— Той не ми е гадже.

— Ще стане, ако зависеше от него. Но ти не бързай, Бей.

И Дани се оказа прав. Дълго след като лятната му работа приключи и той си тръгна завинаги от плажа, Бей и Шон останаха там. Тя стана на шестнайсет; Шон я целуна върху дъсчената пътека, която Дани беше направил предишната година. Липсваше й тихият дърводелец, с ирландската му поезия и далновидността му, начинът, по който наблюдаваше всичко и после го обсъждаше с нея. Шон бе твърде зает да живее — да се движи бързо, да грабва всяка секунда удоволствие — за да губи време да го обсъжда. Прегърнала Шон, устните й докоснаха шията му и за десет секунди тя си помисли за Дани, желаеше сега там да е той, желаеше предсказанието на Тара да се сбъдне и той да я чака, докато порасне. Тя си спомни как той сочеше към тънкия сърп на луната и й обещаваше, че ще я превърне в лодка само за нея.

А тя му отговори, че той може да направи всичко.

Ню Лондон — солен и стар морски център, град на Военноморските сили, само на осемнайсет километра на изток, но някак си от другата страна на света, далеч от Блек Хол. Възможно ли беше Дани да е бил там през цялото време?

Точно тогава Бей чу колата на Тара по алеята. Остави факса на бюрото и изтича да се обади на децата.



Ани знаеше всички най-добри маршрути до яхтата на баща си. Сега тръгна по най-директния, направо през центъра на града.

Мина покрай бялата църква, покрай жълтата художествена галерия, покрай голямата къща, която пристигнала през пролива Лонг Айлънд преди сто години, натоварена на баржа, прекоси главния път и за малко един пикап не закачи задната й гума; накрая тя се спусна по черния път, водещ към пристанището. Ани знаеше колко близо е минал пикапът, но не й пукаше. Не можеше да почувства нищо — още не.

Спря рязко велосипеда си край доковете. Облегна го на големия червен склад и изтича към док номер едно. Това бе най-красивото пристанище в района и повечето лодки всъщност си бяха яхти. Големи, красиви яхти. Макар че самата Ани желаеше грациозна платноходка или може би кану, баща й определено предпочиташе моторните лодки.

— Моторната лодка ме закарва там, където искам да отида — обясняваше й той. — Не чакам вятъра, нито вълните, нито каквото и да е. Просто запалвам мотора и тръгваме.

— Знам, татко — съгласяваше се Ани, наблюдавайки белите платна на хоризонта, мирни и романтични, и някак си много по-прекрасни и успокояващи от шумното туптене на дизеловите мотори. Тара ги наричаше „миризливци“. — Но платноходките са толкова красиви.

— Че на кого му трябва красива лодка, след като си имам теб? — питаше той и я прегръщаше. — Ти си цялата красота, от която се нуждая.

Ани си спомняше с болка думите му. Краката й тупаха по дока, покрай всички големи яхти „Хинкли“, „Херешоф“ и „Олдън“. Обърна се наляво върху онази част от дока с формата на буквата Т и почти веднага се усмихна.

Изпита облекчение. Там, разлюляна нежно, бе яхтата на баща й. Голямата спортна риболовна яхта „Алдебаран“ блестеше на слънцето. Металните части бяха полирани, а грациозната извивка на корпуса улавяше светлината.

Усмихната, Ани притича до дока. Очакваше да чуе Джими Бафет, любимеца на баща й, да пее от уредбата. Може би баща й просто е имал нужда от един почивен ден. Дошъл е тук малко да се поотпусне. Тя стъпи върху спасителното въже на палубата и изтича до илюминатора.

През миналата година той държеше специалния подарък на Ани тук, на яхтата, и тя почти очакваше да го види сега: малка лодка, която тя му направи за Коледа преди две години, изрязана от балсамово дърво и боядисана в тъмнозелено: гребна лодка, а не моторница. Той каза, че винаги ще я носи със себе си. Но подаръкът не беше там…

Докато обикаляше кабината, тя видя, че яхтата изглежда здраво заключена със сребристия катинар. Това означаваше, че баща й не е тук — но все пак тя не се разтревожи особено. Ани знаеше комбинацията: 3-5-6-2. Можеше да слезе долу и да провери.

Но когато започна да върти шайбата на ключалката с палеца си, усети, че е мокра и хлъзгава. Погледна си ръката и видя кръв.

— И не само по ръката й и по ключалката: имаше кръв и по дървеното перило на стълбата към каютата. Точно там, в ъгъла, сякаш някой си бе разбил главата, слизайки към каютата.

На Ани й се искаше да вярва, че кръвта е от риба.

Татко й сигурно бе уловил лефер. Или костури. Или дори акула.

Той винаги носеше риба на борда, а където имаше риба, имаше и кръв. Разпорване, чистене, измиване на рибата… толкова мръсна работа.

Но очите на Ани се изпълниха със сълзи; тя някак си усещаше, че тази кръв не е от риба. Баща й бе най-подреденият моряк на земята. Винаги на палубата имаше навит маркуч и той измиваше внимателно лодката след всяко пътуване.

