— Не знам — отговори Дан. — Аз… Възможно е.

Детектив Ривера кимна, стана и излезе в коридора, където Бей я чу да разговаря с двамата полицаи. Детектив Келър се наведе напред.

— Споменавала ли е за начина, по който би го направила?

Дан поклати глава.

— Порязва се — промълви тихо той.

— О… съжалявам.

— Казах й, че ако го направи отново, ще я върна в болницата — обясни и очите му се просълзиха. — Тя е толкова красива. Притежава такава невероятна красота, иска да се осакати. Мисли, че е грозна… а смъртта на майка й я изпълни с толкова болка, която трябва да изпусне.

— Ще я намерим — заяви детектив Келър.

Но думите й сякаш не значеха нищо, нямаха никаква тежест. Докато Бей гледаше как Дан сдържа тихите си ридания, усети, че той вече мисли дъщеря си за изгубена или отнета от него, че скръбта на момичето е толкова силна, че я дърпа надолу, някъде, където той никога няма да може да я стигне. Бей посегна към ръката му и я хвана.

Когато детектив Ривера се върна в стаята, изражението на лицето й беше различно; сърдито, нервно и възбудено. Джо Холмс я придружаваше. Детектив Келър вдигна поглед, стресната от присъствието му и от промяната в поведението на Ривера. Полицейските радиостанции пращяха в коридора.

— Разбрах за станалото — обясни Джо.

— Ако някой позвъни на вратата, Елиза би ли отворила? — попита детектив Ривера.

— Надявам се, че… не мисля — поколеба се Дан.

— Освен ако не го познава. Защо?

— Наскоро правили ли сте ремонт на водопровода? Някакви проблеми с парното?

— Не — отговори Дан и стана. Бей чу полицаите в коридора да викат екипа на съдебните експерти. — За какво говорите?

— Полицаите са открили водопроводни лепенки отвън, в храстите. Знаете ли как са се озовали там?

— Не, не знам.

— Вие притежавате ли такива? — попита Джо.

— В работилницата, в Ню Лондон. Не тук.

— Какво точно открихте, като влязохте в къщата — попита рязко детектив Ривера, — което бе различно, неочаквано?

— Вратата беше отключена — обясни Дан. — Телефонната слушалка беше вдигната. Елиза е започнала да се храни, но не е довършила.

— И чашата, Дан — напомни му Бей.

— Точно така — нямаше я сребърната й чаша.

— Сребърната й чаша?

— Тя е безценна. Направена е от Пол Ривиър; играе важна роля в историята на щата, почти като Чартър Оук17 Мястото й е в някой музей, но майка й й я даде и Елиза не би позволила тя да излезе от къщата.

— И чашата беше тук, когато тръгнахте на работа сутринта?

Дан сви рамене.

— Не знам. Предполагам. Тя толкова напомня на мен и на Елиза за Чарли — майка й, че я държахме в шкафа. Даже не съм поглеждал — Елиза също, доколкото знам — след като Чарли почина.

— Опишете чашата — настоя детектив Ривера и си записа нещо.

— Мислите, че някой я е взел? — попита Дан. — Това ли е станало?

— Не сме сигурни — отговори детективът. — Но лепенката ни кара да мислим, че някой може да я отвлякъл дъщеря ви.



Тара се грижеше за децата, а Бей остана при Дан Конъли и се опитваше да му помогне. Тара само можеше да си представи какво става. Тя нямаше деца и това я караше да се чуди какво означава да си истински родител. Радваше се на благословията да бъде нещо като родител… дори нещо като леля… на децата на Бей.

Заобича Ани, Били и Пиджийн (но тайно, особено кръщелницата си Ани) още от раждането им. Помагаше на Бей да се грижи за тях, когато имаха колики, варицела, ужилвания от медузи. Много нощи ги люлееше, успокоявайки ги да заспят след кошмари.

Но в края на деня — или на нощта — винаги трябваше да се прибере у дома. Да целуне децата за довиждане, да затвори вратата след себе си и да влезе в моминския си рай на самота, педикюри и тайната си страст към „Аз мечтая за Джини“18.

Но това не й пречеше сега да съчувства на Дани и да скърби заедно с него. Тя обичаше децата на Бей толкова много, все едно че бяха нейните. Не можеше да си представи през какви мъчения преминаваше той и се радваше, че Бей е с него.

Това я накара да копнее за Джо. Но тъй като Елиза бе изчезнала и времето минаваше, без да се чуе нищо за нея, знаеше къде му е мястото точно в този момент: в къщата на Дан Конъли в Мистик.

И беше доволна, че именно тя му се обади да се включи.

31.

Вероятно вече бе почти полунощ.

Въпреки че в микробуса нямаше прозорци или часовници, въпреки че самата тя не носеше часовник, Елиза усещаше как времето минава, усещаше, че е много късно, че са престанали да се движат.

