— Вярваш ли в тази история? — попита Бей, седнала срещу Дан до пращящия огън. Но топлината в лицето й идваше повече от близостта му, отколкото от пламъците. — За генерала и за истинската му любов?

— Разбира се — отговори Дан. — А ти?

Бей отпи от бирата си, наблюдавайки как музикантите се приготвят покрай пианото и банджото си.

— Вярвах — отвърна тя. — Когато бях млада. Още когато вярвах, че хората са способни на такива неща — да прекосяват реки заради любовта.

— И вече не?

Тя поклати глава.

— Страшно ми харесваше да съм омъжена — започна. — В началото. Мислех, че е толкова удивително. Живееш под един покрив с най-добрия си приятел, винаги е там, ако искаш да му разкажеш някоя хубава история или виц или ако искаш да ти почеше гърба… или ако те е страх от тъмното…

— Да изживеете живота си заедно — допълни Дан.

— Да имате деца — не изглежда ли жестоко? Били сте в този малък съюз само двамата и изведнъж ставате трима?

— А тя е взела най-доброто от майка си… — допълни отново Дан.

— И от баща си — каза Бей, спомняйки си как Ани имаше същия пламък в очите като на Шон.

— И се влюбвате още повече — замечта се той — заради това мистериозно допълнение. Все едно, вместо да е нужно да разпростреш любовта си още повече, тя всъщност става още по-концентрирана — един към друг.

— Да — съгласи се Бей, нетърпелива да чуе още, защото Дан го казваше толкова точно; той сякаш резюмираше живота й.

— При теб трябва да е било още по-силно. Защото след Ани си имала още две.

Бей кимна.

— Шон много искаше да има син — обясни тя. — Наистина искаше момче. Никога няма да го кажа на Ани, но той го искаше от самото начало. А ти?

Дан поклати глава.

— Аз исках Елиза. Само Елиза. Момче или момиче, това нямаше значение.

— Така казваше и татко. Мама разказваше, че винаги се вбесявал, когато някой го попитал дали не е искал да съм момче. Но Шон…

— Да?

— Когато се роди Ани, Шон беше много щастлив, дори по-щастлив отколкото при раждането на Били. Тогава си мислеше, че семейството ни е съвършено — момиче и момче. Искаше да спрем.

— Но си имате и Пиджийн.

Бей кимна. Размърда пръсти. Те бяха толкова измръзнали.

— Да, аз родих Пиджийн. Не я очаквахме и…

Дан изчака.

Бей не можеше да събере сили да му каже, че Шон не е искал трето дете. Изобщо не искаше и това беше източникът на много кавги, повратната точка в отношенията им: буквално минутата, в която те се влошиха най-много.

— Шон винаги държеше много на външния вид. Смяташе, че третата бременност е… грешка. Че може да се отрази „зле на здравето ми“.

— И стана ли така? — попита Дан.

Бей се разсмя.

— Не. Отслабнах толкова лесно след Ани, но след Били беше наистина трудно. Нали разбираш, две деца, а кариерата на Шон го задържаше все повече в банката. Е, добре, стана много по-трудно да излизам да плувам и да тичам. А после родих Пиджийн и с нея напълнях още повече отколкото преди. Чарли не напълня ли с Елиза?

— Двайсет и осем килограма, така мисля. Постоянно й давах сладолед. Обичаше орехов сладолед.

— По-лесно е да отслабнеш след първото — каза Бей, спомняйки си колко ужасни бяха нещата след раждането на Пиджийн. Как Шон я караше да се чувства дебела и грозна, как престана да желае да прави любов с нея. — Обаче опитах.

— Какво значение има? — попита Дан. — Всичко е за доброто на бебето, нали така? Важното е, че си имала семейството си.

Бей кимна. Приключи с бирата си, когато банджото започна да свири „Когато светците маршируват“. Беше шумно и дрезгаво и всички в кръчмата припяваха, с изключение на нея и Дан. Тя наистина искаше да се присъедини към другите, но продължаваше да си спомня онази ужасна година след раждането на Пиджийн.

— Името й — каза Дан — е толкова красиво.

Бей кимна и се усмихна.

— В колежа играех Пиджийн в „Плейбоят на западния свят“. Чудесна пиеса. Знаеш ли я?

Той кимна.

— Синдж. За да се свържа с ирландските си корени, веднъж ходих до островите Ерън.

— Спомням си. — Тя толкова се развълнува, когато той й изпрати писмо от там.

— Веднага след лятото си в Хабърдс Пойнт — продължи той. — Реших да попътувам шест месеца, преди да сляза в реалния живот. Ти била ли си там?

— Не — отвърна Бей. — Винаги ми се е искало.

— И защо кръсти дъщеря си на тази героиня? Макар че името е толкова красиво, защо точно това? А не Маргарет или Маги или него друго, като Пег например?

