— Но той е най-добрият в занаята си. Мама ми каза и това.

— Разбира се — отговори Елиза. — Просто ти обяснявам как майка ми ми каза, че работата му е като хоби. И че тя му плаща, за да я върши.

— Той имаше ли нещо против това? — Ани се почувства объркана. В нейното семейство баща й бе толкова горд, че майка й не работи. Харесваше му да „храни семейството си“.

Елиза сви рамене.

— Не мисля, че му пукаше. Или че му пука. Той е различен от всичките мои познати; обича работата си, обича морето, обича мен. Обичаше майка ми. Определени неща са важни за татко. Стига да ги има, той е добре.

— Ти каза — преглътна Ани, — че моят баща ти е бил попечител.

— Да. Надзираваше фонда. Заедно с мама.

— От там ли се познаваха?

Елиза кимна и събра малко дребни мидени черупки. Момичетата продължиха да вървят между огромната скала и израслия отровен бръшлян — ето как магьосникът пречеше на хората да минават оттам, но Ани показа на Елиза как да върви настрани, с гръб към скалата, да избягва докосването на лъскавите зелени листа — и така до втория плаж.

На Ани отново й се стори, че чува някого в гората, без да го вижда, че някой ги преследва. Когато тя спря, спря и шумоленето на листата. Можеше ли да е някоя сърна? Потрепери, извеждайки Елиза на втория плаж.

Плажът бе целият в скали: големи гранитни блокове във водата, по-малки камъни, колкото яйца, над линията на прилива. Момичетата се движеха бавно — Ани, защото беше боса, а Елиза не искаше да си навехне глезена. Ани хвърли поглед към малкия архипелаг от скали, стърчащи в Пролива; точно тук тя често бе виждала кралица Мейхю14, която хвърляше бели цветя във вълните, дарове за местните русалки.

— Той й помагаше да взема инвестиционни решения — обясни Елиза. — Тя казваше, че е добър банкер.

— Ти виждала ли си го някога? — попита Ани.

— Да. Когато тя ме водеше до банката.

— Какво казваше той? Какъв беше? — попита момичето, жадно за нови подробности за баща си, когото нямаше да види никога вече. Беше забравила страха от невидимия наблюдател в гората, от злите хора, от чудовището, което усещаше, че се спотайва под историята на Елиза.

— Беше много любезен — отговори мило Елиза. — Отнасяше се към мен като към някоя много важна личност. Наричаше ме „госпожице Конъли“.

— Такъв беше татко — въздъхна Ани. — Толкова мил към всички.

— Тогава ме накара да му повярвам. Срещнах баща ти и си помислих: „Не е чудно, че го наричат «доверител.» Защото аз му вярвам…“

— Защо не ми каза това преди? — попита Ани и се разплака. — Трябва да си знаела, че искам да чуя това. Защо не ми каза?

— О, Ани — промълви Елиза, а лицето й бе толкова тъжно и брадичката й трепереше толкова силно, сякаш можеше да се отчупи. — Не искам да ти казвам останалото, дори сега…

— Трябва, Елиза. Какво още има за баща ми?

— Той целуна майка ми — прошепна момичето, а по бузите му се стекоха сълзи. — Не съм казвала на никого, дори на баща си. Но веднъж ги видях. Мислеха, че съм заспала на задната седалка… и се целунаха.

— Не — извика Ани и стисна очи.

— Той й даде някакви документи, тя ги подписа и се целунаха. Мразя ги и двамата за това… никога повече не му повярвах. Нито на нея. Съжалявам, че ти го казвам.

— И трябва — извика Ани, сдържайки риданията си. Не че беше толкова шокирана от новината; нали знаеше всичко за Линдзи. Вече бе чувала как майка й плаче, преди да заспи. Тези сълзи бяха различни и дори още по-ужасни.

Това Елиза го бе видяла с очите си.

Срамът на Ани беше много силен, но винаги си беше само за нея. Нейният собствен, личен срам: охраняван под ключ от собственото й тяло, в собственото й съзнание, фактът, че най-добрата й приятелка е станала свидетелка на изневярата на баща й, съкруши сърцето й и то я заболя толкова, че не беше сигурна дали ще продължи да бие.

Но после Елиза я прегърна и Ани разбра, че те са заедно в това — сестри като Ани и Пиджийн, дори повече. И двете сестри си имаха въображаеми зли хора, с които да се борят.

Сестри с тайна.

22

Докато момичетата прекарваха съботата заедно, Бей се зае с един транспортен маратон — заведе Били на футбол в Хоторн, а Пеги — на уроци по рисуване в Блек Хол; после отиде още веднъж до Кели, за да купи още грудки, които да засади на „Хълма на светулките“ и в своя двор. После прибра двете си по-малки деца, преживявайки отново страхотния гол на Били, възхищавайки се от пастела, който Пеги бе нарисувала; след това спря в магазина, за да купи вечеря, и се отправи към къщи.

