— Хейуърд, през целия си живот ли сте живял на Бахамските острови?

— Да — усмихна се по момчешки той. — Тук съм роден. Също и Керълайн. Но това е почти всичко общо между нас. Тя счита, че няма нищо по-хубаво от това да напусне острова, докато аз мисля, че ще се чувствам изгубен навсякъде другаде. Единственото време, когато Керълайн не желаеше да напусне острова, беше през войната. О, но вие сте от Севера…

— Да, така изглежда, но това вече е минало — топло отвърна тя, желаейки разказът му да продължи.

Хейуърд леко се изчерви и добави:

— Е, това бяха най-бурните години, които помня и мисля, че Керълайн искаше да продължат вечно. Разбирате ли, Югът оцеляваше благодарение на транспортите през блокадата, а Бахамските острови бяха основното място за тази търговия. Бяха трудни времена, а островите бяха пълни с буйни мъже и жени. Идваха тук, за да спечелят пари, за да забогатеят бързо и повечето успяваха. Разбира се, те ги пръскаха толкова бързо, както ги печелеха. Именно от тях островите натрупаха парите си. Разбирате ли, парите се харчеха тук. Никой не оставаше в Юга.

— Да? — окуражи го Александра. Досега никога не беше чувала тази страна на историята.

— Е, предполагам, че бях толкова въодушевен, колкото Керълайн. Мислех, че благополучието няма да има край, както предполагам е мислила и тя.

— И какво се случи?

— Ами войната, разбира се, свърши, след което стана по-зле дори от преди. Хората си тръгнаха и взеха парите със себе си. Предполагам, че жителите на острова не са били много настоятелни да получат техния дял от парите или ги бяха пръснали. Така че останахме със съвсем малко, когато всичко приключи.

— Съжалявам.

— Не, проклетата вина е моя. Трябваше да гледам достатъчно напред, но бизнесът никога не е бил в кръвта ми. Нито пък на някой друг от фамилията. Разбирате ли, моите предци са били тори2 и са дошли тук, за да създадат памучни плантации, когато бунтовниците спечелили войната за независимост. Е, те построили плантациите. Видяхте и къщата, но винаги нещо е куцало. Всички богати памучни плантации пропаднаха. Просто не им е било мястото тук.

— Нищо ли не може да се направи?

— Не. И те упорстваха като нас. По време на войната имах пари, но построих складове в Насо. Струваше ми се добра инвестиция. Дори притежаваме част от хотел „Роял Виктория“, най-големия хотел на Бахамските острови, а също и най-празния. Не можем да го продадем, нито пък да го изоставим. Ураганът през 1866 година дори събори част от складовете, като че ли загубата на войната не беше причинила достатъчно разрушения на островите. Така че, моя мила Александра, притежавам една непродуктивна плантация, една къща в лошо състояние, празни складове и част от хотел, който се моли на клиентите да го посетят.

— Наистина съжалявам, Хейуърд — рече тя, чувствайки се неудобно от искрените му признания. Можеше да разбере, че е недоволен от съдбата си, но не можеше да му съчувства за това, че не е успял да направи нещо повече в живота си.

— Не, не — каза той, махвайки с ръка, сякаш искаше да пропъди нейната загриженост. — Положението ни далеч не е бедствено. Надявам се, че Бахамските острови отново ще станат важни за корабоплаването и когато това време настъпи, аз ще съм тук — готов за действия.

— Но какво ще правите междувременно?

— О! — възкликна небрежно той, обръщайки нежните си кафяви очи към нея. — Каквото винаги сме правили тук, на Бахамите. Повечето от шхуните, които виждате във водите наоколо са „чистачи“.

— Чистачи ли?

— Да. Самият аз притежавам няколко от тях. Край островите се маневрира трудно и корабите често се разбиват. Тогава „чистачите“ прибират каквото могат, след което честно ги възнаграждаваме за труда им.

— Аха! — рече Александра, мислейки си, че думите му прозвучаха отвратително.

— Самият аз обикновено се занимавам с търговската страна, но понякога излизам с някоя от моите шхуни, ако се очаква особено печеливша операция.

Александра не можеше да повярва, че Хейуърд може толкова небрежно да говори за ужасната си работа. Заниманието трудно можеше да се нарече почтено, но ако то беше единственият им начин за преживяване, не можеше да ги обвинява за действията или за поведението им. Но все пак самата идея я отблъскваше.

Поклати глава и се опита да му се усмихне.

— Все пак хората на островите трябва да живеят от нещо.

— Точно така — бързо се съгласи той. — А нещо трябва да предизвиква корабокрушенията. Разбира се, някои от жителите на островите са разстроени от факта, че властите искат да поставят повече светлини.

— Светлини ли?

— Да, разбира се, сигнални светлини, които да отбелязват опасните за корабите точки.

— Искате да кажете, че по-скоро биха искали корабите да се разбият, вместо да преминат безопасно?

— Боя се, че сте права — замълча за миг и се наклони по-близо до нея. — Казах ви всичко това с определена цел.

Почувства, че цялото й тяло се напряга от инстинктивна уплаха, но нито помръдна, нито проговори.

— Александра, не е възможно да не сте забелязали интереса ми към вас от първия миг, в който ви зърнах.

