— Няма защо, Елиза. Радваме се, че успя да дойдеш днес.

— Аз също — отговори тя.

Когато майка й излезе от стаята, Ани грабна няколко резенчета, после подаде чинията на Елиза. Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

— Но току-що каза, че ги обичаш.

— Така е — отвърна и извади учебника си по английски от раницата. — Просто няма да ги ям.

Ани кимна. Разбираше и уважаваше желанието й. Момичетата си свършиха работата — Елиза на леглото, Ани на бюрото. Домашното по френски беше много трудно, но и много интересно, тъй като от страницата се носеше музиката на езика… В часовете по френски и докато учеше, Ани ставаше дребна и елегантна, очарователна гаменка, такова момиче, каквото баща й би сметнал за красиво.

Ани шептеше диалога на бюрото си, очарована от музиката на думите и изключително доволна от това, че имаше приятелка в стаята си. Това малко притъпяваше болката от липсата на баща й.

— Можеш да четеш на глас — каза Елиза.

— Не искам да ти преча на английския.

— Всичко е наред. Това е Дикенс — „Големите надежди“. Мога да го направя и със затворени очи. Някои от нас изживяват Дикенс… особено когато пише за сираци и трагедии… Тя въздъхна шумно и се почеса по ръката, а на Ани й се прииска да погледне под ръкавите й, за да види дали има нови белези. — За нещастие животът при мен е — заключи Елиза — една голяма глава от Дикенс, бедни хлапаци, мошеничества, глад, мръсни улици и зли хора отвън на покрива, които шептят на спящите момичета…

— Какви зли хора?

— Хората, които ме преследват — обясни Елиза, оголи зъби и сви пръстите си като хищни нокти. — Злите хора…

— Наистина ли? — попита Ани, потрепервайки от удоволствие заради тази творческа интерпретация.

— Да… където и да отида, аз ги усещам там, но после поглеждам през рамо и те са си отишли. Но се връщат през нощта…

— Какво правят през нощта?

— Зоват ме, викат името ми — „Елиза, майка ти те иска.“

— Как ми се иска татко да ме извика.

— Но това всъщност не е майка ми — прошепна Елиза. — Само лудата ми глава.

— Ти не си луда.

— Понякога се тревожа, че съм. — Но после тя се усмихна. — Обаче не е чак толкова лошо. Добър начин да бъдеш във връзка с всички любими хора… Нали разбираш, снощи разговарях с двете баби и им казах, че с теб сме най-новите най-добри приятелки в Хабърдс Пойнт. Хей, може би някоя от тях вика на прозореца ми!

— Може би! — отвърна Ани и главата й се завъртя, както ставаше често, когато Елиза започнеше — какво ли е да влезеш в съзнанието на Елиза? И така, Ани прочете диалога си на глас, усъвършенствайки още малко произношението си. Беше развълнувана от това, че има публика, приятелка, спътничка в спасителната лодка.



Малко по-късно още една ролка свърши и филмът се промени.

След домашното, когато двете момичета решиха да вземат обяда си и да излязат на пикник до Малкия плаж — така че Елиза да може да изхвърли своя по пътя, те налетяха на голяма изненада — Елиза видя преминаващата черна кола.

— Оох! — възкликна тя. — Ченгета, нали?

— Ммм. — Ани се намръщи и се почувства неудобно.

— Изравят мръсотии за баща ти, нали?

— Ммм — отговори Ани и раменете й увиснаха.

— Не се срамувай — успокои я Елиза и стисна ръката й. — Е, баща ти не е бил съвършен. Че кой е?

Най-напред Ани не можеше да каже нищо. Наблюдаваше как полицейската кола минава покрай тях като акула на колела: черна кола, черна смърт.

— Мислех, че баща ми е съвършен — прошепна.

— Знам, Ани. И аз си мислех така за майка ми.

— Кога откри, че не е така?

Елиза се втренчи в Ани, сякаш се опитваше да реши дали да стигне докрай и да й се довери или не.

— Каквото и да е направила, не може да е толкова лошо колкото татко.

Двете момичета слизаха по пътя към плажа, далеч от дъсчената пътека, която живите им родители бяха построили. Когато стигнаха до долния край на каменистата пътека, водеща към хълма, осеян с борове и кедри, Елиза попита:

— Какво е това?

— Пътеката към Малкия плаж — обясни Ани. Почти очакваше Елиза — в дългата й черна рокля и с високите й обувки — да протестира. Но вместо това в очите на Елиза се появи интерес.

