Луан Райс - Непобедимо лято

Пейзажите на Кели бяха ярки, с тикви, копи сено и ябълки. Напълнила задницата на комбито си с тор и вар, Бей не можеше да се концентрира върху следващите летни цветя.

Непрекъснато мислеше за Дан. Усещането за ръцете му. Близостта им. Онова, което започна да й разказва накрая…

Тя се насочи към Ню Лондон. Карайки по кея, зави в паркинга на корабостроителницата „Елиза Дей“, паркира до пикапа на Дан и влезе вътре.

Застана в широката барака и започна да оглежда различните лодки в строеж. Две бяха стари, в процес на реставрация. Една нова платноходка изглеждаше готова за боядисване. Строеше се и нова малка лодка. Радиото беше пуснато. Следвайки звука, тя откри Дан изправен на стълбата до красива стара лодка. Сърцето й подскочи, щом го видя: широките му рамене и силните ръце, сините му очи, устните, които целуваха нейните.

— Здравей — извика тя.

— Бей — отвърна радостно той. Беше с джинси и пуловер, изцапани с лак. Слезе от стълбата, прескачайки по две стъпала. Погледите им се срещнаха, когато застана пред нея, но долови напрежението й и не продължи да я гледа.

— Красива е — смутено отбеляза Бей и посочи лодката.

— Шестметрова е — обясни той. — Красива, грациозна лодка. Изработена е от стари дъски, запълнени със суха плесен.

— Какво е това дърво? — попита Бей.

— Хондураски махагон. — Дан се усмихна широко. — Все още имаш око на познавач.

— Благодаря — кимна тя, но откри, че не може да отвърне на усмивката му. Усещаше сърцето си твърдо и тежко. Гърдите я боляха дори от дишането. Напоследък всичко бе много трудно. — Може ли да поговорим, Дани?

Той кимна и я поведе към канцеларията си. Тя отново се възхити на великолепното гравирано бюро — с тези легендарни морски същества то сякаш разказваше история. Настани се срещу Дан и си пое дълбоко дъх.

— Радвам се, че дойде — започна той.

— Аз също…

— Ако не беше дошла, щях да те намеря.

Тя кимна. Загледаха се един в друг, а неизказаните думи увиснаха помежду им. Тя се чудеше дали в него се води същата душевна борба като у нея. Беше се подготвила за този момент и знаеше, че не може да продължи с Дани, докато не разбере всичко.

— Кажи ми останалото от онова, което искаше да споделиш с мен. Какво искаше Шон? — попита тихо тя. — Объркана съм от всичко това.

— Знам. — Той вдигна меден инструмент от бюрото, намръщи се и го остави. — Това ме влудяваше. Опитвах се да разбера какво е имал наум и защо е дошъл при мен. Не съм казал нищо за това — предполагам, че съм искал да го забравя.

— Искам да разбера какво е станало — настоя Бей и го погледна в очите. — Аз… напоследък имам толкова малко доверие, Дани. Винаги съм мислила, че ти си единственият човек, който безусловно… — Тя заекна. — Вероятно не е честно, че те превърнах в свой идол. Никой не би могъл да достигне тези очаквания. Но трябва да те попитам нещо. Ти помогна ли на Шон?

— Да му помогна?

— Ти… разследването съсредоточи ли се върху теб?

— Не, Бей. Поне аз не знам — отговори Дани.

Бей отпусна глава с облекчение.

— Когато полицаите ми казаха, че Шон е вземал пари от клиентите си в банката, аз си помислих, че светът е свършил. — Бей си спомни шока от онези дни. — Наистина. После се появи ти и аз реших, че това е такъв дар, да се върнеш в живота ми като приятел…

— Аз все още съм ти приятел, но съм човек — отговори тихо той. Погледна към нея, а сините му очи бяха потъмнели от изтощение и вълнение. — Ще ми позволиш да ти кажа какво стана?

Тя кимна и подръпна сакото си.

— Искам да започнеш с това защо ме излъга, че не си виждал Шон скоро. Когато дойдох при теб за пръв път, ти каза, че не си го виждал, преди да дойде тук и да поиска да построиш лодка за Ани.

— Това беше вярно, Бей.

— Но ако той е бил попечител на фонда на дъщеря ти…

— Чарли се занимаваше с това — обясни Дан. — Парите идваха от нейното семейство и бяха много. Никога не съм се интересувал от тях. Знам, че звучи неискрено — и може наистина да е така. Имам предвид, че ми харесваше да не се тревожа за ипотеката като другите хора. Но аз имам доста прости вкусове — не държах да ходя на Бахамите или да си купувам БМВ или ролекс.