Бей не отговори. Музиката се усили, стана по-зле. Сервитьорката донесе храната им, а Дан поръча още две бири. Бургерите бяха изключително вкусни и тъй като музиката бе много силна, Бей просто се хранеше и дори не се опитваше да говори. Дан също. Достатъчно им бе да седят там заедно.

Когато музикантът на банджото скъса струна и се наложи да я смени, Дан проговори:

— Нали знаеш, че островите Ерън са в залива Гелъуей?

— Така ли? — попита Бей и вратът й пламна.

— Прекарах по-голямата част от времето си на Айнишмор. Дотам се стига с ферибот от пристанището на град Гелъуей.

— Беше ли красиво?

— Напомняше ми за Хабърдс Пойнт. С много скали и бистра студена вода, с борове и дъбове. Докато бях на ферибота, си мислех за крайбрежието в Кънектикът. Мислех си за теб.

— За мен? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Защото това бе заливът Гелъуей.

Бей сведе поглед към масата. Тя бе добре лакирана и блестеше от светлината на огъня. Сърцето й биеше бързо и тя изведнъж се уплаши да вдигне поглед. Стисна ръце в скута си и си спомни как той я държеше, шокирана от силното си желание да го направи отново.

— Понякога се чудех дали това не е причината да отида в Айнишмор — продължи той. — За да имам възможност да плавам през залива Гелъуей. Макар да можех да посетя цяла Ирландия, а роднините ми са от Дъблин и Кери… Исках да получиш писмо от Ирландия… от тази част на Ирландия.

— Бил си привлечен към островите Ерън от духа на Джон Милингтън Синдж — предположи Бей.

— А не защото исках да посетя твоя залив, Гелъуей?

Тя поклати глава и пулсът й се ускори.

— Не — отвърна. — Синдж те е убедил.

— Той ли те убеди да кръстиш най-малкото си дете Пиджийн?

Изведнъж Бей пламна и главата й се замая. Огънят бе прекалено силен или те седяха твърде близо до него. Музиката бе твърде силна, тълпата — прекалено буйна. Тя имаше нужда от въздух и Дан разбра това. Извика за сметката и остави парите на масата. Групата засвири „Няма ли да се върнеш у дома, Бил Бейли?“, когато двамата излизаха.

— Какво има? — попита Дан, водейки я към пикапа си.

Емоциите изпълниха гърдите й. С Шон постоянно посещаваха „Кроуфърд“, когато бяха млади. Обичаха музиката и бирата, безплатните пуканки, шейната отвън. Веднъж Шон я завлече в шейната, наметна ги с палтото си и я целуна страстно, докато хората сновяха по главната улица на Хотърн.

— Не вярвам, че тази шейна е прекосила някаква замръзнала река — заяви изведнъж тя. — Не вярвам дори, че е толкова стара или че между генерал Джонсън и Даяна, как й беше името, е имало някаква голяма любов.

— Така ли?

— Не. Не вярвам, че някой е обичал някого чак толкова много — че да поеме риска да мине точно покрай вражеския лагер, за да занесе коледните си подаръци.

Дан замълча. Отвори вратата на пикапа и й направи път да влезе. Тя го наблюдаваше как заобикаля колата и потреперваше във влажния студ. Улиците заблестяха от дъжда, а падналите мокри листа се смъкнаха от тротоара.

— Направил го е — заяви тихо той и запали мотора.

— Откъде знаеш?

— Защото Даяна, как й беше името, е била прапрабаба на Елиза. А тяхното дете, първата Елиза, се е омъжила за първия Объдая Дей.

— Наистина ли? Чарли произлиза от такова семейство?

— Да — потвърди Дан. — Съвсем синя кръв.

— И историята е вярна? Генералът е рискувал живота си, за да й занесе коледния подарък?

— Да. Сребърна чаша, изработена от един от най-добрите майстори в Нова Англия. Казвал се е Пол Ривиър. Поръчана била специално за нея.

— И какво е станало с чашата? — попита Бей.

— Тя принадлежи на Елиза. Аз все си мисля, че трябва да я дарим на някой музей.

— Не мога да повярвам — прошепна Бей. Сърцето й заби толкова несигурно, сякаш стоеше на ръба на много стръмна скала и можеше да падне при всяко погрешно, движение. Отклони поглед от Дани, притискайки чело в студеното стъкло. Ако такава любов между генерала и първата Елиза е била възможна, какво се бе случило с нея и Шон?

— Разкажи ми за името на Пиджийн — прошепна Дани и изведнъж тя усети как той хвана ръката й и я дръпна през седалката.

— Ирландско е — прошепна тя.

— То означава нещо за теб. Ани и Били — Ан и Уилям. Тези имена са добри и силни, но те са едно, а Пиджийн е нещо друго. Разкажи ми, Бей.

— Така се чувствах — обясни тя, нуждаейки се от студеното стъкло, за да я задържа в реалността, да я предпази да не се разпадне. — Когато забременях за трети път, Шон се промени и се нуждаех от силно име за бебето си… Били беше роден… той си имаше своя син и го обичаше толкова много, но сякаш вече не се нуждаеше от мен.