Бащата на Джо го научи, че е много по-вероятно адвокатите да притежават коли „Остин Мартин“ отколкото агентите от ФБР. Също така беше много по-вероятно да ги изпращат на секси мисии, включващи луксозни хотели с басейни и фини чаршафи, и скъпи питиета в баровете. Ако агентите от ФБР трябваше да проследят някой заподозрян из страната — дори да отсядаха в евтините хотели на летищата — намирането на началник, който да подпише заявката за разходите, беше точно толкова вълнуващо колкото и самото разрешаване на случая.

— Не го правиш заради блясъка — каза бащата на Джо веднъж, когато Джо се оплакваше от постоянното пътуване. — Правиш го, за да хванеш лошите.

— Знам, татко — отговори тогава той. — Точно като теб.

— Гордея се с теб, сине — похвали го баща му.

Това наистина бе достатъчно като компенсация за долнопробните мотели и заведенията за бързо хранене.

Навън сега плющеше дъжд. Времето отговаряше на настроението на Джо, докато отново се ровеше в документите на Шорлайн Банк. Объркваше го фактът, че Шон е върнал десет хиляди долара в една от отбелязаните сметки.

Дали беше възнамерявал да ги премести някъде другаде, да ги обърне в брой по-късно? Джо не беше сигурен. През миналия май Шон бе взел шестстотин долара от една сметка в петък и ги бе върнал следващия понеделник. Какво бе причинило тази промяна в поведението му? Джо се ровеше в извлеченията от сметките, търсейки отговори. Можеше ли да има нещо общо с мистериозната жена — „момичето“? Или с Ед?

Все още нямаше ясно определение за Ед. Прякорът на Ралф Едуард Бенджамин беше Ред, съкращение от двете имена, както и споменаване на цвета на косата му16 Оставаха Едуардо Валенти и Едвин Тейлър, но и двамата не изглеждаха обещаващи. Валенти е бил в Колумбия до май, а досието на Тейлър изглеждаше безупречно.

Джо се протегна, заслушан в падащия дъжд. Поне не трябваше да робува в някоя мокра градина като Бей Макбий. Тази седмица ходи два пъти до „Хълма на светулките“. И двата пъти я видя да работи навън.

Втория път видя Тара О’Тул да тича към приятелката си. Образът се запечата в съзнанието на Джо: тя приличаше на младо момиче, дива и невъздържана, безразлична към поройния дъжд. Дългите й крака, нежните ръце, черната коса…

А миналата нощ той я сънува.

Всъщност ги сънува. Двете най-добри приятелки, попаднали в центъра на разследването му. В съня му всички те седяха в лодка в Залива. Джо бе съпруг на едната — странна идея. Той беше на щурвала и лодката пореше вълните. Откъслечни спомени, погребани отдавна, от палубата на бащината му рибарска лодка, изплуваха и го завладяха. Радостта от това да си в морето, да се гониш с вятъра.

И двете жени бяха там. Бей — облегната на преградата, Тара — прегърнала през врата Джо. Вятърът рошеше косата му, гъделичкаше ухото му. Не, това беше целувка. Усещането беше толкова истинско, а целувката й бе по-силна дори от вятъра и го раздвижваше както вятърът движеше лодката им.

— Джо — прошепна тя в ухото му, — не е нужно да управляваш повече. Просто отпусни ръце от щурвала… давай напред…

Но ръцете му не успяха да отпуснат хватката си; той трябваше да държи здраво, да направлява лодката. Тя погали врата му, гърба му; той искаше само да я грабне в прегръдките си, да я събори долу, да съблече дрехите й, да прави любов с нея, със своята съпруга.

Тара О’Тул Холмс. Изглежда, тя прекарваше доста време при Анди. Вчера обсъждаше с една служителка нещо, наречено „Тиквен бал“, и сякаш нарочно искаше Джо да я чуе. Какво ли имаше предвид? Дали искаше той да й предложи да я заведе? Много тъжно, но срещите с участници в разследването бяха против политиката на Бюрото.

Но нямаше по-мъчителна мечта от тази…

Джо се събуди щастлив, но после усещането за връзка се прекъсна. Беше притискал до гърдите си мотелската възглавница, сякаш бе Тара.

Чудеше се дали би искал да прекара известно време с нея, да отиде с нея до къщата на Бей в някоя прекрасна есенна вечер. Достатъчно често ги виждаше да седят там заедно с децата на Бей. Двете вечни приятелки с такива красиви усмивки и дух, препускащи през боклука, който Шон Макбий им бе оставил. Джо никога не би причинил това на жената, която обичаше.

Просто не би го направил. От друга страна, не можеше да разбере защо един добър човек като него имаше толкова малко късмет и не можеше да си намери момиче като Тара, което да обича. Имаше големи изисквания. Родителите му се обичаха толкова много и той знаеше, че не може да се задоволи с нищо по-малко от това. Знаеше, че се нуждае от жена като майка си, която да разбира лудия живот на един агент от ФБР и да не се плаши от мъж, който носи 10-милиметров пистолет, когато излиза да купи литър мляко.

