Луан Райс - Непобедимо лято

Но в крайна сметка за какво беше всичко? Защо Шарлот трябваше да бъде убита и защо самият Шон накрая трябваше да бъде спрян, и защо Елиза Дей Конъли щеше да умре?

Богатство.

Това е всичко.

Богатство — преследването му, защитата му. Големите къщи струват пари, също и антиките, и произведенията на изкуството, и хубавите коли, и ценните бижута. Не всеки е роден с тези неща. И не всеки ги иска, колкото и да е трудно да се повярва. Марк се грижеше толкова добре за всичко досега; можеше да бъде извинен за момчешката си нужда да награди себе си и „съотборниците“ си със сребро. Сега, когато приливът идваше, настъпваше времето да удавят момичето и така да защитят златото.

Беше толкова късно и майка й бе все още у господин Конъли. Ани се боеше толкова много за Елиза. Каквото и да ставаше, тя знаеше, че е лошо, и Ани не можеше да заспи.

— Къде ли може да е? — попита тя Тара.

— Не знам, скъпа. Обаче всички я търсят. Джо, полицията…

— Ами ако не я намерят?

— Трябва да вярваме, че ще я намерят. Трябва да й изпратим нашата любов, за да може да се хване за нея и да се прибере у дома при нас.

— Любов — повтори Ани, сякаш изричаше думата за пръв път.

— Това е най-важното, което имаме. Елиза знае това. Където и да е, тя ще може да усети любовта ни към нея.

— Но аз все пак не виждам как това може да помогне.

— Вярваш ли в ангелите хранители, Ани?

Момичето сви рамене, защото не искаше да обижда Тара. Ангелите по-скоро бяха красиви същества от приказките.

— Мисля, че вярваш, Ани. Знам, че майка ти вярва. Аз също. Бабите ни ни разказаха за тях.

— Но какво могат да направят те? — попита Ани с писклив глас. Вече всички звезди бяха изгрели. Луната беше като сърп, а небето — много тъмно. Бухалите, които всеки ноември мигрираха през Хабърдс Пойнт, излетяха от дъбовете, призовавайки за лов. — Какво могат да направят духовете, когато ние сме тук на земята?

Ние сме тук; ние трябва да можем да спасим хората, които обичаме!

Тара сякаш знаеше, че Ани плаче за баща си, за най-лошия й кошмар, който се превърна в истина с новината за смъртта му.

— Ние можем да направим много — настоя Тара — и можем да се обърнем към тях за помощ.

— Наистина ли вярваш в това?

— Наистина вярвам. Помага и фактът, че Джо и полицията я търсят. Елиза е борец, Ани. Тя има светлина вътре в нея. Всички сме я виждали и я обичаме заради това.

— Да — прошепна Ани.

После един бухал се обади отново от върха на най-високия бор и това изглеждаше като сигнал, че нещо ще се случи. Тара я целуна и Ани се опита да си поеме дъх. Помисли си за Елиза там отвън в нощта, някъде на онзи скалист бряг с пещери и заливи, където студената земя е покрита с паднали листа и борови иглички, отвън в мрака, осветен от звездите.

Малката дървена лодка на Ани бе на нощното шкафче; тя я погледна, мислейки си как я даде на баща си, за да знае кого да докара до дома. Затвори очи и си помисли за Елиза и за вътрешната й светлина.

И тогава, без да знае защо, посегна към малката си дървена лодка и я разтърси. Отново чу тракането.

Дан седеше на дивана, прегърнал Бей с едната си ръка; тя спеше, отпуснала глава на рамото му. Беше толкова късно, а Елиза беше някъде навън. Той се втренчи в телефона, сякаш можеше да го накара да звънне. Джо му каза да си стои у дома, до телефона, но той искаше да излезе и да търси дъщеря си.

Мислите му бяха объркани. Той беше критикът на собствения си живот. Опитваше се да разбере какво би могъл да направи по по-различен начин. Прегърнал Бей, той се загледа в портрета на Чарли, картината на нещастния му живот. Те бяха родителите на Елиза, които бдяха заедно.

Чарли… Тя бе израснала с такива привилегии. Знаеше, че е аристократка. Семейството й имаше пари от поколения; те раздаваха повече за една година, отколкото хората изкарваха за цял живот. Тя имаше желязно чувство за превъзходство — не беше сноб, а много резервирана. Изолирана.

