Джейн Арчър - Непокорна страст

Луната светеше ярко в тъмното небе, разпръсвайки нежната си, сребриста светлина над мрачния среднощен Ню Йорк. За началото на април нощта беше необичайно студена. Плътно загърнати в палтата си, хората бързаха по улиците, нетърпеливи да привършат работата си и да се потопят в топлата сигурност на своите домове. Бързаха дори онези, които не ги очакваше топъл и уютен дом, тъй като беше нощ на дълбоки сенки, на свирещ вятър, на неясен шепот. Силният тропот на конските копита по заоблените павета сякаш караше животните да бързат по пътя си, изпускайки през ноздрите си кълбета студена пара, като тиктакането на секундната стрелка, която неумолимо се приближава към някакъв финал.

Но в задушната, задимена библиотека, в скромния дом на Стентън Луис, не забелязваха нито надигащия се вятър, нито хапещия студ. Ако четиримата мъже, седнали вътре, изобщо можеха да чувстват нещо, то беше, че нощта напълно подхожда на техните собствени студени, бурни чувства.

— Предлагам да убием Олаф Торсен и колкото по-бързо, толкова по-добре — горчиво заяви Стентън Луис, като се отдръпна от прозореца и закрачи през тясната, прекалено гореща, отрупана с книги стая.

— Но ние се опитахме да го избегнем, Стен — каза Уинчел Кларк, подръпвайки елегантно подрязаните си, отгледани с търпение бакенбарди, като се обърна към мъжа, който по-скоро можеше да му бъде син, отколкото племенник.

— Вижте, повтарям ви, че или трябва да убием този човек, или ще се лишим от състоянието, а аз нямам ни най-малко намерение да губя тези пари. Чаках твърде дълго — продължи Стен, като се намести в поскърцващото кожено кресло.

— Е, ние дадохме на Александра всички шансове да сключи добър брак, който би задоволил всички и, честно казано, не разбирам защо отхвърли нашите момчета — намеси се Уилтън Кларк и смукна от скъпата си пура, мислейки за своя хубав, двадесет и четиригодишен син.

— Проклето момиче! — възкликна Уилям Кларк. — Разбирам я. Напълно прилича на баща си. Това са пак тези проклети гордост и инат, присъщи на всички Кларк. Никой не можеше да заповядва на Александър Кларк, нито някой може да заповяда на Александра.

— Това е самата истина — намеси се Уинчел. — Никога няма да забравя как Александър отиде на бала на Мейджи, сдържан колкото си щете, все едно че беше собственик на проклетото място. Хвърли един поглед към Дейдре Мейджи и тръгна право към нея — каза той, а лицето му стана мъртвешки бледо, щом спомените му го върнаха назад в годините.

Уилтън изпъшка, изживявайки също омразния спомен.

— Отиде първи при нея — продължи Уинчел, — пусна своята самоуверена усмивка и се наду като пуяк. Никога не ходеше нормално.

— Никога, по дяволите! — съгласи се Уилтън и така удари с ръка по полираната дървена маса, че от отдавна забравените върху нея книги се вдигна малък облак прах.

— Отиде право при Дейдре Мейджи, все едно че не я ухажвахме от месеци и все едно, че не беше отсъствал години и й каза „Ти си най-красивото момиче тук и ще се оженя за тебе.“ — завърши Уинчел и изневиделица се задави.

Докато кашлицата му отекваше в стаята, Уилтън и Уилям се спогледаха, а в погледа им се четеше колко са ядосани от случката отпреди двадесет години, защото не само тя беше подхранвала през годините омразата им към Александър Кларк.

Той беше наследил семейната корабна фирма. А тях само ги приемаха на работа във фирмата. И всичко само защото бащата на Александър, като първороден син, беше наследил фирмата преди техния баща, роден след него. Несправедливостта все още ги възпламеняваше. А Дейдре Мейджи, красивата дъщеря на съдружника на фирмата, им беше открадната от Александър. Ожени се за нея, нанасяйки им обида за вечни времена, не само защото тя беше най-съвършената, най-желаната жена, която познаваха, а и защото тя беше ключът към равнопоставения контрол над корабната компания — компанията, която би трябвало да им принадлежи. Ако само Дейдре беше избрала тях. Ако само…

— Никога не успях да разбера какво намери Дейдре у него — промърмори потъналият в мисли Уинчел, като наруши гневното мълчание, надвиснало в стаята.

— Тя заслужаваше нещо по-добро — обяви Уилям.

— Беше толкова красива — добави с копнеж Уилтън. — Не се е раждала друга толкова съвършено красива и сладка жена.

Стен Луис търпеливо слушаше изпълнените със самосъжаление реплики на чичовците си, но накрая му омръзна. Трябваше да се тревожат за настоящето. Реши да прекрати спомените на старците за изгубената любов и възможности.

— Съвършената Дейдре има един очевиден недостатък — сухо подметна Стен и се ухили подигравателно. Тримата трепнаха и обърнаха главите си към него, без да могат да повярват на това богохулство. Стен се усмихна самодоволно и миг по-късно избухна, раздразнен от слепотата им. — Била е ирландка! Баща й е бил ирландец! Дейдре е била ирландка! Всички са били ирландци!

