— Той обеща, наистина. Днес щях да взема зелената топка. В Пиратската пещера ти позволяват да си избереш топка за голф, имат от всички цветове и аз обикновено избирам светлосиня, но днес ми се искаше зелена. Трябва да е забравил. Аз не бих забравила, ако той ме чакаше. Буболечките са красиви. Защо си толкова лъскава?

— Хей — подвикна Били.

— Какво — отвърна сестра му, без да вдига поглед.

— На кого говориш?

— На никого.

— О! Сигурна ли си, че не говориш на тази буболечка?

— Аз не говоря с буболечки. Мама кога се прибира?

— Скоро.

Главата на Пег още бе обърната надолу. Били си представяше как цялата кръв от тялото й се стича в мозъка и беше сигурен, че по-големият брат трябва да предприеме нещо в този случай. Ани му го беше показвала безброй пъти, така че той постави нежно ръка върху рамото на Пеги и я изправи.

— Хей — извика той. — Седни изправена.

— Просто гледах: онази буболечка, не съм разговаряла с нея.

— Гледай я с изправена глава.

— Исках да играя голф — изплака тя с блеснали очи.

— Пак ще отидем. Само че не днес.

— Гадно е.

— Голяма работа.

— Татко пак ли е с онази дама?

— Не — отвърна Били.

— Откъде знаеш?

— Той обеща.

Пеги кимна. Това бе достатъчно за нея. Или може би като Били тя просто бе решила да вярва в най-доброто за баща им — това се наричаше „оправдавам поради липса на доказателства“.

— Цял ден ли ще седиш тук? — попита той.

— Да — кимна момичето. — Ще седя тук на тази маса за пикник и цял ден ще гледам буболечката. — Устните й трепнаха; той успя да я разсмее.

— Ще пропуснеш тренировката си.

— А?

— Аз ще ти подхвърлям. Хайде, вземи бухалката. Да видим как ще удариш една и ще я пратиш извън парка.

— Това е двор, Били. Хей!

— Пфу, забравих — добре, че ми напомни!



У дома беше тихо. Слънцето залязваше, но все още имаше много светлина. Били и Пег играеха бейзбол в страничния двор; те изтичаха към колата, когато тя влезе. Всички се събраха заедно, малко племенно събрание; и задаваха милиони въпроси.

Били и Пиджийн:

— Видя ли татко? Какво става?

Ани към тях:

— Не се ли прибра у дома? Изобщо ли не се е появявал?

И Бей, с разбито сърце заради децата, заради семейството, което тя и Шон създадоха:

— Деца, няма ли просто да си поиграете докато аз се опитам да открия някои отговори? Наглеждайте се един друг… Пеги, знам… миниголфът не може ли да почака до утре? Ще отидем утре…

Били и Пеги казаха, че ще продължат да играят и да чакат баща си. Ани поиска да влезе вътре. Бей отиде в кухнята, а Тара последва Ани в кабинета. Тя ги чуваше.

— Добре, скъпа — съгласи се Тара с ирландски акцент, наследен от баба й. — Ще си поиграем на козметичен салон. Аз ще ти направя педикюр, става ли? Избрала съм ти този прекрасен нюанс… „Весело розово“. Харесваш ли го, скъпа?

— О, Тара… не искам да си играя.

— Глупости, скъпа. Седи си спокойно. Дай ми крачищата си, моето момиче. Отпусни се назад, а аз ще ти разкажа за последното си посещение при козметичката. Нещо се обърка, когато ми масажираше лицето. Парата бе доста гореща и заприличах на баба с пришки. Наистина, изобщо не приличаше на онова, което исках. Изпитвала ли си нещо такова?

— Никога не съм си правила масаж на лицето — отвърна Ани с едва доловим смях:

— О, скъпа. Може би, след като приключим с пръстите на краката, ще ти направя една маска с белтъци и бира. Не че имаш нужда с тази кожа. Някой казвал ли ти е, че имаш тен на дива ирландска роза? Не? Е, просто се отпусни назад и ми позволи да бъда първата… Думите и престореният акцент на Тара почти успяха да накарат Бей да се усмихне. Приятелката й излъчваше толкова щедрост, обгръщаше любимите си хора с безгранична доброта и настроение, винаги знаеше как да помогне.

Надявайки се, че Ани е добре за момента, Бей се подготви за действие. Излезе от кухнята, мина по коридора, качи се горе и влезе в спалнята. Огледа се, сякаш никога преди не беше влизала в тази стая, и затвори вратата.

Белите завеси, повдигнати от нежния ветрец, се ветрееха през отворените прозорци. Детските гласове долитаха от двора, но Бей почти не ги чуваше. Тя се разхождаше по пода — полирано дърво, покрито със стари плетени черги, направени от баба й — и стигна до леглото. Всичко върху него беше бяло: чаршафи, калъфки и летният юрган. Това бе едно от любимите й луксозни удоволствия, легло изцяло в бяло. Винаги изглеждаше толкова чисто и свежо, готово да те дари със сладки сънища.

