Шон бил по-невнимателен и когато допуснал един паричен ордер да се промъкне през Фиона Милс, операцията приключила. Той също така взел сребърната чаша на Шарлот Конъли. След като разкрила тази кражба, тя станала подозрителна към цялото внимание, с което я обграждал. Отворила книжата си, прегледала цифрите и разбрала за измамата. Запознаването на Марк Боланд с тези книжа било нейната гибел.

И убийствата започнали.

Алис подхвърлила идеята да дадат наркотици на Шон. А той бил толкова лесен за прелъстяване — тя го надрусала на борда на „Алдебаран“ — за да го остави в капана на Марк. След боя с Марк те го занесли на пустия крайбрежен път, а той бил прекалено дрогиран, много лошо ранен и кървял — губел съзнание и не бил способен да възприеме ситуацията — да спре Марк, когато се е навел вътре да включи колата на скорост. Те били толкова внимателни с някои неща, но Алис изпуснала шишенцето от парфюм, в което държала кокаина си. Дребни детайли, сравнени с убийството.

Мостът бил мястото на Шон, където да спре и да помисли — той им го показал, срещнал се там с тях — но Боланд го възприели като своя залив за убиване, мястото, където закараха и Елиза. Ако я бяха убили при отлив, тялото й можеше да заседне в тръстиките. Те са чакали пълния прилив и обръщането му; да отнесе Елиза в морето.

— Те едва не се измъкнаха — отбеляза Тара.

— Не, не е така — възрази Джо. — Не са се измъкнали; поддържаха прикритието си сравнително дълго време, но изобщо нямаше възможност да не ги хванем. Те бяха алчни и глупави, Тара. Доброто триумфира над злото. Благодарение на това, че ти намери хартийката с номера на сметката в лодката на Ани, парите от техните офшорни сметки се връщат тази седмица — ще се опитаме да ги върнем на хората, от които са ги откраднали.

— Тогава защо да се уча да стрелям?

— За да можеш да триумфираш над злото — засмя се той и й помогна да хване 10-милиметровия пистолет, помогна й да изпъне ръце и да ги вдигне, целейки се в мишената.

— Виж какво, ще направя това само за да ти докажа, че съм наследила гените на дядо си… че мога да улуча мишената. Но това е краят.

— Краят на какво?

— На моята кариера като стрелец.

— При едно условие — прошепна в ухото й той, когато тя вдигна пистолета и присви око към мишената.

— Какво?

— Ще ми позволиш да те изведа на танци този уикенд, за да ти се реванширам за Тиквения бал.

— Че какво му беше лошото на Тиквения бал? Прекарах си чудесно.

— Аз също — отговори Джо и я целуна по врата. — Но онази вечер и двамата работехме.

Тара се прицели, зареди и стреля. Удари в десетката, усети отката в ръцете и раменете си и върна пистолета на Джо. Той го прибра в кобура, без да сваля очи от нея.

— Е — въздъхна тя. — Ти може и да си работил, но аз прекарах най-чудесната вечер в живота си. Най-добрият момент в живота ми.

— Не казвай на ФБР — помоли я Джо. — Но аз също.

И той я прегърна в стоманените си ръце, и я целуна, а Тара се изправи на пръсти, за да отвърне на целувката, и се замисли как тя бе на четирийсет и една, а той на четирийсет и седем, и как така най-накрая, след четири десетилетия и още една година, разбра какво означава да се влюбиш.

Беше чудесно.



Дойде пролетното равноденствие и изведнъж пристигна и пролетта. Всички луковици, които Бей посади миналата есен, покараха. Тя си помисли за думите от литургията: „вяра във видяното и невидяното“.

Бели нарциси, жълти нарциси, хиацинти и лалета имаше навсякъде. Бей и Тара свикаха пролетно събрание на Ирландското сестринство и включиха Ани и Елиза като членове от новото поколение. Свариха кана чай, извадиха ленените салфетки на баба О’Тул и сребърните лъжички на баба Кларк. Запалиха свещ и извикаха духовете на любимите.

Сложили ръце заедно по средата на кръга, Бей и Тара затвориха очи. Те бяха заедно завинаги, както и бабите им преди тях. Сега идваха Ани и Елиза, толкова развълнувани, но тържествени, стиснали ръце между техните, част от безкрайния и нерушим кръг на Ирландското сестринство.

— Дебел и слаб — каза Тара.

— Faugh a ballagh — обади се Бей, призовавайки с бойния галски вик на бабите.

— Fog-on-baylick — повтори бавно Ани.

— Какво означава това — попита Елиза.

— Разчисти пътя! — преведе Тара.

— Защото ние идваме? — попита Ани.

— Точно така — отвърна Бей, изпълнена с любов към дъщеря си и Елиза. — Защото ние сме сериозните сили.

