— Охо! — простена той. — Ти си красавица, истинска красавица.

Докато Александра се мъчеше да се освободи, морякът я притегли към себе си. Едната му ръка я държеше за кръста, докато другата мачкаше гърдите й, опитвайки се да достигне до голата й плът.

— Пусни ме! — остро извика тя, без да може да повярва, че този мъж я насилваше насред улицата.

— Значи искаш да си играем, така ли? Съгласен съм. Та къде каза, че ти е местенцето?

— Нямам никакво място, ти… ти, боклук такъв!

— Така ли? Като те види човек, би си помислил, че имаш своя собствена стая. Е, заради теб няма да се откажа да го направим и върху килимче. Къде е то? Тук ли ще го постелем или ще отидем на някоя по-тиха алея?

— Не! — извика тя и с отчаян тласък се измъкна от прегръдката му. Втурна се надолу по улицата. Дългата й рокля я спъваше, така че я повдигна до коленете си докато бягаше. Блъскаше се в хората, нечии похотливи, готови да се вкопчат във всяка жена, ръце се опитваха да я задържат, докато накрая тя се спъна в някакъв пияница, проснат насред улицата. Надигна се, като в отчаянието си не обърна внимание на ожулените си длани и отново побягна. Едва дишаше, с накъсани, изгарящи глътки въздух.

Все още зад себе си чуваше преследващи я стъпки и знаеше, че я догонва похотливият моряк или някой друг, също така ужасен мъж. Как да се измъкне от този лабиринт на ужаса? Улицата изглеждаше безкрайна. Досега никога не бе попадала на подобно място. Дори не беше предполагала, че съществува. Започна да разбира какво значи безумно да се страхуваш.

Изведнъж няколко чифта големи ръце я сграбчиха и спряха лудия й бяг. Александра изпищя ужасена и, изгубвайки равновесие, падна сред голяма група моряци, които я гледаха и й се смееха.

Моряците я повлякоха с тях, очите им алчно я оглеждаха. Ръцете им опипваха треперещото й тяло, докато тя безпомощно се опитваше да се отбранява. Шмугнаха се между сградите на една тясна задна улица и я блъснаха на земята.

Александра се сви, без да знае как може да избяга от тях.

— Не можеш да се измъкнеш, мила моя, ако наистина искаше това. Тъй като ми се стори, ме имаш нужда от малко укротяване, аз извиках приятелите си. Ще се радвам да ти се наслаждаваме заедно. Нали ви казах, че е хубавица? — обърна се морякът към останалите.

Те бързо се съгласиха и стесниха кръга около нея.

— Моля ви, моля ви, вие не разбирате. Изгубих се. Не съм оттук — отчаяно извика Александра.

— Не ви ли казах, че обича да играе игрички? Искаш ли малко бой? Това ли искаш, скъпа?

— Не! Не! Стойте далеч от мене. Ще викам.

Моряците се разсмяха. Един от тях подхвърли:

— Няма да ти помогне, момиченце. По улица „Галатен“ се носят писъци по всяка време. На никой не му пука, а тук няма полиция. Не смеят да припарят тук.

Видя, че са трима. Бяха едри, мускулести моряци, които стига да поискаха, можеха да я разкъсат на парчета, но в гърдите й започна да се надигна гореща, свирепа ярост. Нямаше да им позволи да я докоснат. Щом първият моряк коленичи над нея, тя силно го удари през лицето и изкрещя:

— Остави ме на мира, звяр такъв!

Морякът изръмжа, потърка челюстта си и се наведе към нея, но неочаквано го спря строг женски глас, който долетя от тъмната алея.

— Момчета, няма нужда да насилвате дамите от френската улица. Имам дом с меки легла и момичета, които с готовност лягат в тях. Елате, моряци, не си губете времето с тази. Елате с мен.

Александра притаи дъх, очаквайки реакцията на моряците. Дали щяха да я оставят, за да тръгнат с тази жена? И тримата мъже се бяха обърнали и гледаха към закръглената фигура, която се очертаваше на слабата светлина на уличните лампи. Моряците се поколебаха за миг какво решение да вземат.

— Елате, момчета. Няма да ви чакам цяла нощ, нито пък моите момичета. Нощем на улица „Галатен“ става доста оживено, така че е по-добре отрано да си осигурите място.

Изглежда, този аргумент накара моряците да вземат решение. Погледнаха още веднъж към Александра, след което последваха жената обратно към улица „Галатен“. Последният ощипа Александра и след като й хвърли през смях няколко монети, остави я сама насред мръсната, покрита с боклуци уличка.

Доста време Александра остана да лежи сгушена, опитвайки се да събере мислите и смелостта си. Беше на косъм отново да я изнасилят и все още се чувстваше слаба. Как можеше да съществува подобно място? Дали нямаше да е по-добре, ако беше останала в Ню Йорк? Такова премеждие беше невъзможно да й се случи там. Но все пак в Ню Йорк, в собствения й дом, я бяха изнасилили. За миг си помисли с копнеж за Джейк. Той никога не би й причинил болка. Но не, не трябваше да мисли за него. Беше си отишъл завинаги от живота й. Сега трябваше да се измъкне от това място, наречено улица „Галатен“ и да се добере до някоя църква, без да я изнасилят или да й досаждат.

Усети монетите, които лежаха в скута й и се разсмя дрезгаво. Е, бяха й платили. Бяха й платили, защото я бяха помислили за уличница. Все пак вече не беше без пари.

