Тя отвори уста да каже нещо, но тогава стана нещо странно. Отпи голяма глътка от своя „Флоризар“ и виолетовите й очи блеснаха.

— Знаете ли, скъпи — заяви и най-недоловимата усмивка на Мона Лиза се появи на устните й, — не си спомням. Сякаш изведнъж изобщо не помня. Ще трябва да попитате Тара.



На следващата сутрин скреж покри блатото. Той блестеше под ранната светлина, покрил кафявите мочурища и треви, точно на ръба на вливащата се рекичка. Вчера Тара отряза последните рози и сега щяха да красят във вазата още няколко дни.

„Нещата се променят, всичко преминава“ — помисли си Тара, отпивайки от сутрешното си кафе. Чу потупване на предната си веранда. Като мислеше, че й носят сутрешния вестник, тя отвори вратата и се оказа лице в лице с Джо Холмс.

— Агент Холмс! — възкликна, отскачайки назад с ръка на сърцето. — Уплаши ме!

— Съжалявам. Добро утро, Тара — поздрави той. Изглеждаше съвсем делови, но малко смутен. Беше с тъмен костюм, бяла риза, синя вратовръзка, лъснати обувки. Тя забеляза, че той я гледа напрегнато, и съжали, че не е отворила врат ята по пеньоар и със сресана коса. Беше облякла долнището на някаква синьо-бяла вълнена пижама на звезди, евтина тениска и карирана хавлия, която някак си се бе озовала в прането й.

— Като гнездо на плъхове — извини се тя, докосвайки черната си грива.

— Изглеждаш прекрасно — отбеляза той.

— Какво те води тук още призори? — попита тя.

— Всъщност търсех теб — отговори той.

Тара се изненада. Докосна касата на вратата, студена под пръстите й, само за да се увери, че наистина е будна.

— Наистина ли? Детективската ти работа е зашеметяваща. Влизай. Искаш ли малко кафе? — Беше го виждала често в магазина за кафе. Подаде му една чаша. — Как го пиеш?

— Черно — отвърна той.

— Аз също. Е, с какво мога да ти помогна?

— По няколко начина — отвърна той докато тя го водеше към дневната да седне до огъня. Спомни си за кифличките с боровинки, които печеше, и изтича да ги извади от фурната. Сложи няколко в една чиния и се върна.

— Призори печеш кифлички? — попита той.

— Защо не — отвърна тя и се усмихна, изпускайки факта, че ги бе извадила от пакета, готови за печене.

— Вземи си една.

— Благодаря. И така. Вчера се видях с госпожа Ренуик и тя спомена нещо, за което трябва да те попитам.

— Добре.

— Сребърната чаша — обясни той.

— Онази, за която ми каза, че била в офиса ти?

— Да. Тя е на госпожа Ренуик. Спомена ми, че ти е казала, че Шон Макбий може да я е взел.

— Тя наистина каза това! — възкликна Тара. — Огъста има навика да не слага нещата по местата им. И използва бокала, за да пие „Флоризар“. След няколко питиета може да загуби всичко.

— Не можа да си спомни добре каква е връзката и ме помоли да те попитам какво може да е имала предвид, като е казала, че Шон Макбий може да я е взел.

Тара затвори очи, опитвайки да си спомни.

— Май спомена, че последния път, когато я е видяла или помни, че я е виждала, е, когато Шон е бил там с някакви документи за подписване. Тогава не й дошло наум, но после си помислила, че той може да я е взел. Но…

Джо слушаше внимателно; тя видя, че сините му очи не се откъсват от лицето й, и ако случаят не беше толкова ужасен и криминален, тя би се отпуснала в силните му ръце и би го дарила с целувката на живота му.

— Но защо? — попита тя. — Това не можахме да разберем. Защо Шон ще рискува да го хванат, като вземе сребърната чаша, когато очевидно е преследвал много повече по отношение на парите и авоарите?

— Не знам. Както и да е, Тара, трябва да те помоля за една услуга.

— Разбира се, Джо.

— Става дума за Тиквения бал.

— Да, знам за него — отговори Тара.

— Доколкото разбирам, там се набират средства…

— Така е. Спонсориран е и от компании в Блек Хол. Винаги казват, че е да се „благодари за жътвата“, но в действителност е да се наберат пари за местна благотворителност. Следучилищни програми, посещения по домовете от медицински сестри…

— Шорлайн Банк е един от организаторите — отбеляза той.

— Да. Традиционно е. Бей и Шон бяха домакини една година. Тази година е Марк Боланд.

— Въпросът е там, че трябва да присъствам на бала. Разпитал съм всички в „Шорлайн“ — всеки служител на банката. Те с основание са убедени, че ние сме на път да закрием случая, така че не искам да информирам никого…

— Значи се нуждаеш от покана? — попита Тара. — Можеш да си купиш билети във всеки клон. Просто си плащаш и отиваш.

