— Всеки, който изглежда особено нервен, щом ме види.

Те минаха през множеството, сборище на вещици от аналите на изкуството — „Заклинание“ от Гоя; „Вещица с демоничен дух“ от Райкърт; „Любовната глътка“ от Евелин де Морган; „Кръг, предлагащ чашата на Одисеи“ от Джон Уотърхауз, „Трите вещици“ от Джон Хенри Фусели.

Дебнещи, изплъзващи се, сладострастни, елегантни и мистериозни: вещиците пристигаха с всякакви придружители. Огъста стоеше с няколко банкови служители, обгърната в своето венецианско синьо; тя кимна многозначително, когато Тара и Джо минаха покрай нея.

— Тази госпожа Ренуик — усмихна се Джо.

— Сигурна съм, че тя върши най-добрата си детективска работа — отговори Тара.

— Надявам се да се шегуваш?

— Не познаваш Огъста. Ако усети несправедливост — особено когато е насочена срещу нея или срещу нейното семейство — веднага започва да действа.

— Страхотно! — отвърна иронично Джо. — Само се надявам да не си навлече някоя беда. Ето ги и нашите домакини. Хвани ме за ръката и се престори, че съм те поканил на танц.

Тара се развълнува така, сякаш той наистина беше го направил. Групата свиреше „Котешка самба“, но танцът трябваше да почака, защото Марк и Алис Боланд си проправиха път през тълпата, за да ги поздравят.

— Добре дошли на Тиквения бал — поздрави ги Марк.

— Тара, толкова се радвам да те видя. Джо — приятно ми е да те видя, когато не си на работа. — Той се засмя. — Поне се надявам, че това не е служебно посещение…

— Можете да се обзаложите — усмихна се Джо. — Най-накрая успях да накарам госпожица О’Тул да излезе на среща с мен.

— Е, след всички тези противни въпроси, които чух, че задавате из целия град, мисля, че това е най-малкото, което можете да направите — обади се Алис. — Нали, Тара?

— Да — отговори тя. — Има много хора, Алис.

— Е, това е добра кауза и ние искаме всички да си прекарат добре.

— Всичко изглежда блестящо — похвали я Тара. — Тиквеният бал разцъфтява в ръцете на един професионален декоратор.

— Благодаря — отвърна другата жена. — Не желаехме да бъде толкова кичозно като Хелоуин, но се опитахме да направим нещо езическо за жътвата — това трябва да означават всички тикви.

— Обзалагам се, че много от хората са дошли, защото искат да видят къщата отвътре — каза Тара. — Тя е такава забележителност. Другата най-голяма къща в града, наред с „Хълма на светулките“.

— Страхотно жилище — отбеляза Джо, оглеждайки архитектурните детайли: корнизите и орнаментите, красивите орехови шкафове и единствената лавица, която вървеше по цялата дължина на едната стена, на около петдесет сантиметра под високия таван.

Тара забеляза, че тази лавица е пълна с трофеи.

— От колежанските години на Марк — обясни Алис, проследявайки погледа й. — Той беше капитан на всичко. Не можах да му устоя.

Марк се разсмя и прегърна жена си.

— Ще ни извините, нали? Виждам, че пристигат още гости. Чувствайте се като у дома си — в съседната стая има храна.

— Благодаря — отвърна Джо. Тара наблюдаваше как семейство Боланд се отдалечават. Марк продължи направо, към вратата, за да поздрави хората. Но Алис зави и се спря до Франк Алингам. Макар да изглеждаше, че не разговаряха изобщо, Тара бе сигурна, че си размениха няколко думи.

Понечи да каже нещо, но видя, че Джо също ги наблюдава. За него това вероятно бе като детска игра: да наблюдава заподозрени, да забелязва поведението им. Но за Тара това бе нещо съвсем ново и много вълнуващо. Тя вървеше по стъпките на дядо си.

— Един танц? — прошепна в ухото й Джо.

— Разбира се — отговори тя развълнувана. — Но мислех, че работим.

— Така е — отвърна той и я поведе към дансинга. Обви ръка около талията й и започна да я води. Беше сигурен и уверен и тя усещаше ръцете му толкова силни, сякаш я притискаше еластична стомана. След цял живот с чувствителни художници Тара едва не припадна. — Трябва да изработим добре прикритието си — продължи той с лека усмивка.

— Мислиш ли, че успяваме?

— Може би трябва малко да се доближим един до друг — отвърна той. Тя усети електричество, докато танцуваха заедно.

— Така? — попита.

— Да. Много добре. Ти си естествена, Тара.

— Искам дядо ми да се гордее с мен — прошепна тя. — Двамата с баба ми бяха лебеди, разбираш ли?

— Били са заедно дълго време?

— Да. Цял живот.

