— Значи си ме пазила — отвърна майка й, опитвайки се да се усмихне. Ани кимна и отиде да я прегърне. Двете стояха прегърнати много дълго време. Ани не искаше да я пусне.

— Защо го е направил татко? — попита момичето.

— Да целуне майката на Елиза? Скъпа, не знам…

— Не, имам предвид защо е целувал, която и да е? И защо е взел онези пари? Наистина ли е вземал наркотици? Щеше ли да избяга? Защо не е искал да си стои у дома и да бъде нашият татко?

— Това няма нищо общо с теб — отговори с усилие майка й, хвана раменете й и ги разтърси нежно. — Не си мисли за това. Никога!

— Не мога да престана — отвърна Ани през сълзи. — Ако бях по-добра… знам, че той ме мислеше за грозна, че не мога да се контролирам. Винаги говореше за килограмите ми. Ако не ядях толкова много, той щеше да си остане у дома. Или ако играех хокей на трева, или баскетбол…

— Това няма нищо общо с нещата, които баща ти е направил. Той беше нещастен, Ани. Не знаем защо, но беше.

— Значи трябва да го съжаляваме? — изрида Ани. Искаше й се това да е вярно. Беше много по-лесно да съжалява баща си, отколкото да изпитва гняв за нещата, които той е направил.

— Можем — продължи майка й — да го съжаляваме. Но можем да изпитваме и много други чувства към него, включително и да му се сърдим. Всички тези чувства са напълно нормални, Ани.

— Бих искала… бих искала… Елиза да не беше го виждала да прави това. Не искам тя да знае.

Майка й я прегърна и продължи да слуша.

— Тя е най-добрата ми приятелка. Не искам да мисли така за татко. Тя каза, че той бил толкова мил с нея в банката, а после го видяла да прави това. Харесва ми, че е бил мил с нея… Иска ми се останалото да не беше се случвало!

— На мен също, Ани — каза майка й.

— Радвам се, че ти казах — обади се след малко момичето. — Че успях да ти кажа. Елиза не желае баща й да знае. Той идеализира майка й, а тя се бои да не разруши онова, което той си мисли за нея.

— Родителите знаят много повече отколкото техните деца смятат. Елиза може да се изненада от онова, което баща й наистина мисли.

— Наистина ли?

Майка й кимна.

Ани почака да осъзнае това, но откри, че отново мисли за баща си. Искаше й се да я беше видял как отслабва. Само да беше тук сега. Щеше да разбере колко много я е наранил, но колко много го обича тя все още.

И тогава, докато гледаше, майка й прекоси стаята, за да вземе лодката — модел от лавицата. Ани изпита болка само като си спомни колко любов вложи в нея. Баща й също оцени много това. Държа я толкова дълго, изучавайки всяка дъсчица, всяка линия, цвета на боята.

— Той ми обеща да я носи винаги със себе си — прошепна.

— Знам — отвърна майка й с изненадваща горчивина.

— Тя беше символ на моята любов — продължи момичето. — И все още е.

— Знам, скъпа. И винаги ще бъде.

— Мислиш ли, че татко знае? Където и да е сега?

— Надявам се — отговори майка й, а лицето й пламна и гласът й пресекна. — Наистина, наистина се надявам да знае.

Точно тогава отдолу се чу гласът на Тара. Бей остави лодката на бюрото и целуна Ани.

— Хайде да си поговорим още след вечеря, скъпа — предложи и излезе от стаята. Ани взе отново малката си лодка и чу нещо да трака. Може би парче дърво се беше отчупило. Тя не видя нищо нередно и се вгледа по-внимателно. Но първо трябваше да провери дали обаждането бе от Елиза. Можеше да се обзаложи, че е така…

Докато слизаше да провери телефона, чу гласове от кабинета.

„Най-добри приятелки“ — помисли си Ани, преглеждайки обажданията. За това бяха най-добрите приятелки — да си говорят, да слушат…

Откри последното обаждане — да, беше Елиза. Ето го познатият загадъчен номер… и времето: 16:45.

Запис на точния момент, когато майката на Ани се прибра у дома и бе запозната с ужасяващата истина за другата жена в живота на баща й. И точно с това обаждане Елиза по някакъв начин е била до Ани, давайки й сили, предлагайки й благословия.

Ани набра номера, но даваше заето.

„Добре — помисли си тя. — Опитай отново.“ Пак заето.

Още седем опита. Тя погледна часовника — беше 17:50. Опита още десет пъти, по веднъж на минута, чак до шест часа.

С всяко обаждане емоциите на Ани се променяха. В началото бе спокойна. После усети ревност: с кого можеше да говори Елиза? Дали си имаше друга близка приятелка? После изпита облекчение — може би говореше с баща си. Но след това си каза, че никой не говори с родителите си по телефона повече от минута-две. Накрая, в шест, започна да се тревожи.