Защо я държаха жива?

Лицето й беше наранено и подуто от падането и тя постоянно докосваше с език счупените си предни зъби. Едва не заплакваше, когато си помислеше за нащърбените си зъби, но устата й бе покрита с лепенката и плачът я задушаваше, така че сдържаше сълзите си. Знаеше, че има късмет заради това, че е още жива.

Моли се цяла нощ. Дълбоко в мрака усещаше присъствието на майка си до себе си, в колата, която я уби. Майка й я беше прегърнала в ангелските си криле, за да я стопли. Беше сигурна, че ако Чарли не беше дошла, тя вече щеше да е мъртва. Майка й пречеше на похитителите й да я убият.

Майка й спасяваше живота й и от това Елиза откри у себе си едно огромно желание да живее. Сега, изправена пред лицето на смъртта, знаеше, че трябва да се измъкне жива. Щеше да направи всичко, за да оцелее и да ги види изправени пред правосъдието.

Изведнъж мисълта за самоубийство й се стори ужасяваща, егоистична и лекомислена — възможно най-чужда за духа й. Елиза искаше да живее и се молеше на Бога да успее.



И преди Дан Конъли бе изпитвал болка, скръб и ужас. Родителите му бяха добри, мили хора, но и двамата починаха твърде млади. Смъртта на Чарли го накара да се чувства като привидение, изгубена душа. И оттогава се тревожеше отчаяно за Елиза. Но нищо не можеше да се сравни с това, което чувстваше сега, сякаш нещо го разкъсваше, сякаш диви животни бяха откъснали крайниците му. Помисли си, че си представя какво е да те нападне акула.

Елиза беше неговото дете. Тя бе част от него и той беше част от нея. Държеше я на ръце в момента на раждането й — първо Чарли, после той. От мига, когато видя лицето й, погледна в очите й, Дан бе обсебен от една любов, която никога не го напусна, която, независимо от отговорността и напрежението не би заменил за нищо.

Полицаите идваха и си отиваха: детективи Ривера и Келър, членове на екипа им и съдебните експерти, както и Джо Холмс. През цялата нощ пристигаше откъслечна информация: водопроводната лепенка била част от голяма пратка, продадена на отдела по поддръжка в Шорлайн Банк.

По бравата и парапета на верандата не били открити непознати отпечатъци от пръсти, но Джо, изглежда, смяташе, че драскотините по прозореца на Елиза изобщо не са били направени от клони, а от нож, с който някой се е опитал да изкърти рамката. Мислеше, че дървото е било използвано за качване на покрива, и полицията претърсваше района за улики.

Бей стоеше плътно до Дан.

— Сигурно искаш да се прибереш — каза той и погледна часовника си. Беше единайсет и трийсет.

— Няма да си ходя — заяви тя.

Очите им се срещнаха. Той видя в нейните загрижеността и любовта, които бе изпитвала към него през всичките тези години, но сега в тях имаше и болка. Тя го прегърна и той зарови глава в рамото й. Осъзнаваше, че се държи за нея като за спасителна сламка.

— Помисли за това, Дан — колко силна е тя. Колко е преживяла вече. И колко много я обичаш — тя знае това.

— Мислиш ли?

— Знам, че е така — настоя Бей. — Ти си най-важният човек в нейния свят.

— Майка й беше най-важната — отбеляза Дан. Като каза тези думи той си представи как Елиза вижда колата да удря Чарли и се сепна. Травмата едва не погуби малкото му момиченце — как би могъл да очаква тя да издържи онова, през което преминаваше сега?

Бей не отговори, но продължаваше да го прегръща.

— Тя обичаше Чарли толкова много — продължи Дан. — Майка й никога не я подведе. Боже, не мога да престана да си мисля, че това нямаше да се случи, ако се бях държал по различен начин през последните няколко години. Чарли беше толкова стабилна — никога не се отклоняваше от пътя, не вършеше нищо нередно. Беше толкова почтена, толкова честна. И Елиза я възприемаше така. Тя никога…

— Елиза не я е възприемала така — извика Бей, пусна го и отстъпи назад. Гласът й беше сърдит, а очите — просълзени.

— Какво имаш предвид? Да, така беше. Тя…

— Не, Дан — настоя Бей и от гърдите й се откъсна ридание. — Не е така! Тя изобщо не е възприемала майка си така!

Навсякъде по първия етаж бе пълно с полицаи, така че Дан хвана Бей за ръката и заведе горе в спалнята си, в стаята, която споделяше с Чарли. Заведе я до ръба на леглото и те седнаха заедно, а Бей плачеше. Дан обгърна слабите й рамене и се опита да повдигне брадичката й, за да може тя да го погледне в очите:

— Кажи ми, Бей. Моля те.

— Съжалявам, Дан — проплака тя. — Не трябваше да казвам нищо. Поне не тази вечер…