— Казваш, че е станал съвестен? Това се случва рядко — той е крадял успешно от клиентите си. И изведнъж решава да излезе на чисто?

„Какво е станало с теб — учуди се Джо, загледан в балансите. — Какво е променило решението ти?“

— Гледам първия голям депозит, шейсет и две хиляди долара, внесен във фонда „Елиза Дей“ преди около година и половина — каза тихо Джо, прокарвайки пръст по колонката.

— Преди смъртта на госпожа Конъли.

— Тя е знаела — заяви Джо, преглеждайки отново документите.

— Коя част от нещата? — попита Ник.

— Или това я е убило? — изрече Джо, загледан в цифрите, а после и в бележките и рисунката върху папката.

— Може ли тя да е „момичето“?

— Не отговаря. Моментът не съвпада.

— Вярно. Не може това да е убило Чарли — станало е цяла година преди той да започне да връща пари в сметките. Е, какво е станало с Шон?

— Може би неизвестните престъпници са заплашили семейството му. Продължавай или ще нараним дъщеря ти. Или някоя от дъщерите им.

— Прегазват я с пикап? С тъмночервен микробус? — учуди се Джо.

— Не се е случвало още — може би Шон е бил убит заради другия, който и да е той. Продължил е по своя план да се измъкне от играта и приятелчето му го е убило. Защо сега да се занимава със семейството му?

— А забелязали ли сте, че бедата започва, след като Боланд пристига в банка „Шорлайн“? Неизвестният престъпник трябва да е Боланд — заяви Джо.

— Не може да е Боланд — възрази Ник. — Той е бил чист в „Анкор Тръст“. Никога не е имало оплакване, нито дори намек срещу него. Какво, отива в нова банка и изведнъж става лош? Не става така. Не, той е влязъл в бърлогата на крадците и е разтърсил всичко.

— Значи мислиш, че партньорът е бил някой, който е работил с Шон преди пристигането на Боланд? Някой, когото Шон е примамил?

— Ами Фиона Милс и онова пътуване до Денвър…

— Фиона Милс. Нали знаеш, че при последния ни разговор тя ми каза, че й липсвал някакъв сребърен трофей.

— О, това ми напомня нещо. Трябва да ти пратя факс, стой така. — Джо чу шумоленето на хартията и набирането, факсът му започна да бръмчи. Той понесе телефона през офиса, за да види дали пристига.

— Това са резултатите за онази сребърна чаша — обясни Ник. — Мики изпрати печатите на златаря до Куантико и те ги дали на някакъв учен в Пенсилвания. От печатите се оказва, че чашата не е чак толкова стара — изработена е през 1945 година.

Джо отвори сейфа и извади чашата. Втренчи се в красивия дизайн, в дългото й столче, в листата и лозите, сплетени в основата, и после погледна доклада:

„Печатът на златаря е на Джовани Армори, който е работил във Флоренция, Италия от 1930 до 1945 година. Бокалът е последният, изработен от него, и е предназначен за родителите на Ан-Мари Везели от Париж по повод католическата меса, отбелязваща сватбата й с търговеца на художествени произведения Жан-Пол Лорен.

Армори е бил убит от германците в същия ден, когато е завършил поръчката; куриер от семейство Везели е избягал с бокала и е докладвал за смъртта на Армори. Много от записките на златарите са изгорени по същото време — само две седмици преди американците да освободят региона, през април 1945 година.

Бокалът, подарък за младата двойка от родителите на Ан-Мари, останал в семейство Везели-Лорен двайсет и пет години. През това време Жан-Пол Лорен, който бил специалист по гравюри, станал известен с това, че продавал гравюрите на най-влиятелните съвременни художници както в Париж, така и в чужбина. Той и жена му водели активен социален живот и през шейсетте имало доклади за това, че Лорен изнасял контрабандно от Париж художествени произведения, откраднати от нацистите.

Тази дейност привлича интереса ни към него. В началото на седемдесетте наблюдението на семейния апартамент на Авеню Монтан в парижкия Осми район разкрива, че мадам Лорен забавлявала художниците, докато съпругът й пътувал в командировка. Тя била любовница на Пабло Пикасо, Хю Ренуик и на много други.

Агентите докладвали за жесток скандал една нощ, последвал пристигането на Ренуик в апартамента, директно от «Орли», който открил Пикасо на балкона по бельо. Последвали крясъци и такъв жесток бой, че била извикана полиция да ги разтърве. По време на този скандал Ренуик получил знаменития си белег. Макар че той бил нанесен от ръката — и от ножа — на Пикасо, мадам Лорен платила на полицията да запази това в тайна.

За да успокои Ренуик и може би, за да купи мълчанието му, мадам Лорен му подарила бокала от Армори.

После бокалът от Армори прекосил Атлантика, скрит в багажа — куфара с картини — на Хю Ренуик, и се смята, че от тогава е във фамилната му къща «Хълмът на светулките» в Блек Хол, Кънектикът.“

— Е — реагира Джо, докато четеше, — значи тази чаша е на Огъста Ренуик.

