Джейн Арчър - Непокорна страст

Александра кръстосваше капитанската каюта на „Летящия Джей“. Намираха се в пристанището на Ню Орлиънс, но на практика беше пленница на Джейк. Макар да бяха прекарали заедно само няколко дни, след като напуснаха Бахамските острови, Джейк беше решил да я задържи при себе си. Не искаше дори да изслуша молбите й, че трябва да остане в Ню Орлиънс, че има някаква работа в града. Джейк отиваше в Тексас и беше решил на всяка цена да я вземе със себе си.

След като се качиха на кораба Джейк бързо бе установил отношенията между тях. Когато не беше на палубата, за да командва кораба, както за щастие беше през повечето време, той стоеше с нея в каютата и я учеше на изкуството на любовта. Съпротивляваше му се, тъй като не искаше да се остави в ръцете на един мъж, който я третираше като първокласна проститутка. Никога не се предаваше без борба, но все пак той беше толкова силен, а освен това в неговите ръце тялото й обикновено някак си не я слушаше. Изпадаше в ярост от факта, че отговоря на желанията му. Въпреки това, когато той дойдеше при нея, тялото й тръпнеше от нетърпение да се слее с неговото, докато накрая не се отпуснеше изтощена и задоволена в ръцете му.

Не успяваше да сложи ред в хаоса от чувства и усещания. Досега не беше изпитвала към никой мъж това, което сякаш я притегляше към Джейк. Той я обиждаше с желанията си, с неговата увереност, че тя ще се радва да остане с него и че ще направи всичко, за да бъде с него. Е, той грешеше. Тя принадлежеше само на себе си. Беше господар на живота си. И нямаше да позволи да се превърне в пленница на странната власт, която той имаше над тялото й. Щеше да избяга от него. Трябваше да избяга от него!

Освен това, не бе забравила обещанието, дадено на Олаф. Беше твърдо решена да го спази. Беше в Ню Орлиънс. Беше изминала дълъг път и беше преминала през толкова премеждия, за да се добере дотук. Нямаше да позволи да бъде отведена в някакво варварско място като Тексас от един мъж, когото не харесваше, а още по-малко желаеше. Не, трябваше да избяга от кораба на Джейк и да изчезне от неговия живот.

Първият й проблем бяха дрехите. Единственото, което имаше, беше роклята, която носеше на Бахамите и никакво бельо. Беше смущаващо, но просто нямаше нищо друго, освен яркия шал, който откри в сандъка на Джейк. Той поне можеше да прикрие корсета й, който беше твърде дълбоко изрязан и почти откриваше гърдите й до половината, за да се разхожда с него посред бял ден.

Нямаше пари. Не можеше да рискува да се свърже с банката си в Ню Йорк, защото, веднага щом го стореше, Стен Луис щеше да разбере къде се намира. Налагаше се да намери начин незабелязано да напусне кораба и да потърси в Ню Орлиънс семейство Джермън. Беше решила да открие родствениците на Олаф. Вероятно те можеха да й помогнат. За съжаление в настоящия момент не беше в състояние да им окаже някаква помощ.

Джейк бе напуснал кораба рано тази сутрин. Беше й казал да не прави опити да слезе на брега, защото той така или иначе ще я открие. Суровите му сини очи я бяха погледнали заплашително и тя знаеше, че гневът му ще избухне, ако избяга, но това беше без значение. Решението й да избяга беше окончателно. Освен тава, беше й казал, ме заминава за няколко дни, че когато се върне, ще й донесе нови дрехи и ще я отведе на разходка в Ню Орлиънс. Дълбоко в себе си Александра бе убедена, че той сигурно е повярвал на подмятанията на капитан Съли, че е проститутка, която бяга в Ню Орлиънс. Иначе защо й трябваше да идва в този град? И щом е така, защо да не отиде с един мъж в Тексас? Глупак! Щеше да му покаже!

Всички моряци на борда на „Летящия Джей“ бяха в отпуска, освен Морли, който трябваше да се грижи за нея, без да нарушава строгата заповед на Джейк да я държи заключена в каютата. По време на пътуването от Бахамските острови до тук старият моряк бе винаги много любезен с нея и Александра се привърза към него. Чувстваше се малко виновна, че ще му създаде неприятности като избяга, но се налагаше да го стори. През целия ден очакваше с нетърпение Морли да й донесе вечерята. Той не можеше да го направи, без да отключи вратата и да влезе, а това щеше да й осигури най-добрата възможност за бягство. Тревожеше се само, че денят вече си отива. Предпочиташе да започне обиколката си в непознатия град, докато още е светло.

