— Но той е, трябвало е да…

Бей поклати глава и все още не поглеждаше към Дани. Спомените бяха толкова болезнени.

— Престана да ме желае. Нуждаеше се от мен като майка на децата, но не ме желаеше. Мислеше ме за дебела, скучна, сякаш единствените ми интереси бяха млякото и пелените. Когато искаше да се забавлява, търсеше някой приятел. Първо момчетата, хлапетата, с които бяхме израснали, които също си имаха деца. Шон вземаше някой от тях и излизаха да плават…

— Докато ти беше бременна?

— Да. Казвах си, че е заради това, че съм толкова огромна. След като бебето се роди, реших, че трябва да отслабна. И го направих, върнах си предишните килограми. Виждах го как се обръща, когато се събличах; как не може да спи в леглото до мен. — Детайлите бяха толкова болезнено интимни, но дъждът барабанеше по покрива на пикапа, а Бей не можеше да спре думите дори и да искаше. Те трябваше да излязат и тя ги пусна.

— Имаше — то дори не беше истинска връзка. „Нещо“. Напил се и се прибрал с едно момиче след коледното тържество в банката. Разбрах, защото тя му се обади у дома.

— Това е ужасно, Бей — възкликна Дан.

— Ти не би причинил нещо такова на Чарли, нали?

— Не, не бих — отговори Дан. — Никога не бих й причинил това.

— Е, Шон го направи тогава и отново на деня на Сейнт Патрик. Същото момиче… този път Тара ги видяла в кафето на „Тъмбълдаун“. Щях да го изритам. Но той обеща. Закле се.

— Тогава беше ли бременна?

— Да — отговори Бей и докосна корема си в мрака на пикапа, само за да си напомни, че от корема й бяха излезли три деца, че тя ги беше носила и ги бе носила с любов. Замисли се за последния месец, когато износваше Пиджийн, когато Шон се прибираше у дома всяка вечер — не защото искаше да бъде вкъщи, а от чувство за дълг, за лична отговорност, сякаш се бе заклел да бъде верен, да бъде добър съпруг, да бъде бащата, какъвто е бил преди.

Бей си представи Шон в креслото му край огъня, загледан в телевизора. Съсредоточен върху екрана, в баскетболните мачове и семейните сериали, върху всичко друго, но не и върху Бей. Опита се да разговаря с него за децата, за това как бебето закъснява със седмица, за работата му в банката и за това колко е страхотно, че са го повишили.

Опита се да разговаря с него за градината, за това как иска да направи градинка за всяко дете, за това как новото е толкова леко и жизнерадостно, че тя иска да има за него красиви, ефирни, пернати цветя като анемони, виолетки и делфиниуми.

Опита се да разговаря с него за това колко са щастливи заради това, че са се познавали винаги, че са свързани чрез историята, семейството и ирландските си корени, че си имат Хабърдс Пойнт като мястото, където са се срещнали и където децата им ще прекарат всичките си лета, а може би и ще срещнат любовта на живота си…

А Шон кимаше, държеше се учтиво и се взираше в телевизора, особено в слабите, красиви, едрогърди и небременни мажоретки на баскетболния отбор с такъв интерес и похот, че на Бей й идеше да строши телевизора — с ръжен, с бухалка, с градинското си гребло или дори с глупавата, егоистична глава на Шон.

Тя отиваше в спалнята си и страдаше сама. Скръбта й бе голяма; бе създала семейство с мъж, на когото изобщо не му пукаше за нея. Третото им бебе вече беше на път, а той не знаеше нищичко за нея. Чувстваше се така, сякаш те бяха два кораба, плаващи в различни посоки, напълно несвързани, с бездна без мост помежду им.

Тези часове бяха най-мрачните моменти в живота й — чувстваше се по-зле отколкото когато разбра за връзките му. Бей се изпълваше с дълбоко отчаяние, когато се изправеше пред истината за живота си, за брака си.

И в този момент въздухът проблесна с много типична ирландска магия. Бей си спомни как гледаше през прозореца, виждайки как блатото блещука под звездната светлина.

И Бей направи бързо емоционално пътуване към блатото и в залива Лонг Айлънд, където солената вода и река Кънектикът се срещаха при устието. Историята се разгърна назад и напред — по целия си път в бъдещето, когато децата щяха да са пораснали, щяха да играят на плажа със своите деца. И със завъртането на наносите Бей се замисли за своето име… Бей.

Замисли се и за всички онези страхотни дни, за мощните заливи по света, за заливите, раждащи миди и риба, за заливите, които осигуряваха пристанища за големите кораби: заливът Хъдзън, заливът Сан Франциско, заливът Фънди, заливът в Ница, Бискайския залив, заливът Гелъуей, заливът в Хабърдс Пойнт…

— По някакъв начин ти беше там — обърна се тя към Дани, а гласът и ръцете й трепереха. — В нощта, когато кръстих Пиджийн.

— Бях ли?

