Луан Райс - Непобедимо лято

— Тара — извика Огъста от будоара си. Беше се увила в тъмносиния плат — шифон ли беше, тафта ли? Никога не можа да го запомни. — Тара, скъпа! Можеш ли да ми помогнеш?

— Огъста, какво е станало? — попита Тара, притичвайки от банята. Миришеше на лимонов препарат за почистване.

— Опитвам се да реша какво да облека за Тиквения бал — обясни Огъста — и имам този чудесен плат от тъмносиня тафта — или е шифон? — който Хю ми купи от Венеция на едно от онези художнически пътувания. Помислих си: „Огъста, скъпа, сега или никога.“ Тъй като темата тази година е „Вещерство“, какъв по-добър цвят от синьо като нощното небе? Благодаря ти, скъпа — кимна тя, след като Тара я разви.

— Готово — каза Тара.

— Мили боже! — възкликна Огъста и се отпусна върху басмения шезлонг. — Мразя това усещане да съм като в капан… като затворничка…

— В синя тафта — усмихна се Тара.

Огъста въздъхна. Децата й винаги я смятаха за лекомислена — постоянно се подготвяше за следващото парти, приготвяше костюма си за следващия бал, бродираше още възглавнички. — Сега Тара явно беше на същото мнение.

— Животът не е само маскени балове — отбеляза старицата. — Наистина се опитвам да върша добри дела.

— Ти даде шанс на Бей — припомни й Тара. — А тя обича работата си.

— Е, тя е невероятно талантлива. Наблюдавам я през прозореца, нали разбираш? — Така се справя със земята и растенията… земята е нейното платно. Повярвай ми, познавам художника веднага щом го видя. Обожавам да гледам как художниците работят, когато са в своята стихия и в контакт със своята муза. Нямам търпение да видя как платното й ще оживее, ще разцъфне през пролетта.

Тара кимна, доволна и горда с приятелката си.

— Как се справя Бей — попита след момент възрастната жена. — Емоционално и финансово?

— Тя е силна — каза само Тара.

Огъста се възхищаваше от сдържаността й. Верността към приятелите бе най-важното нещо; тя винаги учеше дъщерите си на това. Вярност и любов.

През годините бе научила толкова много за любовта. Някога си мислеше, че тя е само между мъжа и жената, че романтичната любов е истинската любов, че всичко останало е второстепенно. Също така умееше да мрази силно. Жените, които бяха преспали със съпруга й, мъжа, който бе нахлул в кухнята й преди толкова години с пистолет и с желание да убива.

Децата й, прекрасните й и чудесни дъщери, я научиха да прощава. Да прощава на всички и да ги обича. Не бе ли в това смисълът на живота? Да преодолееш своето страдание, да се опиташ да обичаш и да даваш на другите?

Огъста въздъхна. Тези мисли я изтощиха. Обаче бе направила прогрес като човешко същество, като мислеше за Бей и за семейството й вместо за костюма си за Тиквения бал.

Но всички добри мисли трябваше да имат своя край и Огъста си пое дълбоко дъх и стана. И отново започна да се увива с плата. С темата „Вещерство“ и като вдовица на Хю Ренуик смяташе да се облече като вещица в някоя известна картина.

Дали да бъде „Летят вещици“ от Франциско Гоя? Или „Четирите вещици“ от Албрехт Дюрер — която й бе особено любима — щеше да е толкова забавно да шокира всички, като се появи гола? Или — заради шока и забавата — в „Неприличната целувка“ от Франциско Мария Гуазо в Милано?

— Тара, какво ще облечеш на Тиквения бал?

— Не съм сигурна дали ще ходя — отговори тя, докато сгъваше и прибираше кашмирените пуловери на Огъста в чекмеджето.

— Може би трябва да поканиш агент Холмс. — Като видя изненадания поглед на Тара, тя допълни: — О, да. Засегнах чувствата ти. Той определено може да завърти главата на някоя жена.

— Той завъртя моята, но аз не съм завъртяла неговата.

— Скъпа, сигурна съм, че си. Но той се притеснява от конфликта на интересите. Или да не изглежда неправилно. Защо просто не отидеш и не му кажеш, че Тиквеният бал ще е едно страхотно място, където ще може да се срещне с всички престъпници с бели якички в Блек Хол? Можеш да бъдеш неговата Мата Хари и да му помогнеш да работи под прикритие.

— Ще си помисля за това.

