Кларк скоро ще бъде напълно задоволена.

II.

Александра Кларк нервно кръстосваше всекидневната на втория етаж и нетърпеливо очакваше завръщането на стария си приятел Олаф Торсен. Той закъсняваше от следобедната си разходка и Александра изпитваше безкрайно притеснение. Щом не се завърна навреме, тя се качи на втория етаж, така че да може да поглежда за познатата фигура, приближаваща се с ленива походка по улицата, но тя все още не се появяваше.

Искрено се безпокоеше за Олаф. Напоследък тримата й втори братовчеди — Уилям, Уинчел и Уилтън Кларк, отправяха зле прикрити заплахи към стария човек, които не можеше да отмине със свиване на рамене, както правеше Олаф, или поне да се престори, че не се тревожи.

Олаф я беше съветвал да се омъжи само за човек, когото обича. Едва издържаше да бъде в една стая с послушните, надути младоци, които тримата братовчеди й представиха като подходящи кандидати за женитба. Да се омъжи за тях — как ли пък не!

Да, безпокоеше се за Олаф. Беше се присмял на предложението й някой да го придружава през цялото време. За своите седемдесет години Олаф беше силен, здрав като бик и едва ли би позволил да го ударят.

Къде ли се губеше Олаф? Вече закъсняваше. Дръпна завесите и погледна през прозореца, сърцето й странно подскочи при вида на тълпата, която се събираше на близкото кръстовище — точно там, където Олаф обикновено пресичаше улицата, завръщайки се у дома. Паниката я сграбчи, но не можеше да повярва, че сцената, която виждаше, има нещо общо с Олаф. За всичко бяха виновни нервите й. Напоследък бяха толкова обтегнати.

Въпреки това, с изкривено от болка лице, Александра пусна завесата, изтича бързо в стаята си, грабна пелерината си и се спусна надолу по стълбите към входната врата на дома си. По-късно не можеше да си спомни как е стигнала до насъбралата се тълпа на улицата, помнеше само отчаяното биене на сърцето си и настойчивото желание да бъде при тези хора, за да се убеди сама, че с Олаф не се е случило нещастие.

Тълпата продължаваше да се събира. Разбута ги грубо, като се опитваше да достигне центъра на кръга. Щом забелязаха бледото й лице и отнесения й поглед, които явно показваха, че има нещо общо със случилото се, хората се отдръпнаха встрани и й направиха път да мине. Най-накрая Александра отмести и последния човек, който препречваше пътя й, и в гърлото й се надигна тих стон при вида на онова, което някак си очакваше, че ще види, но до последния момент не искаше да го признае пред себе си.

— Олаф — тя коленичи край превитото тяло, покрито с прах и кал. — Олаф, толкова съжалявам. Грешката е моя — каза тя задавано, докато сълзите се стичаха по бузите й. Взе главата му в скута си и за първи път забеляза, че е стар, изглежда изморен, а също така и смъртен.

— Александра… — дрезгаво прошепна той.

Александра отмахна назад косите му и започна да го милва по слепоочията, като се приведе по-близо до лицето му.

— Александра, трябва да избягаш. Не се бави. Те или ще убият и теб, или ще те принудят да се омъжиш за някой от тях. Пази се от Стен… Луис. Той е много опасен — прошепна Олаф, след което слабо се закашля. С всяка секунда лицето му ставаше все по-сиво, но въпреки това Александра не искаше да повярва, че ще я напусне. Та той беше всичко, което имаше, всичко, което някога бе имала.

— Обичах те като моя внучка, както моя внук, когото никога не съм виждал. Върви, Алекс, върви в Ню Орлиънс. Намери дъщеря ми, внука ми. Може би те ще успеят да ти помогнат. Върви, докато все още можеш. Скрий се от фамилията, поне докато навършиш пълнолетие — слабо промълви той с трескаво блестящи очи.

Едва го виждаше, защото сълзите премрежваха погледа й, но знаеше, че винаги ще чува думите му.

— Обещай ми, обещай ми, че ще отидеш! Още сега. Върви в Ню Орлиънс и намери семейството ми. Кажи им, че винаги съм ги обичал и че съм бил… един стар глупак.

— Не! Не, Олаф, никога не си бил глупав, а аз… аз обещавам всичко, само не ме напускай.

— Не чакай погребението ми, Алекс. Върви още сега. Избягай докато все още можеш, преди те да са те впримчили и да са направили от теб една от тях. Докажи, че си дъщеря на баща си. Докажи… — искаше да продължи той, но дъхът му като че ли замря, а очите му потъмняха и погледът му бавно започна да гасне. След това се отпусна безжизнен в ръцете й. Александра го прегърна и се разрида от мъка.

При все че сърцето й беше като парче лед, умът й гореше от думите му. Бяха убили Олаф, бяха го убили, за да се доберат до управлението, мислеше си тя. Е, щеше да им покаже. Щеше да отиде. Щеше да избяга в Ню Орлиънс. Щом в последните мигове от живота си Олаф я беше помолил да му обещае нещо, нямаше сила на този свят, която да й попречи да не изпълни обещанието си.

И все пак, как щеше да открие тези, които никога не беше виждала, които бяха напуснали Ню Йорк преди двадесет и пет години? Но трябваше да ги намери. Беше обещала. И се радваше, че Олаф най-сетне беше простил на дъщеря се, че се е оженила за южняк и го е последвала в Луизиана. Веднъж Олаф й беше разказал как неговата единствена дъщеря, Елинър, се влюбила в Джермън, един джентълмен от Юга, от Луизиана, докато той бил по работа в Ню Йорк. Оженили се почти веднага, макар Олаф да не одобрил избора й. Но те били толкова влюбени един в друг, че нищо не можело да попречи на щастието им или на решението им да бъдат заедно, докато един ден Джермън получил известие от плантацията си в Луизиана, че баща му е болен. Налагало се спешно да се върне в къщи. Боял се, че Елинър не трябва да пътува, защото била бременна, така че тя се съгласила да остане в Ню Йорк при баща си, докато се роди бебето. Тогава съпругът й щял да дойде и да ги отведе в плантацията си, близо до Ню Орлиънс.