Луан Райс - Непобедимо лято

Наля си чаша вода.

После си пусна любимия диск на Андреа Бочели и запали свещ. Ако превърнеше яденето в някакъв специален ритуал, може би щеше да й се иска да го прави по-често. Погледна през прозореца, чудеше се кога ли ще се прибере баща й.

Изяде първото грахово зърно, като го дъвчеше усърдно. Възелът в стомаха й не беше толкова стегнат, както когато си мислеше за майка си: за това как тя приготвяше вечерята на Елиза. Докато не я видя да се целува с господин Макбий, се хранеше съвсем нормално.

Почувства се добре, като каза на Ани. Всъщност облекчението от разкриването на истината пред някого я подтикваше да разкаже на още някого — на баща си. Както казваха в „Банко“: „Ти си толкова болен, колкото са твоите тайни.“ Може би това беше по-истинско отколкото Елиза някога би повярвала.

Докато дъвчеше третото си зрънце, реши да направи нещо още по-специално за себе си: да пие водата си с лед от сребърната си чаша. Сега това бе борба с демоните, придвижване през болестта, стъпка напред към лечението.

Майка й й даде тази чаша. Тя се наследяваше от поколения. Беше я купил генералът: най-романтичната военна фигура в историята на Съединените щати или може би в цял свят. Генерал Джон Самюел Джонсън бе взел чашата от самия Пол Ривиър като подарък за любимата си Даяна Фийлд Етуд. И той я пренесъл през замръзналата река.

Като бебе Елиза пиеше млякото си от чашата.

Майка й й казваше, че може би е единственото момиченце в Америка, което пие мляко в чаша, изработена от Пол Ривиър. Тя научи Елиза да рецитира първата част от поемата на Лонгфелоу така както другите деца учеха детски стихчета:

Макар че Елиза отдавна бе надраснала времето да пие мляко от бебешка чаша, дори толкова ценна колкото нейната, приятно й беше да знае, че чашата си е тук, в къщата, че може да я вземе, когато си поиска. Сега за пръв път след инцидента Елиза поиска това.

Прекоси трапезарията и отвори шкафа. Там беше порцелановият й куклен сервиз — малките чашки и чинийки с монограми. Но чашата липсваше! Елиза внимателно огледа: не можеше да е вярно. Тя въздъхна. Чашата беше изчезнала! Нейното специално, безценно наследство, изработено от Пол Ривиър по време на Войната за независимост, беше изчезнало…

Наследена от майка й, която я бе получила от своята майка, която пък я имаше от своята майка, чак до Даяна, на която я бе подарил генералът! Това бе един специален малък шкаф, който баща й й направи — миниатюрна версия на бюрото в неговия кабинет, направен от хондураски махагон с русалки и мидени черупки, за да държи в него съдовете на куклите си и сребърната чаша — но сега сребърната чаша не беше там!

Обезумяла, Елиза претърси шкафа, лавиците, дори под столовете. Къде можеше да е? Чашата беше безценна. Не само беше част от легендата, но бе и най-ценният й подарък от майка й.

И независимо от това какво бе направила майка й, тя бе майка на Елиза и тя я обичаше. Когато беше малко момиченце, майка й й позволяваше да пие мляко от тази чаша и това бе тяхното специално време. Коя друга майка би позволила на детето си да пие мляко от такава безценна антика!

— О, боже, о, боже! — извика момичето и се молеше, докато претърсваше къщата. Елиза ридаеше. Почувства се като парализирана. Очевидно някой я беше откраднал! Баща й не би преместил чашата й… Трябваше да се обади на Ани; тя щеше да я посъветва какво да направи. Грабна телефона и набра номера на приятелката си.

— Ани, Ани! — извика високо.

Точно тогава някой почука на вратата.

Елиза тръсна глава и погледна към телефона. Какво да прави? Наистина не трябваше да отваря вратата… Но беше много разстроена и трябваше да види кой е дошъл.

Щом погледна през прозореца, се почувства озадачена, но после изпита облекчение.

— Господин Боланд! — поздрави, когато отвори вратата. — Тъкмо щях да се обаждам в полицията! Някой е взел чашата ми, моята сребърна чаша от Войната — за независимост.

— Така ли? Сигурна ли си?

— Да. Изчезнала е.

И изведнъж й се стори малко странно да види господин Боланд в къщата. Преди Елиза и майка й го бяха виждали само в банката, с бащата на Ани, и това бе достатъчно — на Елиза тези банкови екскурзии й се струваха невероятно тъпи. Но сега, като го видя, това само върна тъгата; с радост би изтърпяла един отегчителен ден в банката, стига да върнеше майка си.

— Хм, извинете ме, но сега трябва да се обадя в полицията.

— Е, радвам се, че не си го направила още.

— Защо? — попита тя и си помисли, че е чувала гласа му не само в банката.