Седнала на ръба на леглото, тя бръкна в джоба си и извади писмото, което откри на яхтата. Ръцете й трепереха. Очите й се плъзнаха по страницата. Макар да беше писала това до Дани Конъли преди двайсет и пет години, почеркът й изглеждаше същия като днес.

Това писмо не бе изпратено никога. Тя го написа като чернова, после го преписа. Тогава беше на петнайсет; имаше дълга червеникаворуса коса и силен загар и караше колелото си навсякъде. Обличаше бански костюм само с една тениска върху него, без да се стеснява.

Беше толкова влюбена.

Дали знаеше тогава какво е любов? Дори и сега не беше сигурна. Първите любовни тръпки са тайнствени за момичето, което ги изпитва. Сърцето бие твърде бързо, имаш усещането, че си застанала на ръба на света, ръцете ти не могат да се успокоят…

Дани бе всичко за нея. За него тя бе едно хлапе, дете, което го притесняваше, докато си вършеше работата, докато строеше новата дървена пътечка. Имаше и друга работа — боядисване и ремонт на бараката за пазача на паркинга, ремонт на оградата на магазина на Фоли — но главното бе новата пътека.

Шон се опитваше да я уговори да плуват до остров Уикланд или да скачат във водата от скелето над река Ейт Майлс, или да се включат във флотилията от лодки към Ориент Пойнт, но Бей стоеше до Дани, подаваше му пирони и се учеше как да върти чука.

Мислеше си, че той може да построи всичко. Бе облечен в износени панталони и избеляла плажна тениска. Тя си спомни как кестенявата му коса блестеше на слънцето. Той имаше шапка на „Ред Сокс“, но рядко я носеше.

Една сутрин, точно преди да започне работа, бейзболната шапка бе оставена върху капака на колата му и тя се бе втренчила в нея, а той сякаш прочете мислите й, усмихна се и я сложи на главата й. Пръстите му докоснаха косата й, тя се почувства слаба и силна едновременно и й се искаше той отново да докосне косата й.

Даниъл Конъли. Дани. Името му винаги бе магия за нея. Сега се взираше в името и си мислеше за онова лято, толкова отдавна — почти го виждаше. Преди да си замине в края на лятото, той й направи люлка като полумесец — морско сребърна дъга от плаващи дъски. Писаха си през цялата следваща зима; Бей стана на шестнайсет и започна да излиза с Шон. Дани замина за Европа. Престанаха да си пишат, той не се върна следващото лято и тя изгуби всякаква връзка с него.

Сега, хванала писмото си, тя се чудеше защо Шон го е взел. За какво беше факсът; защо Шон се е свързал с него? Може ли това да е същият Дан Конъли? Бей не знаеше, че Шон дори си спомня за съществуването му — или че му пука, ако си спомня. Това бе толкова отдавна.

Тя стана и отиде до края на леглото. Там имаше стара ракла, в която прибираше одеялата, но някога това бе раклата на надеждите й. Такова старомодно понятие, мислеше си сега. Баба й й я подари за завършване на гимназията. Принадлежеше на прабаба й и бе пристигнала с кораба от Ирландия. Някои от първите неща, които Бей прибра вътре, бяха нейните писма и писмата от Дан.

След двайсет и пет години брак с Шон и три деца, тя не можеше да повярва, че все още ги пази, но ги откри там: куп писма, завързани с ластик. Вглеждайки се по-внимателно в листа, който намери на яхтата, тя осъзна, че това е ксерокопие и забеляза онова, което бе пропуснала преди — бележката с почерка на Шон: „Корабостроителница «Елиза Дей», Ню Лондон“.

Объркана, Бей затвори очи. Знаеше, че има само няколко минути, преди Ани и другите деца да влязат и да поискат да разберат какво става. Те се бояха за баща си и Бей трябваше да им каже нещо.

Дланите й бяха лепкави, сърцето й препускаше твърде бързо, главата й се въртеше и тя не можеше да повярва на случилото се. Какво означаваше всичко това? Приличаше на нечий чужд кошмар. Хванала писмото, втренчена в него, тя се запита какво ли си е мислил съпругът й.

Тогава той ревнуваше от Дани Конъли. Въпреки разликата във възрастта, въпреки това, че Дан се отнасяше с нея като със сестра, Шон бе достатъчно умен, за да забележи съперника си. Чудеше се как Бей може да предпочете да виси край недостроената пътечка пред водните ски в Пролива. А Шон, с буйния си темперамент, никога не би могъл да разбере тихата страст на поетичния ирландски дърводелец.

Бей отново се замисли за папката, където откри писмото. Виждаше ясната рисунка на буса, неясните заврънкулки на „момичето“. Шон отново се бе захванал с това; това бе всичко, което можеше да й дойде на ума. Той бе обсебен от някоя жена.

Не знаеше какво друго може да е; не можеше да си представи. След всички тези години заедно тя не знаеше как функционира умът на съпруга й.

4.