Майка й и Тара влязоха в кухнята. Лицата им грейнаха, като видяха Ани.

— Здрасти, Ани — поздрави Тара. — Как си?

— Тревожа се за Елиза.

— Защо? — попита майка й.

— Защото се е обаждала точно преди ти да се прибереш, а аз се опитвам да й се обадя и постоянно получавам сигнал „заето“.

— Може би говори с някого — предположи майка й.

Ани сви рамене.

— Знам, че е възможно, но просто имам някакво усещане… ужасно усещане. Не мога да го обясня.

Двете жени се спогледаха.

— Не трябва — успокои я майка й. — Разбираме.

— Обади се в централата и кажи, че искаш да проверят линията — предложи Тара.

— Как се прави това?

— Набери 0 и им дай номера на Елиза. Кажи, че искаш да разбереш дали по линията се провежда разговор, и помоли да го прекъснат. Кажи, че е спешно.

— Ами ако не е?

— Тогава ще се извиниш. — Тара се усмихна.

— Давай, скъпа — насърчи я майка й. — Щом се тревожиш…

— С майка ти го правим постоянно — настоя Тара. — Така става между най-добрите приятелки.

Ани се почувства много пораснала и делова, когато даде номера на Елиза и зачака. Знаеше, че ще се почувства неудобно, когато Елиза се обади и Ани й каже, че е накарала операторката да прекъсне разговора й само защото е давало заето в продължение на петнайсет минути…

Но операторката се обади отново да благодари на Ани, информирайки я, че няма разговор, че линията изглежда не е наред, и отново й благодари, че е съобщила.

— Е? — попита Тара.

— Скъпа?

— Нещо не е наред — въздъхна момичето и сърцето му заби лудо. — Телефонът у тях е повреден. Нещо се е случило с Елиза — усещам го!



Бей разбираше това усещане толкова добре: инстинктивното усещане, че беда е сполетяла любим човек. Беше го усещала за Шон толкова пъти през годините, когато не знаеше къде е. Щом видя тревогата в очите на Ани, тя също се разстрои.

— Какво можем да направим, мамо? — изстена умолително дъщеря й.

Бей си пое дъх.

— Можем да се обадим на баща й в корабостроителницата.

— Или да звънна на Джо — предложи Тара. — Тя вероятно е добре. Може би просто е бутнала слушалката и не е разбрала…

— Да, но ние не знаем — настоя Ани. — Може да се е случило нещо ужасно.

Бей кимна на Ани, опитвайки се да я успокои.

— Ще се обадя на Дани — реши.

— Изглежда не е необходимо — каза Тара, дръпна завесата, погледна навън и съобщи: — Той е.

— Господин Конъли? Защо е тук? — попита Ани.

— Хайде, Ани — изрече Тара. — Нека майка ти си поговори с него.

— Но аз трябва да му кажа за Елиза!

— Майка ти ще му каже. Нали, Бей? — попита Тара.

— Да. Обещавам.

Бей ги гледаше, докато излизаха от кухнята. Ани последва неохотно Тара в коридора. Дланите й бяха лепкави, сърцето й биеше силно. Чу стъпките му по стълбите, а после настъпи тишина, сякаш той събираше кураж. Бей стоеше много спокойно, хванала бравата. Осъзнаваше, че той прави същото от другата страна.

Той почука; тя отвори вратата.

— Бей…

— Защо дойде? — попита тя. — Не си ли казахме всичко?

— Не — отговори той. Стоеше на студа с пламнали бузи и напрегнат поглед. Тя можеше да прочете толкова много неща на лицето му. Той беше напрегнат, съжаляваше, искаше да върне нещата назад и да изглади отново всичко помежду им — но решението не беше негово.

— Това е за мен и Шон — прошепна тя и това наистина бе всичко, което имаше да каже.

— Толкова съжалявам — отвърна той. — Не знаеш колко много…

— Няма значение — прекъсна го. — Ти нямаш никаква вина.

— Но аз те обичам! — извиси глас той. Пресегна се да хване ръката й, но тя я отдръпна. За част от секундата, когато пръстите им се докоснаха, Бей потръпна.

— Аз съм те обичала цял живот — призна тя. — Дори не го знаех, докато не те видях в началото на лятото… Мислех, че си само един красив спомен за някого, който се грижеше за мен, който се занимаваше с мен, който се погрижи за мен, когато се нараних. Някой, който беше различен.

— Всички тези неща все още са верни — настоя той. — Трябва да ми повярваш, Бей.

Тя погледна в тъмносините му очи, които я гледаха предизвикателно.

— Защото съм идиотка — извика тя. — Виждам каквото искам да видя — ето какво стана с Шон. Бях шокирана, когато ми каза какво е поискал от теб.