— Нямах предвид това. Но трябва да отида с някого, който познава всички, който може да направи така, че присъствието ми да изглежда малко… по-естествено.

Сърцето й подскочи.

— Имаш предвид мен?

— Да. Ще дойдеш ли с мен? На Тиквения бал?

— Това не значи ли, хм… да действам като пълномощник? — попита тя.

— Неофициално. Бих искал да ме придружиш.

— Уха. Разбира се. Аз ще бъда твоето прикритие. Каквото и да е, особено ако ще ти помогне да разрешиш случая. Мисля, че това ще помогне на Бей — така всичко за нея ще приключи.

— Да видим, балът започва в осем. Какво ще кажеш да те взема в седем и половина?

— Ще бъда готова. Между другото, темата са вещиците. Така че не се шокирай, като ме видиш с черната ми шапка.

— Това няма да ме шокира, Тара — изрече сериозно той.

— Обзалагам се, че е доста трудно да се шокира агент на ФБР — отвърна нежно тя.

28.

Светещите тиквени фенери се хилеха и усмихваха от верандата на голяма викторианска къща, а от тиквените им глави излизаше пушек, син тънък дим… вътре горяха запалени свещи, защото това бе Нова Англия, а балът на вещиците се нуждаеше от огън. Къщата, боядисана в бледосиво и с по-тъмносива украса, блестеше с черните си кепенци и врати, със старите си оловни прозорци и с призрачния си величествен купол върху мансардния покрив. Изглеждаше внушителна.

Колите пристигаха и паркираха нагоре и надолу по Ловкрафт Роуд. Тара желаеше животът да е различен и Бей да е тук с Дани. Но сега приятелката й беше толкова разстроена от последното си посещение при него, от жестоката истина за това какво е направил Шон. Поглеждайки към Джо, тя усети, че сърцето й бие като крилете на летящ лебед.

— Годините са написали тази страхотна поема — каза тя — за „звънливите криле“. Нарича се „Дивите лебеди в Кули“.

— Йейтс? — попита Джо, докато наблюдаваше колите.

— Най-великият поет, писал някога на английски език. Ирландец, разбира се.

— Хм — промърмори той, забави се и се загледа в един черен минибус.

— Не обичаш ли поезия?

— Поезия? — повтори, докато записваше регистрационния номер в нещо, което приличаше на мъничък компютър.

— Да. Нали знаеш… думи, понякога рими, понякога не? Езикът на душата?

Джо я погледна.

— Не чета много от това.

Тара се усмихна. Всеки човек, който понякога не се наслаждаваше на поезията, се нуждаеше от помощ. Тя бе готова и желаеше да предложи тази помощ. Отпусна се назад, облягайки се във вратата на колата. Тя бе една доста секси вещица и си го знаеше. Беше се облякла като момичето на Джеймс Бонд от „Къщата със седемте фронтона“, в къса черна официална рокля с дълбоко деколте и украсен с мъниста копринен шал, подарен й от Бей на миналия Сейнт Патрик. Беше си сложила обувките с най-високите токчета и черна кашмирена барета, нахлупена ниско над силно гримираните й очи.

— Агент Холмс — усмихна се широко тя, — ако живеете без поезия… нещо не е наред.

— Моята работа не ми оставя много време за четене — отговори той. — Освен публикации за силите на реда.

— Знам, че са интересни, аз самата обичам да ги чета, но наистина се нуждаете от малко Йейтс в живота си.

— Хм — каза отново той. Отбеляза още един минибус, този път тъмнозелен и един кафяв пикап, и влезе в паркинга.

— „Дивите лебеди на Кули“ ли каза? За какво става дума?

— За остаряването — обясни тя.

Джо изключи двигателя и заобиколи, за да й отвори вратата.

— Лебедите самотни ли остаряват? — попита, а от устата му излязоха бели облаци в мразовития ноемврийски въздух.

Тара се усмихваше, наслаждавайки се на ролята си на Мата Хари, на костюма си като прелъстителна вещица — шпионка — но изведнъж изкусителната й усмивка изчезна.

— Не — отвърна нежно и в този момент изобщо не се чувстваше като вещица — шпионка. Погледна Джо право в очите. — Те са свързани за цял живот.

Джо, истинският шпионин, изглежда, не намери думи да отговори на това. Той само кимна и очите му станаха замислени вместо строги. И като хвана ръката на Тара — част от блестящото прикритие, което планираше за тазвечерната си операция — той тръгна с нея покрай редицата скъпи коли, чиито собственици до един бяха потенциални заподозрени, и влезе в къщата на Боланд.

— Какво трябва да търсим? — прошепна Тара, когато се озоваха вътре.