— Нямам никакво доказателство. Просто така ми изглежда сега, когато се опитвам да свържа нещата.

— Защо не каза на полицията?

— Защото съм попечител на Елиза. И се чувствах зле заради това, че го обсъждах с него дори за кратко. Просто исках всичко това да изчезне.

Бей трепереше отвътре. Съпругът й е кроял всичко това, работел е върху него през цялото време, а тя дори не беше забелязала? Втренчи се в Дан, мислейки си за това колко влюбена беше в него като млада и колко добре се чувстваше в прегръдките му онзи ден. Искаше да го види като герой… безкористния идеалист… Изправи се и започна да крачи.

— Защо ти? — попита. — От всички попечителски фондове в „Шорлайн“, защо точно на Елиза?

Дан се изкашля, наведе леко брадичка и погледна Бей право в очите.

— Мисля, че е заради теб. Или може би трябва да кажа, заради нас.

— Какво?

— Онези твои писма.

— Той показа ли ти ги?

— Не — Дан поклати глава. — Не. Но знаеше много за мен. Знаеше, че винаги съм работил с ръцете си, че не ми пука много за банкови сметки и за пари — неща, за които бях ти писал. Макар че беше толкова отдавна, хората всъщност не се променят във важните неща. Предполагам, че след като цял живот не ми е пукало за такива неща, аз се превръщам в лош избор и като баща с дъщеря, която притежава попечителски фонд.

— Шон те е избрал — въздъхна Бей, — защото не обръщаш внимание на тези неща.

— Страхотно усещане е — да знаеш, че си бил избран, защото си пълен будала, смотаняк, който сам си проси да го баламосат.

Бей примигна и кимна. Не можеше да го утеши, защото знаеше как се чувства.

— Бей — каза той, стана и заобиколи бюрото. Когато приближи, тя усети първичния подтик да бъде прегърната, да го прегърне отново, но вместо това отстъпи назад.

— Не… — изрече, потрепери и тръгна към вратата. — Дори да не си взел парите, мразя факта, че си помислил за това. Не мога да понеса, че Шон се е опитал да използва дъщеря ти.

— Бей, моля те…

— Знаеш ли кое е най-лошото? — попита тя със сълзи на очи. — Лодката на Ани. Знаеш ли какво означаваше за нея този малък модел на лодка? Тя я направи за него. А той е искал да я използва като поредния реквизит в гадните си мошеничества.

— Знаеш ли каква е иронията? — изрече Дани с болка в очите. — Мисля, че в крайна сметка той наистина е искал да построя лодката за Ани. Защо иначе ще се връща да ми остави модела? Това стана дълго след като му казах, че не се интересувам от предложението му, че не искам да му помогна.

— Този детайл почти няма значение — заяви Бей.

— Знам.

— Довиждане, Дани — каза тя. — Трябва да си помисля за всичко това.

Излезе и се качи в колата си. Повдигна й се от срама заради постъпката на Шон, да се подмазва, да се опитва да се добере до попечителския фонд на едно момиченце. Как може тя да не е знаела? Нима бе живяла в друг свят?

Опита се да си припомни: Шон се промени, след като Марк Боланд стана президент. Стана по-раздразнителен, по-борбен. Дали изведнъж не си е помислил, че повечето пари ще компенсират разочарованието в кариерата му? Дали не си е представял, че кражбите от парите на клиентите му ще го накарат да се почувства по-велик? Ами онази лъжа, обещанието пред Бей, че ще се промени?

— Ти си жалък! — изкрещя Бей. — Как си могъл да го направиш?

Престъпленията на съпруга й изведнъж се превърнаха в реалност. До тази минута тя познаваше само абстрактното — ченгетата и агентите задаваха въпроси, вестниците съобщаваха неясни подробности. Дори Огъста не беше я накарала да осъзнае това толкова мъчително. Но Дани току-що го превърна в реалност.

Сега си представяше картината как съпругът й се опитва да накара Дани да му позволи да използва фонда на Елиза, опитвайки се да завербува друг баща и да го превърне в отвратителен човек.

— Мразя те, Шон — изрида Бей. Не искаше да се вижда отново с Дан, не искаше да се изправя пред човека, който бе видял Шон в действие или да й напомня кой в действителност е бил съпругът й. Мразеше Шон заради неговите престъпления, заради това, че бе захвърлил всичко, което имаха, общия им дом, красивите им деца. Мразеше го заради това, че опетни нещо толкова чисто и ценно, което бе само нейно. Докато излизаше от паркинга, едва не удари колата на Джо Холмс.

26.

— Видях госпожа Макбий да си тръгва оттук доста бързо — каза Джо, наблюдавайки внимателно лицето на Дан Конъли. Очите му изглеждаха неспокойни и се стрелкаха към вратата, сякаш Бей можеше да се върне всяка минута.