— Богатите наистина са различни — отвърна Ник. — Но ние знаем това.

— Въпросът е дали тя е дала бокала на Макбий, или той го е взел?

— Може би тя е нашият неизвестен престъпник.

— Огъста Ренуик? — Джо се засмя. — Не мисля. Трябва да я видиш и да прецениш колко грешиш.

— Помисли за това — настоя Ник. — Тя е стара, богата и отегчена. Един млад — е, млад за нея — привлекателен банкер управлява делата й. Разговарят. Тя му разказва за артистичните хитрини на съпруга си Хю, малко контрабанда, боя с Пикасо — и те изведнъж се превръщат в Бони и Клайд.

— Ще си спомня за това, когато я разпитвам.

— Късмет. В какъв град си се озовал!

— Да. Блек Хол. Градината на Източното крайбрежие. Само не влагай парите си в банките тук — каза Джо и си погледна часовника. Анди беше затворил, докато той разговаряше с Ник и преглеждаше информацията за чашата.

Е, тази вечер нямаше да се срещне с Тара.

От друга страна, се чувстваше добре, че е решил част от проблема в сейфа. Оставаха му още две неща и възможността да се срещне с неподражаемата госпожа Ренуик.

27.

— Намерили сте я — извика задъхано Огъста Ренуик, притискайки сребърната чаша до сърцето си. — Моята чаша „Флоризар“!

— Чашата „Флоризар“? — Джо Холмс се намръщи.

— Да — отвърна тя. — Това е името на любимото ми питие — да ви приготвя ли едно?

— На работа съм, госпожо Ренуик — отбеляза агентът.

— И ще трябва да върна тази чаша като доказателство.

— Е, аз не съм на работа, а вие ще я върнете, след като обсъдим някои неща. Елате с мен в „цветната“ стая и ми кажете какво ще прави федералното бюро за разследване с моята чаша.

„Хълмът на светулките“, домът й, беше наистина невероятен, пълен с картини на Хю Ренуик, статуи на Буда и на хиндуистки божества, изваяни от рядък нефрит и екзотично дърво, тотемен стълб, шкаф с нещо, което приличаше на яйца от Фаберже и около милион снимки на сестрите Ренуик, на техните съпрузи и деца. „Цветната“ стая имаше мивка и плот от неръждаема стомана и Огъста обясни, че макар сега да изпълнявала и ролята на бар, тя традиционно била използвана цяло лято за подреждане на цветя.

— „Хълмът на светулките“ имаше великолепни градини и сега благодарение на Бей Макбий ще ги има отново. Между другото, как върви разследването? Възстановихте ли част от парите ми?

— Не, но открихме чашата ви — обясни той, наблюдавайки я внимателно, докато тя се надигаше на пръсти да стигне бутилката.

— Какво общо има това със случая? — попита тя и му посочи, че би искала той да свали бутилката.

— Първо ми кажете какво знаете за чашата, госпожо Ренуик. Защо я нарекохте „Флоризар“?

Тя се разсмя, пускайки със звън кубчета лед в сребърната чаша и в една висока чаша.

— Шега — отвърна тя. — Лична шега. Виждате ли, казвах си, че винаги съм на второ място… за моя съпруг. Докато той имаше връзки със съпругите на други мъже, аз си бях у дома с нашите красиви момичета. Бях като спортистка, финиширала на второ място.

Джо кимна и зачака. Макар да бе на около осемдесет, жената все още беше очарователна и красива. Студът проникваше през неизолираните стени, но сякаш недокосната от студа, тя щастливо режеше късчета лимон и джинджифил.

— Виждате ли, господин Холмс — обясни тя. — Флоризар финишира втори на дербито в Кентъки през 1900 година, след лейтенант Гибсън. — Тя напълни чаша с диетична кола, пусна вътре резен лимон и джинджифил и му я подаде. — Аз обаче надделях. Омъжих се за Хю и двамата се обичахме до смъртта му; по нашия старомоден начин, разбира се.

— Мъжът ви е извадил голям късмет — отбеляза Джо.

— Действително. Един истински Флоризар съдържа малко руска водка — но вие, разбира се, няма да искате?

— На работа съм, мадам — напомни й той.

Тя го погледна и вдигна чашата си за наздравица.

— Някой ден, когато не сте на работа, ще бъде истинско удоволствие да си пийна с вас.

— Съгласен съм — усмихна се той.

— А сега, скъпи, кажете ми — продължи Огъста. — Къде намерихте чашата?

— Беше в един сейф, нает от Шон Макбий.

— Знаех си! — въздъхна тя. — Казах на Тара, че според мен той я е взел.

— Госпожо Ренуик — попита Джо, — какво й казахте? Какво ви накара да мислите, че Макбий я е взел?