Чудеше се дали внучката на стрелец номер едно в страната ще може да се справи с това. Може би трябваше да започне, шокирайки Тара О’Тул — да се появи на Тиквения бал и да я покани на танц.

Отмести документите си настрани и посегна към сейфа.

Беше успял да проследи офшорните сметки на Шон до една банка в Коста Рика — където шансовете за получаване на достъп бяха близки до нулата. И особено защото кодът изискваше допълнителен номер за достъп, който Джо не притежаваше. Задейства отварянето на тази сметка и това или щете да стане, или нямаше. Бюрокрация.

Може би трябваше да отиде лично до Коста Рика. Можеше да вземе и Тара. Тя щеше да оцени колко прекрасно е мястото. Тропически рай, магнит за летовниците: разположено между Тихия океан и Карибите, страхотни плажове, риболов, хотели, романтична разходка под лунната светлина.

Но тя също бе и Мека за мошениците. Мошениците обожаваха Коста Рика.

От там не ги екстрадираха, имаха си сигурни банки, получаваха евтина помощ и благоприятни курсове за обмяна, така че с милион американски долара там много бързо можеше да се купи луксозен живот. Баровете бяха пълни с престъпници с бели якички, които вземаха семействата и парите си и правеха големия пробив — избягваха от съдебно преследване или от затвора. Седяха си по цял ден в баровете, под палмите, говореха си безкрайно как са успели, за изкуството на измамата, на присвояването, за това как са оскубали хората, които са им вярвали най-много.

Половината от тях вярваха в собствените си истории, в собствените си номера — че не са искали да вземат парите на никого, че ако жертвите не са станали нетърпеливи, те са щели да ги върнат. Другата половина знаеше, че са лъжлива, крадлива пасмина, но не им пукаше, защото не ги бяха хванали. Или бяха, но те бяха успели да се измъкнат.

Джо се замисли за първата половина, която действително бе най-опасната.

Мошениците, които мамеха себе си, бяха много по-лоши. Защото оправдаваха всеки свой ход. Всяка кражба, всяка лъжа.

Шон Макбий бе един от тях. Джо познаваше толкова добре този тип хора. Човекът бе инвестирал толкова много в представата на другите за него; иронията в това престъпление бе, че той вероятно е искал повече пари, повече играчки, за да си спечели повече приятели, партньори за голф, които да се възхищават на вкуса и остроумието му. В същото време копелето вече си е имало един рай в собствената си къща. Какъв глупак…

Джо обърна внимание на писмата от Дан Конъли до Бей, съпругата на Шон.

Писмата са били важни за Шон и Джо започваше да добива представа защо. Четейки ги, той разбра, че Дан Конъли е много различен от Шон. Дан притежаваше нещо, което Шон бе искал, и Джо си помисли, че Шон е проучил писмата, за да влезе в съзнанието на Дан, да разбере от какво се нуждае той, за да може да го манипулира. Колко от мотивацията му бе свързана с ревността — с това, че някога Дан и Бей очевидно са били свързани?

Джо не беше сигурен; не беше сигурен и в това доколко бе успяла манипулацията. Обърна се към сребърната чаша и се втренчи в нея.

Знаеше, че тя се нуждае от повече анализ. Изпрати снимки до художествената лаборатория, надявайки се те да проумеят какво означават трите белега на ръба. Ако можеше да проследи чашата…

Сейфът на Шон Макбий бе като стаята с трофеи на серийните убийци. Джо не беше сигурен какво означава всеки един от трите предмета, но знаеше, че символиката може би е по-важна от действителната им стойност. Чудеше се дали другаде има повече сребро: например сребърната купа на Фиона.

Може би пазенето на трофеи бе връзката с партньора на Шон, ако имаше такъв; или може би това бе застраховката на Шон срещу предателство. Или може би бе техният начин да се перчат, да показват предимството си.

Номерът, писмата и чашата…

Джо почти имаше връзката — тя бе толкова близо. Но тя се оказваше толкова изплъзваща се, като Тара в съня му. Сега извади плика, който намери на яхтата.

Загледа се в измъчените бележки на Шон по корицата и в полетата — кога ги беше направил? Момичето… и Ед. Вътре — сметките, които бе започнал да връща. Прелиствайки, Джо изчисли датите.

Ами ако Шон е започнал да изпитва вина за престъпленията си? Ами ако е решил да върне всичко, вместо да продължи да краде? Нали по време на един от първите разпити Бей каза на Джо, че Шон е обещал да се промени? От датите в папката изглеждаше, че той е започнал да прави точно това малко преди да умре, в края на пролетта.

Ами ако действително се е опитал да се промени — а на някого това не се е харесало?

Сърцето на Джо заби по-бързо и той разбра, че е на прав път. Ами ако „момичето“ изобщо не бе едно от завоеванията на Шон — а някоя жена, за която той е знаел, че е в опасност?