Александра поклати глава, тъй като не искаше да чуе останалите му думи. Но все пак не можеше да избяга.

— Вие сте толкова красива, че не мога да го повярвам, толкова мила, толкова любезна.

— Аз, аз…

— Не, оставете ме да продължа. Винаги съм мечтал за жена като вас, но не съм се надявал, че тя наистина съществува или че някой ден ще я срещна. И въпреки това вие пристигнахте неочаквано, съвсем сама и без никакви спомени. Миналото ви няма значение за мене. Как мислите, дали е възможно да останете да живеете тук, на Бахамските острови, за постоянно?

— Предложението ви е прибързано, Хейуърд — отговори Александра със заекване. — Естествено много съм поласкана от думите ви, но всичко става толкова скоро. Не мога да кажа… не знам…

— Това е достатъчно. За сега ми стига, че не отхвърлихте мен и моя остров. Стига ми, че ми давате достатъчно време, за да се запознаем по-добре, за да опознаете острова. Чувствам — при тези думи той сложи мелодраматично ръка на сърцето си, — че сме родени един за друг.

Не можеше да повярва на думите му. Наистина ли говореше сериозно? Какво всъщност имаше предвид? За брак ли мислеше? Обичаше ли я? Толкова бързо?

— Не ви карам да бързате, Александра, но се страхувам, че можете да ме напуснете, преди да сме имали достатъчно време да се опознаем. При нормални условия не бих говорил с вас толкова скоро. Разбирате ме, нали, мила?

Ръцете му се плъзнаха покрай кръста й, придръпвайки я към себе си. Наклони се напред, а устните му потърсиха нейните.

В изненадата си Александра не реагира, дори когато устата му нетърпеливо се впи в нейните устни, опитвайки се да събуди страстта й. Ръцете му обхванаха гърдите й, обезумяло опитвайки се да разкопчеят корсажа й. Но в ума й проблеснаха живите спомени за други мъже, за други места и Александра го отблъсна от себе си. Преди да скочи и да побегне, видя изчервеното му, изненадано лице. Той беше просто един мъж, като всички останали, помисли си тя. Не можеше да му вярва.

Хейуърд бързо я последва, докато тя тичешком приближаваше конете.

— Александра, съжалявам! — извика той. — Моля ви, не ми се сърдете. Просто сте толкова красива, че не можах да се сдържа.

Отново почувства, че силата й се завръща. Спря се и се обърна към него.

— Принуждавате ме да бързам. Не мога да взема решение, още по-малко да се ориентирам в мислите си, докато не си спомня коя съм аз и какво правя тук. — Тъжното му лице я накара да осъзнае, че говори твърде остро. Спря за миг и добави с по-нежен глас, докосвайки ръкава му. — Нека се опознаем един друг докато съм тук, Хейуърд, и тогава ще поговорим отново.

Лицето му незабавно се проясни.

— Благодаря ви, Александра. Ще направя всичко, за да се чувствате щастлива.

Докато й помагаше да се качи на седлото, Александра си мислеше, че този тип мъже я отблъскват почти толкова, колкото студената пресметливост на Стен Луис. Инстинктивно разбираше, че не желае мъж, когото да може да контролира или командва, но и не искаше такъв, който би я наранил.

Отправиха се обратно към къщата, също така мързеливо както преди, но сега Хейуърд си тананикаше щастливо или сочеше разни забележителности, растения с необичайни имена, изобщо използваше всяка възможност да привлече вниманието й. Помисли си, че се държи като ученик, който се опитва да я впечатли, но въпреки това го харесваше, защото беше приятен придружител и искаше да й достави удоволствие, доколкото може.

Когато пристигнаха в плантацията следобедното слънце залязваше. Керълайн беше първият човек, когото срещнаха.

— Приятно ли прекарахте следобеда? Когато се събудих Леона ми каза, че двамата сте излезли да пояздите. Значи можете да яздите, Алекс?

— О, да. Да, наистина. Прекарахме един хубав следобед. Островът е чудесен. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Ако харесвате острови… — сви рамене Керълайн.

Хейуърд се разсмя.

— Никога и никой не те задоволява, Керълайн.

— О-о, грешиш, Хейуърд — присви очи Керълайн. — Има един човек, който може да ме направи напълно щастлива… ако поиска.

Александра веднага си помисли за Джейк. А и думите на Леона — „мъжът на Керълайн“. Значи Керълайн искаше Джейк да се ожени за нея и да я отведе със себе си, далеч от островния начин на живот. Но дали би го направил?

— Толкова се радвам, че сте си допаднали един на друг — натъртено рече Керълайн. — Знаете ли, Алекс, на острова няма чак толкова много млади дами, които да подхождат на Хейуърд. Той е много специален, а вие, несъмнено, сте добре възпитана, доколкото може да се разбере от спомените ви.

— Керълайн… — започна Хейуърд.

— О, Хейуърд, очевидно е, че си принадлежите един на друг, така че защо трябва да го криете — убедено рече Керълайн.

Александра се изчерви, много добре разбирайки какво цели с натиска си Керълайн. Тласкаше ги един към друг, нещастно си помисли Александра. Но защо?