— Ани!

Щом чу името си, тя се завъртя. Майка й слизаше надолу с Тара, но като зърна лицето на Ани, тя се затича. Сега Ани плачеше толкова силно, че дори вече не виждаше майка си, но чуваше стъпките й по дългия док, а после усети как лодката се разлюля и подскочи, когато Бей се хвърли на борда и грабна Ани в прегръдките си.

— Случило му се е нещо ужасно — проплака момичето. — Той е ранен, мамо, или нещо по-лошо… бил е тук, но вече не е и е ранен…

3.

Полицаите пристигнаха за по-малко от десет минути след обаждането на Бей, три коли спряха в корабостроителницата. Бей се опита да задържи Ани, но дъщеря й се отдръпна, твърде разтревожена, за да стои на едно място. Тя слезе по дока и махна на полицаите.

— Днес сигурно няма никакви престъпления — предположи Тара. — Толкова много полицаи за толкова малко рибешка кръв.

— Надявам се да е така.

— Наистина ли? Напълно бих те разбрала, ако изпитваше нещо друго — започна Тара, опитвайки се да я разведри; но спря веднага щом видя изражението на Бей.

— Погледни Ани — тя не е на себе си. Ами ако той е ранен зле?

Когато полицаите приближиха, момичето изтича и застана до майка си. Бей говореше внимателно, опитвайки се да запази спокойствие, докато им предаваше известните й факти: че Шон е пропуснал съвещание в банката, че с Ани са дошли до лодката да го търсят и че са открили кръв на прага.

— Коя е неговата лодка? — попита полицай Пери, висок младеж с къса черна коса, който сега се усмихваше мило на Ани.

— Тази — кимна момичето и изтича до „Алдебаран“.

— Хубава рибарска яхта — поклати глава полицай Дейтън.

Бей нищо не каза, само наблюдаваше как полицаите се качват на борда. Гадеше й се; Тара я хвана за ръката и я стисна здраво. Наблюдаваха как полицаите оглеждат кръвта отблизо; вървяха бавно по палубата, поглеждайки нагоре към небето и встрани към водата. Ани стоеше на палубата, без да откъсва очи от тях.

— Защо гледат във водата? — попита внезапно тя, обръщайки се към майка си.

— Мисля, че трябва да потърсят улики навсякъде — отвърна Бей.

— Само улики?

— Да, скъпа.

Бръчката между веждите на Ани стана по-дълбока, а сърцето на майка й биеше все по-силно. Никога нямаше да прости на Шон за този момент, когато дъщеря им наблюдаваше как полицаите оглеждат водата, търсейки тялото му. И от тази мисъл кожата й стана леденостудена; тя се ужаси за съпруга си.

Един от полицаите вдигна радиостанцията си и се обади. Полицай Пери попита Бей дали знае комбинацията за катинара, за да се уверят, че Шон или някой друг не лежи ранен вътре.

— Входът е заключен отвън. Не може да е там.

— Все пак за всеки случай.

Тя се поколеба.

Не беше сигурна точно защо. Колкото повече чакаше, толкова по-добре осъзнаваше, че се страхува от онова, което ще открият вътре — Шон лежи ранен или нещо по-лошо и всички онези неща, които той криеше от нея.

— Три-пет-шест-две — изтърси Ани.

— Може ли? — попита полицай Пери, очаквайки позволението на Бей да влезе. Тя кимна.

Той отвори капака и се спусна вътре в яхтата. Полицай Дейтън го последва. Бей наблюдаваше. По чакъла изпращяха гуми; тя се обърна да погледне и видя един тъмен седан да паркира до полицейските коли. Двама мъже, и двамата с костюми, слязоха от колата, а след тях се приближиха и още двама униформени.

— Май че това са важните клечки — предположи Тара.

— Ще намерят татко, нали? — попита Ани.

— Можеш да се обзаложиш — успокои я Тара и я прегърна. — Дядо ми беше полицай и винаги мога да позная добрите следователи. Онези двамата са отлични професионалисти — веднага познавам.

Бей остави дъщеря си при най-добрата си приятелка и се качи на борда. Трябваше да види с очите си; ако той беше долу, тя също трябваше да бъде там. Хвана се за хромираната дръжка в горната част на стълбата и се спусна в каютата.

Полицаите не я забелязаха веднага. Те се бяха навели над нещо и разговаряха тихо. Каютата беше затворена и миришеше на нещо плесенясало и сладко. Яхтата се люлееше леко на дока, издавайки неравномерни приглушени звуци, когато решетките поемаха ударите върху корпуса.

Сърцето на Бей биеше лудо. Тя се замисли през сълзи за последния път, когато семейството се качи на борда: правиха екскурзия до Рейс. Ловиха костури. Били хвана най-голямата риба, а Пиджийн хвана най-много. Минаха точно покрай мястото, където отдавна, по време на лятното равноденствие, Шон й каза, че иска да полети до слънцето.