Те седяха в паркирания пикап. Бей си спомни края на онази нощ: как, след като Шон си легна и тя знаеше със сигурност, че бебето й е Пиджийн, се обади на Тара.

Двете изключиха телевизора. Тара го пренесе боса през копривата и го хвърли в соления поток.

— Беше — потвърди Бей.

— Как?

— Защото ми мина през ума, докато кръщавах дъщеря си Пиджийн, че Джон Синдж е бил изпратен през залива Гелъуей до островите Ерън от най-великия ирландски поет и как аз получих другото си име Гелъуей от теб. Така че някак си ти беше там.

— Разбирам — отговори Дан, пресягайки се през седалката. Бей направи онова, което искаше да направи от толкова много години: плъзна се право в ръцете му.

— Така ли? — прошепна тя и забрави нервността си, когато отметна глава, за да целуне единствения мъж, освен съпруга си, когото бе обичала.

— Да — прошепна той, — защото съм точно тук с теб.

„Той е истински ирландец“ — помисли си тя. Дани Конъли наведе лицето си към нейното и я целуна с такава жар и страст, които заличиха всяка година, спомен, събитие и тъга, случвали се в живота й.

Те се целунаха, независимата жена, която някога игра Пиджийн на Синдж и ирландският поет, строителят на дървени лодки и дъсчени пътеки, вдовицата и вдовецът, които се докосваха, дърпаха, стенеха и искаха много повече от това, което можеха да получат в пикапа, паркиран под уличната лампа в Хотърн.

Бей пъхна ръце под грубото му яке и докосна едно копче на ризата му. Помисли си какво би било да го разкопчае. Искаше да усети ръцете му — толкова груби от мазолите и толкова топли върху студената й кожа…

Кожа, която не бе докосвана толкова отдавна, сърце, което не бе докосвано дори още по-дълго. Устата му бе гореща върху нейната, а брадата му одраска лицето й. Тя искаше да го целува вечно, да усеща как гладкото й лице се драска в наболата му брада. Усещайки устните му върху своите, той я преобразяваше, караше я да се почувства отново жива! Ето какво беше това — нищо по-малко от магия, да бъде докосвана, когато си мислеше, че е мъртва, да бъде върната към живота…

Те се целуваха, толкова неочаквано и толкова страстно. Тя съзнателно искаше да забави това, защото имаха деца.

Децата.

Какво общо можеше да има една целувка с онези деца?

Бей не искаше да знае, но, разбира се, трябваше да знае. Парното издуха горещ въздух в запотения, студен пикап, а ръцете на Дан бяха толкова бавни и горещи, но в миг той усети електрическото напрежение, мислите за децата я спряха на място, по средата на целувката…

Тя се спря с мисълта за онази шейна, за прадядото на Елиза, който се стрелнал през снега с безценната си сребърна чаша за своята истинска любов… падащия сняг, замръзналата река, коледните ангели, пеещи отгоре, войниците, спящи в своя форт… Даяна — майката на първата Елиза — не е знаела дали любимият й генерал ще успее да стигне жив до нея…

„О, имало е такава любов“ — помисли си тя.

Това й позволи да забави ход, да не взема веднага онова, което искаше от целувката. Накара я да повярва в нещо по-истинско, което бе почувствала отдавна, преди години.

Вече не вярваше в любовта, в такава любов.

Вероятно не вярваше, колкото и да се опитваше, през целия живот на най-малката си дъщеря, през живота на Пиджийн.

— Добре ли си? — попита Дан. Беше притиснал мазолестата си ръка в хладната й буза.

— Толкова добре — отвърна тя. Знаеше, че очите й блестят, виждаше ги да се отразяват в неговите.

— Не трябваше да те целувам — каза той и поклати глава.

Тя се разсмя; искаше й се той да не беше казвал това, искаше й се и той да се почувства толкова невероятно и приказно жив като нея.

— Защо?

— Защото…

Изражението в очите му я изненада. Той бе погълнат от нещо, от нещо лошо. „Той не искаше да ме целуне, не ме желаеше, аз започнах“ — помисли тя изведнъж объркана, засрамена.

— Толкова много го исках, от толкова време — обясни Дан, посягайки отново към нея, но очевидно се сдържа. — Трябваше да те целуна, но трябваше да изчакам…

— До какво? — попита Бей.

Дан изглеждаше измъчен, явно се опитваше да реши нещо.

— Да ти кажа за Шон. Той дойде при мен, за да му построя лодка, но това не беше единствената причина.

— А каква беше? — попита тя.

— Твърде е сложно — отговори той.

— Трябва да знам — настоя тя и изведнъж усети страх.

— Иска ми се нито една от тези междинни години да не беше се случвала — простена той, хващайки лицето й в ръцете си. — Иска ми се да бях повярвал в онова, което знаех дълбоко в себе си още преди двайсет и пет години, че ти си единствената. Иска ми се да те бях изчакал да пораснеш…