Луан Райс - Непобедимо лято

— О, Дан!

— Един микробус я ударил — пътувал към Силвър Бей — дори не спрял.

Бей не можа да каже нищо; през последните месеци караше толкова често по тази отсечка. Помисли си за завоя без видимост, за това как Чарли е пресичала пътя, за това как Елиза е седяла в колата и е станала свидетел на всичко.

— Елиза имаше нервно разстройство — обясни Дан с разтреперан глас. — Беше много различна, преди да се случи това. Винаги напрегната, но толкова щастлива и забавна — толкова сладка и страхотна, винаги се шегуваше. През седмиците преди инцидента може би стана малко по-сдържана. Сякаш си имаше нещо наум. Споменах на Чарли и тя каза нещо за пубертета. Но след инцидента Елиза просто се отдръпна.

— Отдръпна се?

— От себе си. От мен. Дълбоко вътре в себе си.

— Но ти е казала какво се е случило?

— Да — в началото. Беше в истерия, беше сигурна, че вината е нейна, защото е разстроила майка си. Видяла колата да помита Чарли, сякаш е искал да я удари, така каза, и просто изчезнал…

— Откриха ли шофьора?

— Не — отговори Дан. — Най-напред тя каза, че микробусът бил тъмночервен, после си мислеше, че е бил бял и покрит с кръв. После твърдеше, че е бил тъмнозелен или тъмносин, или черен…

— Колко ужасно е било това за Елиза — промълви Бей. — Немислимо е едно дете да гледа как убиват майка му. Не е чудно, че е била толкова съсипана.

— Има влечение да бъде с майка си.

— Тя ли го каза?

— Не. Но си въобразява, че чува разни хора, които я викат по име, казват й, че майка й я иска. Мисли си, че влизат през прозорец на спалнята й. „Злите хора“, така ги нарича. Психиката й е много крехка; в очите й винаги се чете паника. Паника и постоянен, безпомощен копнеж…

— Защо ще ги нарича зли, щом искат да я заведат при майка й?

— Умът й е объркан. Не мога да разбера.

— И я изпрати в болница?

— Да. Първия път, когато трябваше да отиде там, си мислех, че ще умра. Знам, че звучи драматично, но тя е моето момиченце. Да я гледам как се уморява от глад, как се порязва — ужасно е, невероятно. Първия път, когато отиде, исках да я посещавам всеки ден. Казаха ми да стоя настрани, да й дам възможност да се излекува. Това бяха най-тежките дни в живота ми — да искам да видя дъщеря си, а да знам, че ще й е по-добре без мен.

— Но ти си ги преодолял.

— Да. Тя се прибра у дома и аз си отдъхнах. Реших, че ще върша всичко както трябва — ще повдигам духа й, ще напълня къщата с храни, каквито тя харесва, няма да работя толкова до късно и тя няма да се чувства самотна…

— Но не се получи? — попита Бей.

Дан поклати глава.

— Не. Мечтата ми да стана съвършен баща се осуети напълно. Забравих за нея. Следващия път, когато се върна в болницата, ми беше малко по-лесно да я изоставя. Последния път бях облекчен да я заведа там — не ми се иска да разбере колко много бях облекчен.

— Само защото си искал да е в безопасна и здравословна обстановка? Трябва да си се побъркал от тревоги.

— Нямаш представа. — Дани умееше да обича и да се грижи за хората и Бей усети една осезаема сила помежду им. Стисна ръцете му. А той ги дръпна от столовете им и те се прегърнаха.

Бей се притисна до Дан. Ръцете му бяха обвили гърба й и я притискаха толкова силно. Той ухаеше на кедър и билки, а синият му памучен пуловер докосваше меко бузата й; тя чу най-тихия възможен звук да се откъсва от устните й:

— Помощ — чу се да промърморва.

Ако Дан беше чул, той не го показа. Просто я държеше в ръцете си и я люлееше край огъня. Бей затвори очи и се притисна в Дани Конъли. Замисли се за думата „помощ“, за това колко се нуждаеше от нея, колко се тревожеше за децата, особено за Ани, колко самотна се чувстваше всяка нощ.

Дан я притисна по-силно, сякаш нямаше да я пусне никога. Също като нея и той се нуждаеше от помощ. Първата й любов, помисли си тя. Пътеката, която построиха, бе долу по пътя и Бей се замисли за дъските, които полагаха една до друга, за пироните, които заковаха, за близостта им край водата в онази септемврийска нощ.

И точно сега я почувства отново.

Сърцето му заби по-силно и това й подсказа, че Дан е почувствал същото.

Под светлината на милион звезди с помощта на две фенерчета Ани и Елиза поеха по пътеката през гората. През нощта всичко бе различно: очите на гората блестяха. Сърни, миещи се мечки… звуците на гората — пращящи клонки и листа. Злите хора се бяха върнали.

Прилепи се носеха във въздуха над тях, стрелкайки се след комарите, въртейки се в страховити осморки.

— Гората е прекрасна, тъмна и дълбока — отбеляза Елиза.

Ани погледна през рамо, стресната от цитирането на любимото стихотворение на баща й, потрепервайки от откровението на Елиза преди.

— Но аз имам да спазя едно обещание — продължи тя.

— И да извървя километри, преди да заспя.

— И да извървя километри, преди да заспя.

Бяха стигнали до сечището край плажа и сега дебелите дървета отстъпваха пред звездния свод. Отгоре ловецът размахваше блестящ меч, докато легендарните съзвездия танцуваха в бели и сини огньове. Ани си спомни за шумовете, които чу следобед, опита се да прогони страховете си. Краката на момичетата потъваха в пясъка, а лъчите на фенерчетата им опипваха брега отпред.

— Чувам ги — прошепна Елиза едва доловимо и хвана ръката на Ани.

— А аз си мислех, че си въобразявам — изрече Ани.

— Не. Наистина ли ги чуваш и ти? Радвам се — не съм била луда.

— Може би са някои момчета, както татко и неговите приятели са плашели мама и Тара.

— Мислиш ли? — попита Елиза, останала без дъх. — Надявам се да е така. Не — някой друг е, Ани. Истински хора, не въображаеми джуджета. Ще трябва да избягаме обратно в къщата ти. О, боже…

— Ще успеем ли? — попита, замръзнала от ужас, когато чу някой да шепти. Гласът беше много тих и тя се опита да долови думи, но те се губеха. Елиза стисна ръката й силно и започна да я тегли обратно по пътеката.

Но точно тогава гласът се усили — изглежда идваше от пещерата. Дали бяха обградени? Почти ослепяла от ужас, Ани изпъшка.

— Чу ли това? — попита.

— Виж… — отвърна с надежда Елиза, сочейки нагоре към ято гъски, които се носеха в небето и кряскаха силно.

Ани остана неподвижна, пулсът й се ускори, искаше да повярва, че шумът идва от тях. Но след като гъските отлетяха и плажът отново утихна, тя беше сигурна, че идването тук е било лоша идея.

— Хайде, Елиза — настоя тя и сграбчи ръката й. — Да си вървим у дома.

Елиза не възрази. Сякаш усетила същия страх, тя изтича напред по тъмната пътека, към дома.