Сега с пресъхнала уста тя се обърна към каютата на кърмата.

Койката беше разхвърляна — възглавниците на сини и бели райета бяха струпани накуп, а завивката бе измачкана, сякаш някой бе лежал наскоро върху нея. Странно, като видя това, сърцето й се поуспокои. Дали Шон е бил тук и е правил любов с някоя, когато е трябвало да вземе Пег? Паниката й намаля и на нейно място дойде вцепенението.

Тъкмо се канеше да излезе от каютата, когато зърна отворена папка с документи върху раклата с чекмеджета. Някои очевидно бяха счетоводни декларации — от клиенти на банката. Един лист, като онези, които децата използват при игра на миниголф, за да отчитат резултата, бе маркиран с „Х, Y, Z“. В полето с черно мастило бе надраскан камион или микробус за доставки; отстрани бяха написани думите „момичето“, „помощ“ и името „Ед“ оградени с тъмни завъркулки.

Какво момиче? Ани? Пиджийн? Бей? Тя се втренчи в рисунката на Шон. Той винаги имаше изнервящия навик да си драска, докато говори по телефона. Преди години Бей го дразнеше, че трябва да събира рисунките му и да ги издаде в книга — той беше майстор на гравюрите и карикатурите — или да ги занесе на психолог за анализ.

Какво можеха да означават камионът и „момичето“? Някаква мъжка шофьорска логика, скорост на осемнайсет колела и желание за Линдзи? Или за някоя нова? Сърцето й се свиваше, като си помислеше за това. С треперещи ръце огледа останалите листове от папката.

Лист бяла хартия привлече вниманието й. Не можеше да бъде… Тя го вдигна и се шокира — за втори път през този ден — от един призрак от миналото. Писмо, с нейния почерк, написано толкова отдавна…

Трябва да е възкликнала, защото полицаите внезапно разбраха, че е там. Чуха я и хукнаха през главния салон към каютата.

— Мадам, не можете да слизате тук — нареди полицай Пери с глас, доста по-строг отпреди.

— Но това е моята — нашата — яхта — опита да се усмихне тя.

— Съжалявам — заяви твърдо той. — Точно сега е сцена на престъпление. Моля ви, върнете се на дока и ни чакайте там.

Бей застина, шокирана от думите му. Пъхна писмото в задния джоб на шортите си и го последва до стълбата. Там видя нещо, което някак си бе пропуснала при качването си преди: крива диря от червени петна.

Малки червени петънца, водещи от отвора на капака към носа. И там, в предния край на канапето, където при онова последно пътуване децата вечеряха с рибата меч, която Шон им изпече на палубата, имаше синьо одеяло, сега изцапано в мораво и черно.

Само че изобщо не беше мораво и черно, осъзна тя, щом се качи на палубата и сърцето й подскочи в гърлото: това бе червена кръв, и то много.

Щом излезе от каютата на свеж въздух, зърна Ани и Тара, а скръбните им лица потвърждаваха, че нищо не е наред и че те също го знаят, че нещо през този бляскав, благословен, ясен син ден е преобърнало живота им.



Докато Ани стоеше там, стана нещо странно. Тя излезе от тялото си. Не като онези хора по телевизията, които умираха на операционната маса или при катастрофа и се издигаха над сцената, наблюдавайки лекарите и семействата си с нови, по-мъдри прозрения.

Не, когато Ани напусна тялото си, тя полетя надалеч от дока, в миналото. Полетя в детството си, когато баща й я водеше на училище. Той я държеше за ръката и й пееше песничка, когато стигнеха до пресечката:

„Спри, огледай се и се ослушай, преди да пресечеш.

Използвай очите си, ушите си, преди да използваш краката си…“

Той я пазеше, учеше я как да се справя сама. Това бяха любимите й моменти с баща й, когато другите деца бяха у дома с майка й, когато той не беше прекалено зает с работата, риболова или с приятелите си — и преди тя да напълнее, и да го разочарова. Ани усещаше пълната сила на неговата любов по време на тези разходки до училището; когато той се обръщаше, за да я остави на широките гранитни стъпала, тя имаше чувството, че слънцето залязва, сякаш огромната му топлина й бе отнета.

Сега майка й и Тара разговаряха приглушено. Полицаите тичаха по палубата; на паркинга радиостанциите им пищяха в колите. Хората не обръщаха същото внимание на децата както на възрастните, така че двамата мъже с тъмните костюми говореха на униформените полицаи така, сякаш Ани не беше там.

— Разследване — чу ги да казват. — Вътрешно… в банката… федералните…

— Мамо, какво значи „федералните“? — попита Ани и изтича при жените.

— Означава федералното правителство — обясни майка й, прегърна я и я залюля толкова успокояващо, че Ани за малко да си помисли, че всичко ще е наред, че цялото федерално правителство ще дойде да търси баща й. Тя просто се държеше за майка си, надушваше чудесната мамина миризма на лосион против изгаряне, лимонов одеколон и сол… вода.

Но после Тара прошепна на майка й:

— Това означава ФБР — и майка й въздъхна, а момичето се отдръпна.