— Да — отвърна той.

Агентът кимна, очакваше да каже нещо повече, но той не го направи.

— Слушай — започна Джо. — Имам още няколко въпроса към теб. За смъртта на жена ти.

— Добре — отвърна Конъли. — Давай.

— Прочетох полицейските доклади и всички допълнителни материали. И всичко, което прочетох, сочи, че Шарлот е била блъсната от червен микробус. Не от пикап. Така ли е?

— Тъмночервен микробус — коригира го Дан. — Поне така си мислеше Елиза в началото.

Джо кимна.

— Да. Полицейският доклад отбелязва това — направи пауза, искаше да бъде по-деликатен, — че е травмирана от събитието. Че не е издържала много на разпитите заради душевното си състояние.

— Тя бе направо съсипана от това.

— Значи няма… няма съмнение за нейната памет, за онова, което е видяла? Възможно ли е да е било пикап, а тя да го е помислила за бус? Смяташ ли, че знае разликата?

Дан посочи към паркинга.

— Аз управлявам корабостроителница. Тя е израснала тук. Знае разликата. От друга страна, тя е малко момиче, което е видяло да убиват майка му. Спомените й от онази вечер са объркани.

— Имаш ли нещо против да поговоря с Елиза? — попита Джо. — Само за да потвърди какво е видяла…

— За Елиза ли става дума? — попита остро Конъли. — Или за мен?

Изненадан, но без да го показва, Джо си пое дъх:

— Защо не ми кажеш — попита бавно той — какво имаш предвид?

Дан поклати глава. Джо отстъпи назад, за да му даде време. Дан имаше да каже нещо, което го измъчваше. Джо познаваше признаците.

— Радвам се, че сте тук — каза най-накрая Дан. — Щях да ви се обадя. Има нещо, което трябва да ви кажа. Става дума за Шон Макбий и попечителския фонд на дъщеря ми… фонда на Елиза Дей.



Като се върна в офиса си, Джо Холмс се обади на шефа си Ник Никълсън, за да докладва, че има потвърждение на информацията за това, че Макбий е искал да използва фонд „Елиза Дей“, за да „паркира“ в него средства, откраднати от други сметки.

— Дан Конъли бил ли е замесен? — попита шефът.

— Не. Сигурен съм в това. Но е странно — аз отидох, за да задам на Конъли няколко въпроса за смъртта на жена му, а той решава да отговаря на въпроси за Макбий.

— Ти вече беше забелязал нередностите във фонда.

— Да. За които Конъли дори не знаеше. Злоупотребите са станали преди смъртта на жена му. Той не е знаел нищо.

— Значи, ако Макбий вече е бил вложил пари във фонда „Елиза Дей“, защо се е нуждаел от участието на Конъли?

— Макбий е бил привлечен от него в минутата, когато е разбрал, че бизнесът на Конъли е в криза.

— Бизнес в криза — попита скептично Никълсън.

— Знам, знам — отвърна Джо. — Обикновено това е червен флаг за финансови злоупотреби, но той е усетил, че този път не е така. Виж, може и да греша, но мисля, че Макбий и неизвестните престъпници просто са чакали Конъли да излезе от играта.

— Да излезе от играта?

— Да. Той е бил като узрял плод, готов за откъсване. След смъртта на жена му на него му е било трудно да свърже двата края. Бизнесът, дъщеря му… всичко се е разпадало пред очите му и той с всички сили се е опитвал да закърпи нещата.

— Както и да е, ето моята теория. Макбий вече е използвал фонда; искал е разрешение от Конъли наистина да започне да взема парите — не само да ги влага. Ако Дан Конъли е бил достатъчно разорен или отчаян, Шон е можел да изглежда като герой — да му изпраща средства.

— Значи Шон се е опитвал да вербува някой нов.

— Да.

— Както е вербувал хора и преди. Защото не го е правил сам.

— Точно така — отговори Джо. — Макбий е осигурявал чековете, паричните ордери; депозирал е малки количества в сметката си в Анкор. Големите пари са били вложени в големи сметки, като фонда „Елиза Дей“.

Джо огледа извлеченията от фонда, пръснати на бюрото му.

— Накрая средствата са били прехвърляни в офшорни сметки. Но това е станало по-късно. Мисля, че е използвал и други фондове — като попечител той е можел да издава чекове, да тегли пари, когато е било необходимо.

— Вероятно е мамил хора, които са имали скорошни загуби, смъртни случаи на близки — хора като Конъли, които не са се интересували от финансовите детайли.

— Да — съгласи се Джо. — Но тогава става интересно. Около месец преди да умре, Макбий започва да връща парите на хората. Това е едва забележимо, само в няколко случая — но мисля, че ако продължим да се ровим, ще намерим някакъв модел.