Бей кимна. Онзи Дан Конъли, когото тя познаваше, се интересуваше от вятъра, от звездите, от морето, от финия дървен материал, от добрите инструменти, от приятелството. В това отношение той бе толкова различен от Шон, за когото материалните неща означаваха успех, престиж — неща, на които придаваше все по-голямо и драматично значение.

— Дори Чарли не беше чак толкова впечатлена от парите или от онова, което можеше да се направи с тях. Мисля, че е така с хората, които са ги имали през целия си живот: те просто ги приемат като даденост и няма причина да ги излагат на показ. Аз имам този стар пикап вече цяла вечност; Чарли караше десетгодишен форд.

Бей кимна.

— Тя… Елиза… всички пари си бяха техни. Аз никога не съм искал да имам нещо общо с парите им и се гордеех с това, че не се нуждая от тях. Произлизам от работническо ирландско семейство и винаги сме си изкарвали хляба с труд. Дядо ми беше строител и той е гравирал това бюро…

— За нейния дядо… — Бей бе поразена от връзката.

— Бяхме две деца от срещуположните краища на града. Нейното семейство притежаваше огромната къща, а моето работеше в нея. Те бяха земевладелци, ние бяхме търговци.

— Тогава защо…

— Защо се оженихме? — попита Дани. Погледът му се насочи към снимките на лавицата. Чарли — руса и уверена, елегантна, но за Бей — студена; жена, която бяга, вместо да се справи с емоциите на дъщеря си. — Противоположностите се привличат, нали?

— Това е сигурно — съгласи се тя, мислейки за себе си и за Шон; денят и нощта.

Дани кимна.

— Аз бях онзи голям, недодялан герой на работническата класа с колан с инструменти, а Чарли беше дебютантката, току-що завършила училище, която винаги знаеше кой прибор да използва.

— Ти беше повече от това — неволно изрече Бей.

Дан сви рамене.

— Винаги имаше пречки. Аз съм ирландски католик, а тя е протестантка. Това създаваше много проблеми на религиозни празници и когато се роди Елиза. Но в общи линии ние ги преодолявахме. Научихме се как да се борим. Чарли не можеше да понася някой да повишава тон. Така че за мен най-лесният начин бе да оставя Чарли да спечели.

— Предаде се?

— Доста — отвърна той. — Когато тя е права, значи е права; а когато греши, тя пак е права, както се пее в песента. Може би просто се боях, че сме прекалено различни, че не сме един за друг — и не исках да се задълбочавам в този въпрос.

Бей зърна отражението си в стъклото на една снимка. Буйната й червена коса и луничките не оставяха съмнение за произхода й; тя бе от ирландски работнически род като Дан, като Шон. Но докато тя се чувстваше горда с корените си, Шон прекара целия си живот, опитвайки се да изтрие всички спомени за факта, че семейство Макбий не са били винаги членове на яхтклуба, членове на кънтри клуба „Хотърн Линкс“.

— Мислех, че сте били много щастливи — обади се Бей. — Заради начина, по който каза името й през онзи първи ден.

Дан кимна.

— Знам. Правя го. Опитвам да убедя себе си може би. Защото я обичах толкова много… в началото бяхме много щастливи и това продължи много дълго. Но около година преди смъртта й нещо се промени. Не знам какво беше, но знам, че се случи. Един ден се прибрах от работа, а тя не беше вкъщи. Елиза беше сама у дома, разстроена заради това, че майка й я няма.

— Познавам това чувство — отвърна Бей, мислейки за преживяванията на децата си в нощите, когато Шон не се прибираше.

— Чарли си дойде след около час, беше щастлива и развълнувана и не преставаше да говори за филма, който беше гледала. Забравих кой беше — но отишла с приятел. Каза…

— Помисли ли…

Дан поклати глава.

— Помислих, че е отишла с приятел. Точка. И до ден-днешен все още си мисля така.

Но в действителност не беше така — Бей виждаше това. Той полагаше всички усилия да излъже себе си.

— След това очите й бяха различни. Преди те винаги грейваха, като се приберях у дома. Но през онази година започнах да се чудя дали не мисли да ме напусне. Попитах я — дори я молих да ми каже. Чарли не харесваше молбите, не харесваше силните емоции… предполагам, че е била възпитана така. Задържай чувствата си, не позволявай на някого да види, че си наранен.

— Елиза, изглежда, може да ги изразява — отбеляза Бей.

— Аз исках да е така. Понякога й е по-трудно отколкото изглежда. Тя избухва, а после се затваря напълно. Нищо не влиза и не излиза. Но както и да е — да се върнем към последната година с Чарли; тогава работата ми наистина не вървеше.