Преди всички бяха дружелюбни, но сега станаха груби и студени, а Ани разбра, че баща й е заподозрян за нещо. Появи се нова кола и двама души с големи куфари излязоха от нея.

— Екипът по съдебна медицина — обясни Тара.

— Това е невъзможно — възкликна Бей.

За Ани не беше. Тялото й се носеше във въздуха. Вятърът минаваше през нея. Босите й крака, закотвени в широките дъски на дока, едва усещаха лятната горещина. Кожата й бе като опърлена, сякаш бе одрана, а вътрешностите й изтичаха в небето. Майка й посегна към нея, но тя не можеше да бъде хваната.

— Ани? — извика майка й с протегнати ръце.

Ани знаеше, че майка й се опитва да я успокои и че вероятно също се нуждае от прегръдка, но не можеше да й я даде точно сега. Тя бе Въздушното момиче. Напусна напълно тялото си — както морският охлюв изпълзява от черупката си.

А сега се превърна в пътешественик във времето и летеше напред в бъдещето. Затвори очи, за да закрие всяка гледка.

Замисли се за живота си, за това как баща й винаги я беше държал за ръката. „Коя е любимата ти песен, Ани? — питаше я понякога той. — Защото ще ги накараме да я свирят, когато тръгнеш по пътеката в църквата, в деня на сватбата си. Забрави за Менделсон… каквото ти си поискаш.“

Но Ани забрави за сватбения си ден — и без това момчетата не я харесваха — и се замечта за спортния си банкет. Тя беше ходила и преди, заради брат си и заради сестрата на най-добрата си приятелка, а сега направо се задуши, като си представи как седи на голямата маса заедно с родителите си. Щяха да си хапват… ребърца, любимите на баща й.

Ани щеше да е слаба. Нямаше да яде толкова много и да тренира толкова малко. Щеше да направи мускули, да изведе училището си до щатския шампионат. И щеше да е толкова слаба и красива…

Директорът щеше да произнесе името й. Ани щеше да отблъсне стола си назад и изправена високо, така че родителите й да не критикуват стойката й, щеше да мине сред масите до сцената. Хората щяха да я аплодират. Другите родители щяха да се усмихват на баща й, да му вдигат палци за успех заради нейното майсторство в — Ани се замисли, търсейки най-съвършения спорт — хокея на трева!

Или футбол. Или лакрос2. Или гребане. Или баскетбол…

Спортът не беше толкова важен колкото аплодисментите, които Ани щеше да получи докато приемаше грамотата и трофея. После тя щеше да изтича надолу от сцената право в ръцете на баща си.

— Госпожо Макбий?

Гласът на полицая прекъсна бляновете й.

— Да? — обади се майка й.

— Сега ще разчистим този район. Защо не се приберете? Много скоро някой ще се свърже с вас.

— Какво говореха онези полицаи за „федералните“? — попита майка й, сочейки с пръст.

— Скоро ще се свържем с вас.

— Моля ви, кажете ми сега — настоя тя с треперещ глас. — Имам три деца. Те също се тревожат за баща си. Какво да им кажа?

— Скоро, госпожо Макбий. Веднага щом имаме някаква информация.

Майка й отстояваше своето, сякаш решаваше дали да настоява да научи повече сега, или да поиска да разговаря с някой по-висшестоящ. Тя беше смела и настоятелна, когато се налагаше.

Но точно сега Ани видя начина, по който майка й поглежда от човека към нея… Взирайки се в очите на Ани, тя сякаш взе решение. Очите им се срещнаха и майка й се усмихна. Ани видя как борбеният дух я напусна.

— Да се прибираме, скъпа — предложи Бей.

Момичето кимна, неспособно да говори.

Майка й я притегли в прегръдката си, сякаш тя бе малко дете, а не дванайсетгодишна, при това много скоро щеше да стане известна спортна звезда. Но Ани нямаше нищо против. Тя се притисна към майка си, не искаше помежду им да остане и сантиметър празно пространство, докато вървяха заедно с Тара обратно по дока, надалеч от яхтите и полицаите и накрая влязоха в колата си.



Били наблюдаваше дали някоя кола няма да спре в алеята им: на майка му, на баща му, не го интересуваше коя точно. Не се тревожеше много за баща си, макар да знаеше, че всички други се тревожат. Баща му вероятно бе останал да работи до късно. Той обеща никога вече да не се забърква с онази странна дама и Били му вярваше.

Но дори да не се забъркваше, той бе малко прецакан. Били мразеше да мисли за това. Пиджийн бе разстроена заради това, че не отиде на миниголф. Цял ден го очакваше с нетърпение, та тя бе само на девет — деветгодишните наистина приемат тежко подобни неща.

Той погледна към нея; седеше намусена край масата за пикник. Това жилаво детенце, не по-голямо от бобова шушулка. Една буболечка се катереше по крака на масата. Пег бе навела глава, наблюдаваше буболечката и й говореше. Това бе върховно. Били се приближи, за да слуша.