„Елиза, Елиза, майка ти те иска…“

И тогава, като видя как се появява една малка жълта гъба, сърцето й заби лудо от страх. Опита се да отстъпи назад.

— Между другото, какво правите тук?

Надуши сладникава миризма и се строполи на пода.

Телефонът звънеше, но докато Ани вземе подвижния, човекът затвори. Тя задържа слушалката. Надяваше се да е била Елиза. Ани трябваше да свърши нещо важно и се нуждаеше от морална подкрепа. Можеше да провери номера — кутията беше на масата. Но точно тогава чу колата на майка си в алеята и разбра, че ще трябва да се справи без помощта на Елиза.

— Мамо — каза Ани, — може ли да поговоря с теб?

Очите на майка й изглеждаха далечни и тъжни, както когато баща й още беше жив. Стомахът на Ани се сви и тя почти загуби самообладание, защото не искаше да усилва болката на майка си точно когато започна да изглежда щастлива понякога.

— Разбира се, скъпа — отговори майка й.

Били и Пеги бяха в стаите си, четяха или си пишеха домашните. Ани гледаше през прозореца кога ще се прибере майка й, но когато тя вече бе тук, не беше сигурна дали иска да говори с нея. Как би могла да разбие сърцето на майка си? Може би трябваше да почака, да поговори първо с Елиза…

— Искаш ли чай? — попита майка й. — Студено е.

— Не, благодаря — отвърна Ани, насилвайки се да бъде смела. — Можем ли да поговорим в моята стая?

Те се качиха заедно горе и майка й спря да провери термостата в коридора. Беше толкова студено, че тази година включиха отоплението по-рано. Но Ани знаеше, че майка й е много притеснена за парите и се стреми да намалява отоплението. Тя смъкна една резка надолу.

— Не мога да повярвам, че е ноември — обади се Ани.

— Сякаш вчера беше лято — изрече майка й.

— Лято… — въздъхна момичето и погледна през прозореца на спалнята си голите клони на дърветата. Лятото изглеждаше толкова недостижимо, невъзможно далеч.

— То ще се върне, скъпа. — Майка й се усмихна едва-едва, сякаш четеше мислите й. — Лятото ще дойде, преди да сме се усетили.

— Не изглежда така — отговори Ани с пресеклив глас. — Сякаш зимата ще продължи вечно, а още не е дошла.

— О, Ани…

— Мамо, татко е целунал майката на Елиза — изтърси Ани.

Майка й трепна като попарена, сякаш някой й бе ударил плесница. Стоеше с отворена уста, опитвайки се да осмисли думите на Ани. Дали си го представяше, както Ани го бе правила стотици пъти? Дали образът на баща й, целуващ друга жена, нараняваше майка й толкова колкото нея?

— Скъпа, кой ти го каза?

— Елиза.

— Хм — промълви майка й. Обгърна се с ръце, сякаш изведнъж й стана студено, и се обърна с гръб към Ани. Момичето почти прочете мислите й: Тя се опитваше да намери начин това да изглежда по-добре в очите на Ани. Да каже: „Скъпа, баща ти не би направил това.“ Или: „Сигурна съм, че Елиза греши. Не говори такива неща.“

— Каза ли откъде е разбрала? — попита майка й.

— Видяла ги е. Каза, че майка й имала работа с татко в банката — поясни Ани, а облекчението от казването на истината бе толкова огромно, че започна да се вълнува. В очите й напираха сълзи. — Елиза и майка й са ходели в банката, а татко е бил техният банкер.

— Знам — отговори майка й.

— Имат фонд — допълни момичето. — Това означава, че имат много пари. Но не изглеждат такива, нали? Изглеждат си толкова нормални.

— Да — съгласи се майка й. Гласът й бе твърд и спокоен, но лицето й бе много бледо. — Елиза каза ли още нещо?

— Не. Само че веднъж били в колата, помислили я за заспала и се целували.

— Съжалявам, че Елиза е трябвало да види това — въздъхна майка й. — И съжалявам, че ти е трябвало да го научиш. Отдавна ли знаеш за това?

— От тогава, когато идваха на вечеря — отговори Ани, а челото й се набръчка от тревога. — Тя ми го каза на Малкия плаж. Усетих, че някой ни наблюдава — Елиза говори за някакви „зли хора“, които я искали. Мисля, че ги чух да вървят из гората, последваха ни до плажа. Мислиш ли, че това е истина? Или е само плод на въображението ми?

— Не знам, Ани. Елиза е много чувствителна и крехка. Може би е извикала това във въображението си и то е започнало да изглежда реално и за двете ви — обясни майка й, но Ани разбираше, че тя е напълно объркана от другото разкритие.

— Съжалявам, че не ти казах по-рано, но не исках да те разстройвам.