— Вярно — отвърна Бей. — Казваше това.

— Щото не ти е работа, мамо. Остави чука за мен.

— Ох, момче сексист! — възкликна Елиза.

— Смятам, че е правилно да се каже — обади се Пиджийн, имитирайки несъзнателно Тара — „сексистко прасе“.

Ани и Елиза се разсмяха, а Били се изчерви. Беше на възраст, когато приятелките на сестрите му бяха започнали да го интригуват, и искаше да им прави добро впечатление.

— Е, тя имаше много добра дясна ръка, когато я познавах — сподели Дан. — И работата е там, че аз съм обучен да откривам най-добрите майстори на чука. Можех да избирам от всички на плажа и не успях да открия по-добра от майка ви.

— Ти на същата възраст ли беше? — попита Пеги.

— Не, тя е хлапе в сравнение с мен. През лятото, когато работех тук, аз вече бях завършил колежа; майка ви беше на петнайсет.

Бей се усмихна — децата наистина подлагаха Дан на проверка. Но той продължаваше, наслаждавайки се на всяка минута.

— Значи сега строиш лодки? — попита Били.

— Да.

— Бързи?

— Платноходки и плоскодънни лодки, Били — те вървят толкова бързо, колкото си добър с платното или с греблата. Обичаш ли да гребеш?

Момчето сви рамене и се усмихна.

— Обичам джетовете — отговори. „Метнал се е на баща си“ — помисли си Бей.

— Не строя такива — обясни Дан. — Някой път трябва да опиташ да гребеш.

— Може би ще го направя.

— Аз обичам гребането, господин Конъли — обади се Ани.

— И аз така чувам, Ани — погледна я Дан. — Обзалагам се, че си добра.

— Не чак толкова — отвърна тя и се изчерви. — Е, ако нямате нищо против, ние с Елиза се връщаме на Малкия плаж. Ще я пазя от злите джуджета.

— Ще разчитам на това — разсмя се Дани.

— Тя е моето момиче — извика Бей.

Били и Пеги искаха да отидат на двора и да вкарват кошове под лампите, а Бей разреши на всички да тръгват. Двамата с Дан наблюдаваха как четирите деца изскачат от стаята, оставяйки възрастните насаме с много мръсни съдове и симфонията на щурците, нахлуваща през прозорците.

— Искаш ли кафе? — попита Бей.

— Чакай първо да ти помогна със съдовете — предложи той.

Тя се засмя.

— Не е нужно.

— Искам — настоя той.

Те почистиха масата. Кухнята бе уютна и светла и те стояха много наблизо един до друг, докато тя изплакваше съдовете, а той ги поставяше в съдомиялната машина. Усещането беше толкова мило и нереално, толкова неочаквано познато и нежно като плаването им, сякаш никога не бяха преставали да работят заедно, както работиха един до друг на дъсчената пътека.

Когато приключиха, влязоха в дневната, където свещите бяха почти догорели. Огънят пращеше едва-едва. Бей хвърли още едно дърво и двамата го наблюдаваха как пламва. Тя погледна към Дан. Той бе толкова висок и мургав, красивият ирландец, в когото се влюби на петнайсет години. Но точно сега бе поразена от тъжните обрати в живота им от тогава насам.

— За какво си мислиш, Бей — попита я той.

Тя поклати глава:

— Не съм сигурна, че ще искаш да узнаеш.

— Давай — пробвай.

Беше се облегнала на камината. Отдалечи се и се настани на стола до неговия.

— Мислех си — започна — за това колко е трудно.

— Кое по-точно? Да бъдеш самотен родител?

— Да — и всичко свързано с това. Допълнителната работа, опитваш се да бъдеш на две места едновременно, финансовите притеснения… но и нещо повече, постоянно се питаш дали децата са добре. Всички те са толкова тъжни. Получиха такъв удар. Знам, че ще са засегнати от всичко, което стана и което ще стане; но как бих могла да оправя нещата?

Тя забеляза, че Дан се усмихва, но с наведена глава, сякаш се опитваше да скрие усмивката си.

— Какво? — попита тя.

— О, просто това с „оправянето“. Опитвам се да си спомня кога за последен път съм успявал да оправя нещо.

— Наистина ли?

— Да. Мислех, че мога. Разбираш ли? Само ако внимавам, ако се грижа за бизнеса, ако следя…

— Аз си имам своя версия за това — въздъхна Бей, мислейки си за последните две години. — Ако бях добра, Шон щеше да ме обича, семейството ни щеше да бъде щастливо и светът щеше да бъде добър към нас.

— Долу-горе същата философия.

— Кажи ми тогава как да направя нещата по-поносими за Ани и за другите деца? Ти как го правиш за Елиза?

— Елиза… — въздъхна той и очите му блеснаха особено.