— Е, ще трябва да дойдеш на бала дори и без него — заключи Огъста. — Ти си млада, жизнена и свободна. Трябва да вземеш и Бей. Огромна тежест е в този град да се превърнеш в професионална вдовица — знам го, повярвай ми. Но както и да е, тя трябва да дойде.

— Шон е мъртъв едва от пет месеца. Не мисля, че ще иска.

Огъста въздъхна отново. Само да можеше да внуши на тези млади жени, че животът се изнизва ужасно бързо, че е твърде кратък. Човек никога не знае дали ще дочака до следващия Тиквен бал. Той винаги се провеждаше през ноемврийската нощ с пълна луна, точно преди Деня на благодарността, и докато той бе смайващо романтичен, смисълът бе да се отпразнуват плодовете на живота.

— Тя трябва да дойде — заяви твърдо Огъста. — И ти трябва да я доведеш там.

Тара се засмя:

— Последния път, когато се опитах да се намеся в живота й, едва не изгубих приятелството й. И твоето.

— Добре. Виж как се обърнаха нещата: тя е щастлива, аз съм щастлива. Градината ми ще се превърне в едно земно удоволствие. Ох! — възкликна Огъста, изумена от великолепието на своето подсъзнание.

— Какво има, Огъста?

— Това е то! Йеронимус Бош — „Градината на земните удоволствия“. Една от грешните картини, създавани някога. Триптих на съзиданието, рая и ада… обрисуване на света с прогресията на греха. Греховни удоволствия! Ще бъде чудесно. Сега аз съм много стара, но, скъпа, в този град няма човек, който да е участвал в повече греховни удоволствия от мен. Ще облека тъмносиня пелерина и ще нося магическа чаша. Което ми напомня!

— Какво, Огъста? — попита Тара.

— Намери ли вече чашата ми от Флоризар?

— Сребърната чаша…

— Все още не мога да я открия! Търсих я навсякъде. Би била чудесно допълнение към костюма ми. Какво е една вещица без вълшебната си глътка отрова?

— Днес ще потърся по-внимателно, Огъста — обеща младата жена. — Не може да се е скрила вдън земя.

— Последния път, когато си спомням, че я използвах, беше, когато Шон Макбий се отби през седмицата, преди да изчезне. Да ме завлече, както се оказа, но тогава си мислех, че само иска да подпиша чековете, за да премести парите от едно място на друго. Вдигнахме наздравица за успеха, за моята печалба…

— О, Шон! — въздъхна Тара, затаила дъх.

— Не може просто така да е взел чашата ми от Флоризар — отбеляза Огъста. — Той не беше клептоман в крайна сметка. Мошениците с бели якички не си цапат ръцете с истински кражби…

Двете жени се замислиха върху идеята за кражбата — актът, когато някой човек взема от друг, независимо дали от банковата му сметка или от доверителния му фонд, от портфейла или от джоба му, или от стените на музей, от сейфа на някой бижутер — независимо дали това ставаше на „Сан Марко“, на „Вандом“ или на „Хълма на светулките“. „Как“ и „къде“ нямаха значение, в крайна сметка без значение беше и „защо“.

— Кражбата си е истински грях — отбеляза Огъста. — Не е земно удоволствие.

— Знам.

Възрастната жена си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Аз имам толкова много неща — продължи. — Събирането е житейски факт… и не е добър факт. Когато отида на небето, Свети Петър няма да ми позволи да занеса картините на Хю, снимките на моите момичета, черните си перли или чашата си от Флоризар.

— Не, предполагам, че няма.

— Но съм сигурна, че няма да пусне Шон с откраднатите пари.

— Ако изобщо приеме Шон — отговори тъжно Тара.

Джо Холмс си мислеше, че Блек Хол вероятно е приятно място за живеене — красиви къщи, гледки, магазини, училища, ресторанти, музикални магазини — но като място за временно назначение той бе доста самотен и се въртеше около двойки или семейства.

Седна зад бюрото си, пиеше още една чаша кафе от съседното заведение и вършеше онова, което агентите на ФБР правеха най-добре: подготвяше документацията.

Една от последните приятелки на Джо винаги отваряше вратата с очакване в очите, сякаш се надяваше да види Джеймс Бонд или поне Томи Лий Джоунс. Когато разбра, че по-голямата част от работата му е свързана с непочтени счетоводители, а не с големи филмови шпиони, тя го замени с адвокат.