— Също и моите родители. — Продължиха да танцуват. През целия си живот не се бе чувствала толкова щастлива. — Чудя се дали са чели Йейтс.

— Трябва да са го чели — настоя Тара, поглеждайки през рамото му. — Уха — внимавай. Марк и Алис танцуват до нас.

Тя и Джо замълчаха, докато се завъртяха, отдалечавайки се от семейство Боланд. Тара ги наблюдаваше и си мислеше за Бей и Шон. Поклати глава.

— Усещам, че не одобряваш нещо — каза Джо.

— Шон толкова завиждаше на Марк, когато той стана президент на банката — припомни му Тара. — Но те наистина имат много общи неща.

— Какво имаш предвид?

Тя погледна към лавицата със спортни трофеи: от баскетбол, футбол, бейзбол, голф.

— И двамата са спортисти. Играли са един срещу друг в гимназията.

Джо проследи погледа й.

— Само, че това е много лошо… — завърши тя.

— Как така?

— Ами Марк се научи на спортсменството, а Шон — да краде. Интересуваше го само как да победи; трябва да е знаел, че главното е как се играе.

Джо я спря точно на средата на дансинга. Тя вдигна поглед и го видя да се усмихва.

— Тара О’Тул — заяви той. — Капитанът би се гордял с теб.

— Капитанът?

— Сиймъс О’Тул, дядо ти.

— Защо? — попита тя.

— Защото ти току-що разреши случая ми — прошепна той точно когато я целуваше по устните.

29.

Минаха няколко безсънни нощи. Непрекъснато мислеше за онова, което каза, и как би могъл да го изрече по-различно. Местните вестници бяха пълни с реклами и истории за Тиквения бал, а на сутринта след него Дан се чудеше дали Бей е отишла, дали е била облечена като вещица. Как ли се чувстваше след онова, което й каза?

Той работи цял ден, разделяйки времето си между две лодки, които се опитваше да завърши. Часовникът тиктакаше — дали да й се обади? Можеше да каже, че иска да разбере как е. Или можеше да се опита да й обясни повече.

Гордостта бе странно нещо. Почти като това да бъдеш измамен от мошеник, и то не просто от някого, а от съпруга на жената, в която се влюбваше. След известно колебание реши да разкаже на ФБР цялата история.

Джо слушаше, водеше си бележки; в един момент попита Дан дали иска да го представлява адвокат. Дан беше напрегнат, но лицето му беше безизразно.

— Скрили сте информация — заяви агентът. — Тя можеше да ни помогне по-рано да разберем, че Шон е искал да използва попечителския фонд на дъщеря ви. Можеше да ни помогне да си обясним онова анонимно обаждане, което сте имали.

— Как? — попита Дан.

— Някой знае за връзката ви с Шон. Обаждането може да е било опит да се разбере дали вие искате да се включите в една продължителна операция. Или може да е било прикрита заплаха — може би вие знаете прекалено много. Защо не ни предложихте услугите си?

— Това е ново за мен — отговори грубо Конъли. — Да се намирам в центъра на разследване. Имам много чувствителна дъщеря. Трябва да се отнасям внимателно с всичко, свързано с майка й. Не желая да я замесвам в това. Какво имате предвид под „заплаха“?

— Макбий се е домогвал до фонда на дъщеря ви — заяви Джо. — Не помислихте ли, че това трябва да излезе на бял свят? И не смятате ли, че неговите съучастници все още го искат?

— Вижте, аз го защитих от него — сигурен съм, че той е казал това на съучастниците си, които и да са те. Аз направих каквото можах и сега искам всичко да свърши. Тук ние си живеем нашия живот — не обичам да бъда изучаван или да се чувствам задължен да докладвам на вас или на някой друг.

На Дан наистина му беше писнало от типове в костюми и от полуистините, с които живееха те; ставаше дори още по-зле заради десетте секунди, когато се изкуши да се присъедини към Шон. Това бе единствената реална заплаха, за която можеше да си мисли. Парите бяха странно нещо. Той стана корабостроител, защото това бе нещо чисто, нещо истинско и защото бе далеч от този долен кариеризъм. Но имаше и недостатъци като всичко останало.

Елиза сигурно се бе върнала от училище или скоро щеше да се върне. След малко щеше да й се обади, да я попита какво иска за вечеря.

Но имаше малко време, преди да се прибере у дома. След като разказа всичко на Джо, се почувства свободен и нямаше търпение да се види с Бей. Качи се в пикапа си и потегли на запад, към Хабърдс Пойнт.



Елиза подреди своите грахови зърна: дванайсетте.

Те бяха замразени и тя трябваше да ги размрази. Готвенето ги лишаваше от аромата и твърдостта им. Отнемаше много и от тяхната хранителна стойност. Елиза искаше да пожелае да е здрава. Затова се опитваше да подобри хранителните си навици.