— Какво имаше предвид тя — започна Бей — онзи ден, когато се запознах с нея в корабостроителницата, когато тя каза, че си я обвинявал…

— За смъртта на майка й — довърши Дан и поклати глава. — Каза, че… надявам се да не вярва наистина, че чувствам нещата така. Колко пъти съм я уверявал, че не е така, опитвах се да я убедя… за да не се налага да се връща в болницата.

Бей изчака. Дървата изпукаха, а към комина полетяха искри.

— Какво стана, Дан? — попита деликатно тя.

— Те се прибирали към дома с колата една вечер през април преди година. Чарли имала някаква работа в Блек Хол и в Хотърн и взела Елиза със себе си. Елиза е… ами как да кажа, чувствителна… и беше сърдита на майка си. Приятели, които са ги видели да се качват в колата в Блек Хол, казаха, че Елиза крещяла, размахвала юмруци. Питах я защо, какъв е бил проблемът, но тя не иска да ми каже; все повтаря, че съм искал да я обвиня за това, че е била разстроена и е станала причина за произшествието на майка си.

— Това вярно ли е?

Дан се втренчи в огъня, после поклати глава:

— Не.

— А защо Елиза е била толкова разстроена?

— Не знам. Не обича да чака — отегчението от задачите, ходенето до банката, до пощата, до библиотеката. Обича да се движи възможно най-бързо. Сигурен съм, че майка й е имала срещи, а на Елиза не й е харесало да чака. Първо Чарли изобщо не е трябвало да взема Елиза — замисли се Дан, — но е било нужно тя да подпише документите…

— Документи?

— Елиза е титуляр по семейния фонд на Чарли — обясни Дан. — Самата Чарли беше попечител на фонда, но има и няколко малки сметки, които са на името на Елиза. И Чарли се е нуждаела от нея в онзи ден, за да прехвърли някакви пари.

— В Блек Хол? В коя банка? На Шон? — Бей се намръщи и изведнъж започна да се чуди.

— Да — отговори Дан. — Фондът е бил създаден преди години, още когато Объдая Дей строял корабите си тук, в Блек Хол, преди да се преместим в Мистик.

Бей слушаше. Реалността блещукаше помежду им като тъмна звезда, слязла на земята. Тя нямаше представа какво означава това, защо гърлото й се сви от внезапното разкритие; дали защото Дани не беше споделил сам тази информация? Дали защото дори сега трябваше да попита?

— Тя… познавала ли е Шон?

— Да — отговори Дани. — Той беше вторият попечител за сметката на Елиза. Пое я няколко години преди тя да почине, мисля, че от някого в банката, който се е пенсионирал.

— Хенри Бренсън — сети се Бей. — Той беше старши администратор в банката и от всички избра Шон да поеме най-важните му клиенти.

Тя наблюдаваше как искрите подскачат и се носят към комина. Полицата над камината бе покрита със снимки: Шон с децата на яхтата, на плажа, махайки от сала, вдигнал рибата, която всички те хванаха. Бей примигна и се обърна към Дани.

— А той… — Тя не можеше да формулира въпроса, но наведе глава, вдигна поглед и опита отново. — Той взел ли е пари от Елиза?

— Не — отвърна деликатно Дани. — Не е.

Бей кимна. Ръцете й бяха влажни; толкова се боеше да не би Дани да й каже нещо за Шон, което тя не искаше да чуе. Очите й горяха от сълзи и гняв. Дани усети емоциите й, самият той изглеждаше разстроен, но се пресегна и хвана ръката й. Очите му блестяха, отразявайки пламъка на свещите, тъмносини на слабата светлина.

— Чарли се е прибирала от града, така ли? — попита Бей. Искаше да чуе и останалата част от историята.

— Да. Приключили са със задачите си, напазарували са. Елиза няма да ми разкаже подробности, но знам, че са спрели край шосе №156, точно до Мортън Вилидж. В подножието на онзи стръмен хълм, където пътят завива…

— Много лош завой — сети се Бей и кръвта й се смрази.

— Да — отвърна Дани. — И… Чарли излязла от колата по някаква причина. Двете с Елиза са се карали; тя искала да даде малко време на Елиза, за да се успокои. Чарли мразеше кавгите и би направила всичко, за да ги избегне. Дори да излезе от колата, да остави дъщеря си да седи там… Това каза Елиза веднага след инцидента, но после изобщо не искаше да говори. Цял месец след това тя бе в абсолютен шок…

— Бедното момиче! — прошепна Бей.

— Видяла е всичко — отвърна тихо Дан. — Седяла е на предната седалка и е гледала как майка й пресича пътя. Каза, че е крещяла. Викала на майка си, молила я да се върне и да не я оставя сама. Чарли я върнала в колата, пресичайки шосето — там няма къде да ходи. Няма магазини, няма ресторанти — всичко е в Силвър Бей. Нищо, освен поля и гори на мястото, където е пресичала Чарли. Всичко изглежда толкова нелепо — само за да избегне емоциите на Елиза.