Мълчаливо се закле, че няма да се поддаде на страха или на паниката, които заплашваха да я обземат. Мъжете я преследваха от момента, в който напусна Ню Йорк, но щеше да се погрижи за себе си. В жилите й тече кръвта на рода Кларк и щеше да направи всичко необходимо, за да оцелее. Зелените й очи проблеснаха сурово. Стисна монетите в ръка и се изправи. Щеше да учи правилата на този жесток свят и щеше да играе според тях.

Наведе се да вдигне яркия си шал. Осъзна, че той, дълбоко деколтираната й рокля и миризмата на уиски, която се носеше от дрехите й, я превръщаха в уличница. Добре тогава, щом приличаше на такава, щеше да изиграе ролята на уличница, но само до известна степен. Щеше да направи каквото е необходимо, за да се измъкне от това ужасно място, наречено улица „Галатен“. И като наметна яркия шал върху раменете си и отмахна непокорните къдрици от лицето си, Александра дръзко излезе на улица „Галатен“, твърдо решена да оцелее. По улицата се тълпяха проститутки и крадци; удушвачи, които открито носеха смъртоносните си примки и хора с прашки в ръце, които стреляха по селяните; моряци, които търсеха жени и развлечения на улица „Галатен“. Александра вървеше между тях, приятелски отказваше на мъжете, които й предлагаха да отиде с тях. Красотата й сияеше сред уличната тълпа и Александра отново започна да усеща женската си сила.

Планът й вървеше добре, тъй като я приемаха за уличница и тя дори започваше да привиква към шума, към пощипванията, към опипванията и подигравките, с които я обсипваха отвсякъде. И тъй като я приемаха за една от обитателките на тази улица, не й досаждаха. Докато вървеше надолу по улицата, като се надяваше скоро да намери изход, някакъв мъж я сграбчи и я повлече към един танцувален салон.

Александра примигна от силната светлина след уличния полумрак.

— Тази вечер бизнесът не върви, бебко — настоятелно прошепна в ухото й мъжът. — Ти си щастливка. Тук можем да използваме хубавица като тебе. Знаеш правилата — десет процента от питиетата и всички бакшиши, които получаваш. Обзалагам се, че ще припечелиш доста. Ако тази вечер се справиш добре, ще те оставя за постоянно.

Мъжът наведе към нея лицето си с малки, похотливи очички, а киселият му, топъл дъх я удари в лицето.

— Аз, аз…

— Не ми благодари. Работата е добра, а ние можем да използваме хубавица като теб за престиж на заведението. Но помни, че трябва предварително да заплащаш за стаята си горе. Всички момичета го правят. Ще взема таксата още сега. Не се съмнявам, че по-късно ще си намериш клиент.

При тези думи мъжът грабна парите от ръката й и я тласна към стаята.

Александра погледна към изхода. Гореше от желание да се измъкне от това място. Преди да успее, някакъв мазен, мръсен тип я сграбчи през кръста и я повлече из салона. Нямаше възможност нито да откаже, нито да избяга, тъй като мъжът беше силен и здраво държеше плячката си.

Докато я теглеше през салона, Александра успя да се огледа. За първи път виждаше танцувален салон. По дължината на стаята беше разположен дълъг бар, а зад него, на високи столчета седяха неколцина биячи — четирима-петима здравеняци, въоръжени с примки, прашки, ножове и месингови боксове. Досега не бе виждала такава гледка и ги зяпна учудено. Мъжът продължаваше да я дърпа покрай бара, към задната стая. Единият от огромните негодници й кимна, а очите му обходиха изпитателно тялото й с очевидно одобрение. Александра бързо погледна настрани, боейки се, че големия звяр може да прояви интерес към нея.

Скоро откри, че задната стая всъщност е дансинг. Едно малко пиано, цигулка и тромбон изпълняваха музика със съмнително качество. Жените от салона бяха облечени в басмени рокли до коленете, а обувките им бяха износени и разкривени токове. Всички бяха с дълги, свободно разпуснати коси. Жените танцуваха, доколкото грубите им движения можеха да бъдат наречени танц, с намръщени, чернобради, облечени в червени ризи мъже, които представляваха такава пъстра сган, че спокойно можеха да се приемат за част от пиратски екипаж от времето на Лафит.

По лицата им беше изписана мрачна решителност, която я заинтригува. Зачуди се дали тези хора изобщо се смеят, дори дали умеят да се радват. Помисли си, че жените може би някога са били хубави, но сега бяха мръсни и изглеждаха зле. Въпреки това мъжете изглеждаха съвсем доволни, вероятно защото това бе всичко, което очакваха.

— Ето, скъпа — каза мъжът, който я доведе в танцувалния салон. — Тук ще можеш да си потанцуваш добре. Как се казваш?

— Александра — промърмори тя с половин уста, надявайки се, че не я е чул. По-добре да беше му казала друго име.

— Аз съм Лани. Имаш хубаво име. Ето, вземи си питието. Знаеш правилата.

Мъжът сложи чашата в ръката й и я повдигна към лицето й. Не възнамеряваше да протестира или да се противи. Това можеше само да й навреди. Щеше да се опита да играе тази игра по най-добрия начин, а след това щеше да избяга. Поднесе неприятно миришещото питие към устните си, като си помисли дали чашата е чиста. Мъжът кимна окуражително, изцъклените му очички я наблюдаваха внимателно, след това той отметна глава назад и пресуши чашата си на една глътка. Александра се опита да направи същото, но щом парливата течност се стече надолу в гърлото й, се закашля и се почувства нещастна и смутена.