Ани и Елиза се бяха върнали от разходката си до Малкия плаж, а Бей се развълнува, като чу ентусиазма на Елиза, която обожаваше откриването на „Тайната градина“, от тази особеност на плажа — скритото, безвременно чувство, което даваше на всеки, който влезеше вътре.

Когато Дан пристигна, Бей сервира лимонада за децата и джин с тоник за възрастните. Те седнаха в задния двор, очаквайки гряла да загрее, а Елиза не преставаше да разказва за Малкия плаж.

— Това е нещо като Бригадун15, тате. Чудиш се дали съществува наистина, или е просто плод на въображението ти… и дори нещо повече, то сякаш е едно напълно омагьосано място с елфи и феи и зли шпиониращи джуджета, и с толкова магия.

— Шпиониращи джуджета — разсмя се Дан. — Те ми липсваха, но аз познавам добре Малкия плаж от онова лято, когато работих тук, в Хабърдс Пойнт. Точно там закачих люлката за майка ти, Ани.

— Мисля, че тя ми я показа, когато бях малка.

Бей погледна към тях; Елиза бе приказлива както винаги, но Ани бе необичайно мълчалива след разходката. Тя обикновено избягваше нездравословната храна, но сега атакуваше питките начо с почти отчаяна страст.

Бей я извика да й помогне в кухнята и затвори вратата.

— Всичко ли е наред, скъпа?

Ани кимна.

— Наистина ли? Защото не изглежда…

— Татко се е опитвал да помага на семействата да запазят къщите си, нали?

— Да — отговори Бей. Тя най-малко бе очаквала Ани да я попита точно за това.

— И не е искал фирмите да банкрутират, нали?

— Точно така, миличко. Защо ме питаш за това?

— И това го прави добър, нали, мамо? Той не е бил само лош, нали?

— О, Ани, не! Не е бил само лош. Изобщо. Елиза ли каза нещо лошо за него? Заради това ли си разстроена?

— Не, мамо… просто се чудех… Дали татко е имал много връзки?

Стомахът на Бей се сви. Мразеше това, че дъщеря й знае за поведението на Шон, че то все още я преследва дори и след смъртта му. И защо си мислеше за него тази вечер? Имаше ли нещо общо с това, че Бей покани Дан на вечеря? Че видя майка си да вечеря с друг мъж?

— Не знам — отговори. — За теб е важно да знаеш, че той винаги те е обичал. Теб, Били и Пеги. Нищо не може да промени чувствата му към вас.

Ани кимна нещастно, сякаш не вярваше напълно, но бе сключила негласен договор да се преструва, че вярва.

— Добре ли си, Ани? — настоя майка й. — Би ли предпочела Дан и Елиза да не вечерят с нас?

Ани поклати глава:

— Не, мамо. Не. Толкова се радвам, че са тук. Просто си… мислех. Без никаква причина — просто ми мина през главата. След вечеря с Елиза ще се върнем на Малкия плаж, може ли?

— Ще бъде тъмно, скъпа.

— Знам. Ще си вземем фенерчета.

Бей кимна и се усмихна с облекчение. Денем, нощем, нямаше значение, децата от Хабърдс Пойнт винаги намираха пътя по стръмната пътека и през гората към скрития плаж. Харесваше й да си мисли за двете момичета, които се наслаждават на магията на онова място, нещо, което вълнуваше Бей и Тара, когато бяха на тяхната възраст.

Когато пилето се изпече на грила, Бей и Били нарязаха порции за всички. Октомврийският хлад се носеше във въздуха и те се преместиха вътре, за да се нахранят на масата в трапезарията. Ани и Елиза запалиха всички свещи в стаята. Бей бе подредила дървата в камината, а сега двамата с Били запалиха огъня.

Но Ани и нейните въпроси не излизаха от съзнанието на Бей. Тя си каза, че това е нормално, че докато разследването не е приключило, децата ще чуват всякакви неща за баща си. Удоволствието на Ани от компанията на Елиза я успокояваше. И макар че в един момент тя забеляза Били да се взира в китката на Елиза, където се извиваше белег, тънък като гривна, другите деца също се държаха дружелюбно с нея.

Вечерята бе забавна. Всички искаха да чуят историята за това как Дан построил дъсчената пътека и как Бей му помагала.

— Знаете ли какво — Микеланджело си има своята Сикстинска капела, нали? Е, аз си имам дъсчената пътека — обясни той. — Тя е моят шедьовър.

— Много е готино, че е издържала толкова време — отбеляза Пиджийн.

— Да, сполетяха ни няколко неприятни бури — припомни им Били. — Можеха да я отнесат.

— Не казвам, че е най-великата пътека на света — продължи Дан. — Но си е там. Атлантик сити, Кони Айлънд, Хабърдс Пойнт. Мисля, че веднъж я видях на корицата на едно списание. Разбира се, тя сигурно нямаше да стигне чак до корицата, ако майка ви не ми беше помогнала.

— И как помагаше? — попита Били. Той се разсмя. — Татко й казваше, че има две леви ръце.