— Сестринството — допълни Елиза. — Никога преди не съм имала истински сестри!

— Никоя от нас не е имала — поясни Бей, — освен Ани.

— Някои сестри — допълни Тара — са по-истински от родните.

— Точно така ми се струва вече — съгласи се Елиза.

Ани кимна щастливо, поглеждайки към нея, към Тара и накрая към майка си.

— Когато Пиджийн навърши дванайсет, ще трябва да приемем и нея.

— Ще я чакаме — усмихна се Бей.



В една съботна сутрин Бей простираше прането; Елиза беше спала у тях, а Джо и Тара заведоха децата на миниголф в Пиратския залив. Слънчевата светлина струеше, както обеща Тара.

Бей се чувстваше като цвете, върнало се към живота след дългия зимен престой под земята. Усещаше хладината на дрехите; дървените щипки щракаха, когато ги защипваше на простора. Всичките й сетива бяха будни. Мина почти година от деня, когато Шон изчезна; в онзи ден тя също простираше. В онзи ден се чувстваше щастлива — така ли беше? Спомни си, че обичаше лятното време, опитваше се да обича живота си.

Но е имало толкова много неща, които не е знаела. Толкова много тайни, покрити с лъжи. Сега Бей се чувстваше толкова по-мъдра. Бе прекарала тази последна зима в размисъл, помагаше на децата си, обещавайки си отсега нататък да живее с отворени очи. И това помагаше, защото тя усети, че започва да се изпълва с радост.

Чу нежното пляскане в заливчето зад къщата си. Обърна се и видя красива класическа лодка, плъзгаща се през тръстиките по спокойната, неподвижна вода.

Изпусна коша с прането и изтича надолу до водата, а босите й крака потънаха в топлата тиня. Грабна носа и издърпа лодката на брега.

— Дан — възкликна тя.

— Трябваше да те видя… Гребах от корабостроителницата.

— Целият този път?

— Тръгнах рано — обясни той, дръпна веслата в лодката и погледна Бей в очите. — Може ли да се кача за минута?

Тя кимна и той излезе от красивата лодка. Бей я докосна отстрани, усети гладката красота на дървото, съвършената заобленост, завършеното полиране. После вдигна поглед към Дан — той беше облечен с дънки и тениска, с пуловер, завързан около кръста, беше разрошен, загорял и със сини очи; толкова невероятно уязвими, че Бей не можа да понесе това.

— Защо дойде? — попита тя.

— Как можех да стоя надалеч? — отвърна той и пристъпи към нея.

Бей отстъпи назад. Сърцето й биеше, а устата й пресъхна. Топлото слънце сипеше жар на главата й и тя усети как очите й се пълнят със сълзи.

— Бей, какво не е наред? — попита той.

— Не мислех, че ще изкарам тази зима — призна тя.

— И аз.

— През цялото време исках да ти се обадя. Исках.

— Така ли? — попита той и очите му грейнаха.

— Толкова много! Но ние събирахме сили, само четиримата досега — е, петимата, с Тара. Опитвахме се да стъпим отново на твърда почва.

— Точно като мен и Елиза — кимна той.

— И там ли си вече? На твърда почва?

— Така мисля — по-добре сме от когато и да е. Тя се справя толкова добре и аз знам, че много от това се дължи на Ани. И на теб. Тя обича да идва тук. Искам да се присъединя към нея.

— Аз също те искам.

— Но не желая да обърквам децата — поколеба се Дан, пристъпвайки по-близо. — Защото знаех, че щом дойда тук… нещата ще започнат да се променят.

— Аз също го знаех — отвърна Бей, усещайки как горещината трепти между тях.

— Надявам се да е добре, че съм тук сега — каза той. — Защото наистина не можех да чакам повече.

— Преживяхме много, Дани. Преживяхме една много дълга зима.

— Така е — съгласи се Дан и я взе в ръцете си.

После я задържа и я целуна под слънцето. Тя усети как се разтваря, като стрък зелена трева, нова и фина, като онези, които поникват от земята. И усети целувката на Дан като слънцето, което я стопляше и я караше да се съживи.

Хванаха се за ръцете и Бей поведе Дан по пътеката нагоре по хълма към гората. На средата на пътя към Малкия плаж завиха надясно и тръгнаха през по-гъстата гора, докато стигнат до сечището.

— Ето къде окачих люлката — възкликна Дан с учудване, оглеждайки наоколо. Черни орехи и дъбове растяха нагъсто, но по средата имаше меко пясъчно възвишение, покрито със солено сено. В тревата се бе сгушило потъмнялото от времето парче плаващо дърво, изрязано от морето във формата на сърповидна луна.

Дан го вдигна, прокара ръце по дървото, напипвайки двата ръждясали болта, където бе завързал въжетата, за да я окачи. Вдигайки поглед, той видя двата оръфани края на въжето да се развяват от вятъра.