— Алекс, позволете ми да ви представя на двамата си най-добри приятели. Това е Хейуърд Грейвс, а това е сестра му Керълайн.

— Приятно ми е да се запозная с вас — любезно каза Александра. — И искам да ви благодаря за вашето великодушно гостоприемство.

— Не мислете за това — обърна се към нея Керълайн, а в усмивката й имаше някаква студенина.

— За нас е удоволствие да ви помогнем — додаде Хейуърд, задържайки топлите си кафяви очи върху нейните доста продължително.

— А аз — продължи Джейк — мога да представя подопечната си единствено като Алекс.

— Подопечна ли? — попита Керълайн прекалено бързо.

— Изглежда, че трябва да мисля за нея по този начин.

— Както кажеш, стари приятелю — наклони се напред Хейуърд.

— Обещах им приказка, Алекс. Каква да бъде тя?

Александра погледна към ръцете си, след това вдигна зелените си очи към него.

— Наистина, Джейк, много добре знаете, че каквото и да кажете, ще бъде толкова, колкото и аз знам — невинно рече тя. След това се обърна към домакинята си. — Не си спомням нищо.

Джейк се разсмя силно, след това бързо се съгласи с нея.

— А това, приятели, е слабото ни място. Тя няма спомени. И след като я спасих, трябва да се погрижа да стигне до целта си. Така ли е, Алекс?

Очите й проблеснаха игриво на светлината на огъня.

— Да, Джейк — Александра вдигна очи към мъжественото му лице. — Виждате ли — обърна се тя към Хейуърд. — Джейк всъщност ме намери в океана.

— А каквото хвана, не изпускам или поне така твърдят злите езици — тихо промърмори Джейк, но все пак достатъчно силно, за да го чуят останалите.

— Нямах нищо с мене, нищо. Бях съвсем отчаяна, когато Джейк ми помогна. А сега вие двамата сте толкова любезни. Не знам как да ви се отблагодаря.

— За нас е удоволствие да ви помогнем, скъпа — намеси се Керълайн. — Такава покъртителна история! Сигурно сте имали ужасен вид, когато Джейк ви е измъкнал.

Джейк се разсмя силно.

— Този път си напълно права, Керълайн.

Александра се изчерви и обърна гръб на Джейк.

— Но как си спомнихте името Алекс? — продължи Хейуърд. — Наистина не ви подхожда.

— Изглежда, че това е единствената дума, която си спомням — усмихна му се Александра.

— А! Може би това е името на годеника или на съпруга ви? — попита Керълайн, хвърляйки бърз поглед към Джейк.

Джейк допи чашата си, без да промени изражението си.

— Та това е много интересно, Керълайн — рече Александра, — макар да не мисля, че е вярно.

— Но нали вие не си спомняте?

— Не.

— Почакайте — възбудено се намеси Хейуърд. — Да предположим, че Алекс е съкращение на някакво друго име.

Александра застина. Останалите любезно замълчаха, докато Хейуърд премяташе различни имена наум.

— Сетих се! Алекс — Александра! Ето това име ви подхожда напълно. Александра — очите му проблеснаха, докато я наблюдаваше напрегнато.

Александра леко пребледня, след това лицето й силно поруменя.

— Така ли е, Алекс? — попита Джейк, наблюдавайки я внимателно.

Не се осмели да го погледне, а остана втренчена в пода.

— Не знам. Не мога да си спомня.

— Е, ще ви наричаме както желаете, Алекс — заяви Керълайн сякаш самата тя бе решила проблема. Очевидно беше навикнала да е в центъра на вниманието, особено на вниманието на Джейк.

Александра я погледна бързо, но преди да успее да каже нещо. Хейуърд продължи:

— Е, аз ще ви наричам Александра. Нито едно име не би ви подхождало по-добре.

— Алекс е достатъчно добро, но, щом желаете, можете да ме наричате Александра, мистър Грейвс.

— Наричайте ме Хейуърд, иначе много ще ме нараните.

За първи път Александра се разсмя, привличайки всички погледи върху развеселеното си лице.

— Е, наистина не искам да ви наранявам, Хейуърд, особено след като вие и Керълайн вече направихте толкова много за мене.

— Не чак толкова, колкото бихме искали — тържествено рече той.

— О, брат ми е толкова отзивчив човек — опита се да разсее напрежението от думите му Керълайн. — Би помогнал на всеки, във всеки момент. Така ли е, Джейк?

— Несъмнено, Керълайн. Няма спор, брат ти има голямо сърце.

Керълайн се засмя леко и продължи:

— Яздите ли, Алекс?

— Да. Не… не съм сигурна.

— Е, ние обичаме да яздим. Когато Джейк е тук, винаги ходим на езда. Може би утре ще опитаме. Човек никога не знае колко дълго ще се задържи тук, така че трябва да се възползваме от предоставената ни възможност.

— Не крой планове за мен, Керълайн — намеси се Джейк. — Корабът пострада доста и ще трябва да съм там през повечето време.

— Трябва да оставиш малко време за старите си приятели, Джейк — нацупи се Керълайн.

Разговорът бе прекъснат от един слуга, който обяви, че вечерята е готова. Хейуърд побърза да предложи ръка на Александра, а Керълайн хвана под ръка Джейк.