На вратата на каютата най-сетне се почака, нещо, което беше очаквала през целия ден. Тя беше изпълнена с решителност и очите й горяха сурови и блестящо зелени. Не трябваше да мисли нито за любезността на Морли, нито за гнева на Джейк, когато откриеше, че я няма. На всяка цена трябваше да избяга. Щом чукането се повтори, този път по-настойчиво, тя взе почти пълната бутилка уиски, която Джейк беше оставил на масата. Беше най-доброто оръжие, което успя да намери и сигурно щеше да свърши работа. Приближи се на пръсти до вратата, застана зад нея и стисна здраво бутилката.

Отново се почука — по-силно, по-настойчиво. Дочу се загриженият глас на Морли:

— Мис Александра? Мис Алекс? Донесох ви вечерята. Ходих до Ню Орлиънс и купих пресни плодове и зеленчуци. Ще се зарадвате на малко разнообразие в храната. Спите ли? Добре, аз само ще вляза и ще оставя подноса.

Ключът се превъртя. Александра се напрегна и вдигна бутилката. Морли отвори вратата. Щом пристъпи в каютата, тя стовари с всичка сила бутилката върху главата му. Тя се строши, съдържанието се разля върху моряка, а от силата на удара се разхвърчаха малки късчета стъкло. Коленете на Морли се подгънаха. Той рухна тежко на пода, а съдържанието на таблата се разпиля край него.

Александра бързо провери дали все още диша, след което грабна шала и одеялото от койката. Хвърли одеялото върху стария моряк, наметна шала върху раменете си и излезе от каютата, като затвори добре вратата след себе си.

Над Ню Орлиънс се спускаше тихата априлска нощ, когато Александра стъпи на кея, плътно загърната с яркия шал. Добре усещаше силната миризма на уискито, което беше намокрило роклята й. Макар че през деня времето беше топло, сега потръпна от хладния, влажен вечерен вятър, който проникна през дрехите й и развя кичурчето, което се беше измъкнало от прибраната й в плитка коса. Приглади роклята си и се огледа наоколо. Разбира се, не видя нищо познато. Не знаеше в коя посока да върви, понеже не знаеше нищо за Ню Орлиънс. Но знаеше, че бързо трябва да направи нещо. Решително напусна кея, насочвайки се към онази част на града, в която реши, че се намира центърът. Може би щеше да открие църква, в която да направи справка или поне щеше да открие място, където да прекара нощта в безопасност. Нямаше пари за хотел и определено не искаше да остава сама през нощта в града.

Потопи се в тесните улици на Ню Орлиънс. Тук беше по-тъмно, тъй като сградите преграждаха пътя на отслабващите лъчи на слънцето. Придърпа шала по-плътно до тялото си, сякаш искаше да се защити от странните, тъмни сенки наоколо. Несъзнателно се насочи към звука на човешки говор, още по-навътре в лабиринта от улици, по-близо към мястото, където се надяваше, че ще бъде в безопасност.

Но докато продължаваше бързо да крачи по зле осветените улици, завивайки първо по една, после по друга, все повече и повече се объркваше. Постепенно разбра, че наблизо няма църква. Продължи да бърза, а по пътя си се разминаваше все по-често с моряци, които й подвикваха. От тъмните входове на къщите някакви хора й махаха и я викаха да отиде при тях.

Здрачът се превърна в нощ, а уличните лампи разпръсваха бледата си светлина над хора и постройки. Александра разбра, че не се намира в най-добрата част на града. Ускори крачките си, усещайки как сърцето й се вледенява от страх, докато се луташе да намери път към някой по-благоприличен квартал на града. Изведнъж някакъв непознат я дръпна за шала и започна с тих глас да й предлага такива неща, за които тя не можеше и да предположи, че могат да се говорят на глас. Къде беше попаднала?

Най-накрая, задъхана от бясното бързане, тя спря и се огледа. Намираше се на тясна улица, с двуетажни и триетажни сгради от двете страни. От отворените им врати ехтеше силна, разюздана музика. Писклив женски смях и приглушени мъжки гласове се смесваха със звуците на пиано и цигулки и този неприятен шум изпълваше тясното пространство. Александра се загледа в грубите, недодялани хора край нея и разбра, че по някакъв начин се беше озовала в много лоша част на Ню Орлиънс.

Какво да направи? Докато размишляваше над проблема си, до нея се приближи мускулест моряк и грубо я дръпна към себе си. Александра се блъсна в широките му, твърди гърди.

— Къде ти е местенцето, скъпа? Ти си една малка палавница, нали? — шумно каза той, а ръцете му безсрамно се насочиха към бедрата й и я погалиха.

Александра извика и се опита да го удари. Но морякът просто хвана юмруците й и се разсмя.

— Да, ти наистина си с горещ темперамент. Точно такива дами обичам. Не се безпокой. Имам пари. Пристигнах в пристанището само преди няколко часа. Струва си човек да прекара времето с теб — каза той, а ръцете му продължиха да опипват тялото й, докато накрая стигнаха до закръглените й гърди, след което бързо се мушнаха под шала й, за да ги разучат по-добре.