Такава я видя Дан, когато се запознаха, в годината, когато той работеше в Хабърдс Пойнт. Чичо й го беше наел да реставрира красива дървена яхта „Конкордия“. Цялата работа трябваше да се свърши в една корабостроителница в Стонингтън, срещу пристанището и къщата на Чарли. Всъщност палат. Беше огромна бяла колониална къща с пристройки и док. Дан започна да я вижда всеки ден — винаги сама, винаги сдържана.

Един ден, в часа му за обяд, той пусна във водата малка лодка и започна да гребе към отсрещния бряг. Започна да я възприема като нещастно малко богато момиченце и реши да й достави удоволствие.

Все още си спомняше как спря на дока. Извика й и я попита, дали би искала да се качи в лодката. И си представи как тя остави внимателно книгата си на градинската пейка, приглади панталона си и слезе до водата. Той й подаде ръка, за да слезе в лодката, но тя не я пое.

Почти развеселена, тя се качи сама. И му позволи да я закара до края на пристанището и обратно. Денят беше светъл и ясен, рибите скачаха в заливчето, а лебедите плаваха около пристаните. Все още си спомняше този ден; спомни си и усещането, как Чарли смяташе, че го дарява с удоволствието да се наслади на нейната компания.

Това чувство никога не го напусна.

Той се ожени за нея — може би той беше нейната възможност да се разбунтува. Не се омъжвай за собственик на яхта; омъжи се за работник и му дай да управлява корабостроителница. Какъв по-добър начин да притежаваш един човек?

Той никога не престана да я обича, да се опитва да я направи щастлива. И дълбоко в себе си искаше тя да го обича повече, отколкото го обичаше, да го приеме като равен. Но Чарли в действителност нямаше равни. Където и да отидеше, хората я разпознаваха като наследничката на „Дей Консолидейтед“. И ако не го направеха, само пет минути в нейно присъствие бяха достатъчни да разберат, че е различна, че е родена със сребърна лъжица в устата. А ролята на Дан като неин съпруг, като неин служител, бе да я закриля. Да се грижи за нещастното си малко богато момиче.

Дан се чудеше какво означава това, че през последната година Чарли изведнъж се заинтересува от нещо извън себе си, извън дома. Беше заинтригувана от банките и банкирането. Започна да говори, че иска да продължи да учи и да вземе магистърска степен по бизнесадминистрация.

И така много дни наред тя ходеше в Шорлайн Банк да задава подробни въпроси за своите сметки, за фонда, който бе неин и на Елиза. След толкова много години, в които оставяше други да управляват живота й и състоянието й, Чарли започна да поема нещата в ръцете си.

Докато Дан се чувстваше щастлив да я види наистина въодушевена от нещо, той усещаше също, че тя се отдалечава. Това го объркваше и го нараняваше — понякога се прибираше у дома и я намираше да говори по телефона, с бележник и химикалка, да си води бележки. Или ученето е било само параван? Дали жена му е прикривала връзката си с Шон Макбий?

След като разбра, че са се целунали, Дан си помисли, че е имало по малко и от двете. В корабостроителницата той се занимаваше със законите на корабната архитектура: център на гравитацията, обща дължина, греда, чертеж. В любовта, в брака нямаше такива неща. Бракът бе една сива зона, като да плаваш в мъгла.

„Но плаването в мъгла може да бъде красиво — помисли си той. — Усещаш пътя към дома; надушваш боровете на брега, ослушваш се за звънците на шамандурите, усещаш вятъра да се променя и да спада, като приближаваш сушата.“

Само той и Чарли да бяха направили повече такива неща един с друг. Може би ако бракът им бе по-добър, Чарли все още щеше да е жива и Елиза щеше да си е у дома.

Но това го накара да прегърне Бей още по-силно. Тя беше толкова откровена и земна и изпитваше нужда — със същата необходимост, с която се нуждаеше да диша — да каже истината за това, което й е на сърцето.

Дан се молеше за възможност да направи нещо повече — с Бей, с Елиза. Искаше възможността да бъде най-добрият баща за своята дъщеря. Искаше да й помогне да стане по-силна, да й помогне да види колко е красива. За да не се опитва никога отново да се наранява.

Стомахът му се сви. Имаше усещането, че времето отлита за Елиза, която бе в ужасна опасност. Часовникът тиктакаше в главата му. Светът, дори крайбрежието, бе толкова голямо място за търсене. Само ако имаше някаква представа откъде да започне…