Тримата мъже, приковали погледи в лицето на Стен, най-сетне си признаха истината — истина, която биха предпочели да пренебрегнат — и кимнаха в нямо съгласие. След това Стен продължи:

— И в кръвта на дъщеря й също има струя ирландска кръв, широка една миля. Добавете към нея гордостта и ината на семейство Кларк и, господа, пред вас е проблемът, големият проблем — проблем, наречен Александра Кларк — заяви хладно и аналитично Стен, доволен, че най-сетне ги е върнал към действителния проблем, а студените му сиви очи се забиваха в старците като свредел.

Уилтън тъжно поклати глава.

— Надявах се, че ще прилича на майка си, че ще е сладка като нея и ще направи точно онова, което поискаме от нея…

— Наистина мисля, че имате погрешна представа за отдавна починалата Дейдре — прекъсна го Стен, твърдо решен да не позволи темата на разговора отново да се върне към предполагаемо ангелския характер на Дейдре. — В края на краищата, тя се е омъжила за човека, когото сте мразили и ако е бил дори наполовина толкова лош, колкото го изкарвате, трябва да е имала доста кураж — жестоко се разсмя Стен.

— Никога не сме твърдели, че й е липсвала смелост — наежи се Уинчел.

— Разбира се, че не й е липсвала — бързо се съгласи Уилям.

— Тя беше толкова мила, че не можа да нарани Александър Кларк, като му откаже — добави Уилтън, кимайки енергично с глава, сякаш искаше наистина да повярва в думите си.

— Точно така. Вероятно нямаше да остане дълго с него, ако бракът им беше продължил повече време — заяви Уинчел, като повтори измислицата, с която бе утешавал сам себе си толкова дълго.

— Да, скоро щеше да научи за непочтените му действия — потвърди Уилям.

Стен обърна поглед, към тавана в пълно отчаяние, защото осъзна, че отново му се бяха изплъзнали, а старческите им умове бяха поели по пътеките на спомените. А темата беше все същата, която беше слушал толкова често през тридесет и деветгодишния си живот. Имаше план — план, който щеше да поправи всичките им предполагаеми грешки и да върне компанията отново под контрола им. Но старците сякаш не можеха да правят нищо друго, освен да скърбят за отдавна изгубената Дейдре. Всъщност те никога не бяха се проявявали като хора на действието. Нищо чудно, че Дейдре Мейджи беше предпочела енергичния, прогресивен Александър Кларк, мислеше си Стен, докато стържещите гласове продължаваха да бръмчат.

— Той, разбира се, уби Дейдре — гневно каза Уинчел. — Никога не беше доволен от състоянието на нещата. Винаги разстройваше всички, включително и компанията.

— Той настоя да го придружи при изпитанията на онзи негов нов шантав кораб — додаде Уилтън, като от възбуда отхапа края на пурата си и гневно го изплю в огъня.

— Нямахме нужда от никакви нови кораби. Старите си бяха съвсем добри. В крайна сметка били са достатъчно добри за бащите ни. Щом Александър е искал нови кораби, можел е да поръча да ги построят като добрите, изпитани кораби — сериозно добави Уилям, присъединявайки се към утешителния гняв за отдавна отминалите събития, които не можеха да бъдат променени.

— И така, той я уби. Всички потънаха с онзи глупав кораб — убиец — продължи Уинчел.

— Съжалявам само, че единственото им дете не беше с тях — добави Уилям, а помръкналият му поглед неочаквано заблестя от злоба при мисълта за Александра.

Стен нетърпеливо се възползва от споменаването й и се опита отново да ги насочи към деловата част.

— Да, откакто те умряха, с нея имаме само неприятности. Тогава трябваше да поемете контрола на компанията. И можехте да я направите ваша, ако хитрият Александър Кларк не беше се досетил да вкара всичко във фондация за Александра, неговата мила дъщеря — свирепо добави той. — И от осемнадесет години вие се сражавате с Олаф Торсен — побърза да добави Стен, докато все още владееше вниманието им. — Единственият човек, на когото Александър повери дъщеря си и компанията. Единствената личност, на която Александър възложи да управлява фондацията и да брани дъщеря му, докато навърши крехката двадесет и една годишна възраст. И този морски капитан се оказа адски противник, нали, господа? — хладно добави Стен, поръсвайки със сол техните стари рани, за да държи умовете им нащрек.

— Господа — продължи Стен меко и сговорчиво, — помнете, че времето ни изтече. Александра Кларк скоро ще навърши двадесет и една години. На трети август, 1867 година, само след четири месеца, тя ще бъде на двадесет и една. Двадесет и една! Искахме да я омъжим за наш човек, преди да достигне пълнолетие. Торсен е неин съветник и защитник прекалено дълго, и все в наш ущърб. Съгласете се с мен и той никога повече няма да я съветва. Тогава ще трябва да се обърне към нас. Ще убия Торсен — прошепна дрезгаво той, — при това с удоволствие.

— Но — немощно каза Уинчел, — как можем да сме сигурни, че ще задвижиш нещата в наша полза, когато… когато…