Александра успя по-добре да огледа къщата. Макар мебелировката да беше разкошна, къщата като че ли беше занемарена. Жалко, че беше в такова състояние. Александра се зачуди за финансовото положение на семейство Грейвс. Знаеше, че плантациите на Бахамските острови са основани от англичаните, чиито наследници не бяха се справили добре, но положението може би беше по-лошо, отколкото беше очаквала.

Отведоха ги в разкошна столова. Керълайн и Хейуърд седнаха в двата края на дългата маса, а Александра и Джейк в средата, един срещу друг. Александра се възхити от красивите сребърни прибори, от порцелановите и кристални съдове, но въпреки това продължаваше да чувства някакъв дух на упадък в цялата обстановка.

Храната беше вкусна, виното — превъзходно, а сътрапезниците — остроумни и блестящи. Чувстваше се неудобно единствено в миговете, когато очите на Джейк се спираха върху нея и сякаш проникваха в самата й същност, търсейки отговорите на незададени въпроси. Но все пак най-много я дразнеха собствените й странни, непривични чувства към този учтив, арогантен мъж. Беше нещо, което не можеше да разбере, особено след прекараните страдания в ръцете на други мъже.

След вечерята се върнаха в салона и Александра се настани в едно удобно кресло. Топлината на стаята, вкусната храна, виното — всичко започна да оказва влияние на измореното й, отпаднало тяло. Едва успяваше да следи разговора, докато най-накрая умората надделя и тя заспа.

Събуди се внезапно и се изчерви от смущение, щом осъзна, че някой й говори нещо.

— Мисля, че дамата е изтощена. Не е за чудене — снизходително рече Хейуърд, като се усмихна на Александра.

— Ужасно съжалявам, че тази вечер съм такава лоша компания — извини се тя, — но денят беше изморителен.

— Разбира се, колко несъобразително от моя страна — намеси се Керълайн и стана. — Ще отведа Алекс до стаята, след това си лягам. Вие останете и си поговорете, но ние, жените, имаме нужда от освежителен сън, нали, Алекс?

— Несъмнено — потвърди Александра и се изправи.

Двамата мъже също станаха. Хейуърд се наведе над ръката на Александра и леко я докосна с устни.

— Приемете нашия дом като ваш за толкова дълго, колкото пожелаете.

Александра се усмихна, мислейки си, че точно по този начин си беше представяла поведението на един джентълмен — южняк.

— Благодаря ви, Хейуърд, но не възнамерявам да злоупотребявам с гостоприемството ви.

— Моля ви, за нас е чест.

Джейк се приближи и погледът му като с магнит привлече очите на Александра.

— Лека нощ, Алекс — загрижено рече той. — Не бързайте да ставате. Целият ден е ваш.

— О, Джейк, говориш като неин пазител. Не съм мислила, че ще доживея този ден — присмя му се Керълайн.

Джейк само се разсмя, без да се обижда от ухапването й.

— Лека нощ — рече Александра. — Благодаря ви за любезността.

Керълайн бързо преведе Александра през фоайето и нагоре по стълбите, сякаш искаше час по-скоро да я отдалечи от Джейк и Хейуърд.

— Ето стаята ви, Алекс. Нали не възразявате, ако вляза за малко да си побъбрим?

Макар и изморена, Александра не можеше да откаже на домакинята си.

— Моля, влезте.

Настаниха се в креслата, близо до камината, където слабият огън припукваше леко, хвърляйки причудливи сенки в стаята.

— Харесва ли ви стаята? — попита Керълайн.

— О, да, всичко е чудесно. Благодаря ви.

— Толкова съм любопитна за историята ви. Разбира се вие не сте от Юга. Издава го произношението ви.

— Да.

— Както знаете, край Бахамските острови преминават много кораби. Сега не спират толкова, колкото по време на войната, така че наистина ще е лесно да се провери кои са пуснали котва в пристанището, поне на остров Ново Провидение.

— Да, вероятно — сънливо се съгласи Александра.

— Преди бурята, например, пристигна само една шхуна.

— Така ли?

— Мисля, че името на шхуната беше „Шарлот“ — тихо каза Керълайн.

Клюмналата глава на Александра трепна. Умората веднага я напусна при спомена за шхуната на капитан Съли. Ако Керълайн беше забелязала някакъв повишен интерес към думите й, тя не го показа. Продължи да говори както преди:

— Да. Разговарях с капитана…

— Говорили сте с капитана на „Шарлот“.

Керълайн кимна, а очите й проблеснаха в сумрака на стаята.

— О, да. Познавам го от няколко години. Каза ми колко е щастлив, че е успял да стигне до пристанището преди бурята. За нещастие Джейк е нямал този късмет.

— За нещастие — повтори Александра зашеметено, а мислите бясно кръжаха в главата й.

— Мислех, че ще се заинтересувате от възможността да отпътувате по-бързо, отколкото би могъл да ви откара Джейк. Ако желаете мога да поговоря с капитана.

— О, не. Не. Първо бих искала да си почина. Не се чувствам достатъчно добре за ново пътуване.

— Разбира се, скъпа. Имате на разположение цялото време, от което се нуждаете. За нас е удоволствие, че сте тук. Може би скоро ще възвърнете паметта си.