— Това място изглежда напълно подходящо за споделяне на тайни — възкликна тя. — Скрита, омагьосана пътека, където добрите момичета могат да си кажат ужасни и удивителни неща… и където злите хора никога няма да ги открият!

— Шегуваш се за злите хора, нали? — попита нервно Ани.

— Така мисля.

Доволна, Ани усети как по гърба й се спуска вълшебна тръпка. Колко прелестно бе да си говорят за ужасни и удивителни неща, да не им се налага да крият истината. Тя хвана ръката на Елиза и й помогна да слезе по стръмната пътека. Дърветата растяха край пътеката, клоните им се сплитаха над главите им.

След като навлязоха в гората, първото нещо, което Елиза направи, бе да разопакова сандвича, който майката на Ани приготви, и да го хвърли в храстите.

— За птиците — обясни тя. И после: — О, трябваше да те попитам дали не го искаш… можеше да изядеш и двата.

— Искам само половината от моя — отговори Ани, отчупи част от сандвича си и го хвърли.

— Доста си отслабнала — отбеляза Елиза.

— Личи ли си?

— Да. Килограмите ти направо се топят. Внимавай да не се катурнеш в сферата на анорексията. Щом започнеш веднъж, е много трудно да се откъснеш от привикването. Гладуването е като наркотик. Кой се нуждае от хероин?

— Аз не употребявам наркотици — заяви твърдо Ани.

— Аз също… освен моите PRN13

— Твоите какво?

— В болницата. Успокоителни при нужда. Те не искат да се разстройваме — поне външно. Как се чувстваме отвътре, това е друга история; те не могат да направят нищо за това. Нали заради това сме там, защото сме разстроени отвътре.

— Защо беше в болницата? — попита Ани, докато вървяха по мрачната виеща се пътека, две момичета от вълшебна приказка на път към килията на техния баща — магьосник…

— Искаш да чуеш цялата история?

— Да.

— Е, не е красива. И става дума за майка ми… и за баща ти.

— Моят баща? — възкликна шокирана Ани.

— Да. Трябва да си сигурна, че наистина искаш да я чуеш…

— Кажи ми!

Елиза вдигна ръка и направи знак на другото момиче да продължи напред. Те повървяха още минута, а после излязоха от мрака — като по чудо, сякаш се родиха — и се озоваха под слънчевата светлина на Малкия плаж. Обикновено това бе етапът от разходката, когато Ани си почиваше, но точно сега всеки мускул в тялото й беше напрегнат, сякаш знаеше, че ще се срещне с чудовище. И какво бе това пращене в гората — сякаш някой ги следеше? Тя положи усилия да се отърси от страха си; Елиза току-що я уплаши.

Но когато стигнаха на половината път до първия плаж, към скалата на акулите „Супер Сими“, тя спря да се ослуша: някой вървеше в гората, но те не го виждаха. Със сигурност чу пукане на клонки под нечии крака.

— Чуваш ли това? — попита тя.

— Хммм — отвърна Елиза и се заслуша. — Да! — възкликна, правейки уплашена физиономия. — Те също искат да чуят историята. Готова ли си да слушаш?

— Предполагам — отговори Ани, наблюдавайки гората, но не видя нищо там. Знаеше, че си играе на ръба на лудостта със своята приятелка.

— Баща ти беше мой попечител — започна Елиза.

Ани сбърчи нос, опитвайки се да си спомни какво беше попечител. В музеите ги имаше, тя го знаеше, защото баща й бе такъв на един художествен музей. Не искаше да изглежда тъпа, но защо пък на Елиза й трябваше попечител?

— Виж, дядо ми беше много богат — обясни приятелката й почти с извинение. — Баща му е притежавал китоловни кораби и са плавали по моретата, убивайки красиви и мили китове. Притежавал е цяла флотилия… инвестирал е в корабостроене… а после е разделил капитала и е инвестирал в компании за производство на енергия.

— О! — възкликна Ани. Един от нейните дядовци бе продавал лед, а другият беше строял каменни стени.

— Дядо Дей — Объдая Дей — основал фонд, което означава, че той вложил купища пари в банката в специална сметка, която не може да бъде докосвана.

— И каква полза от нея?

— О! — въздъхна Елиза. — Тя трупа лихви. Можем да харчим цялата лихва, ако поискаме.

— Ти и баща ти?

— Хм, всъщност само аз. Казвам „ние“, но имам предвид себе си. Основно аз плащам за всичко.

— Имаш предвид, че си купуваш разни неща за себе си?

— Не. Аз плащам за всичко. Нашите разходи, разходите за бизнеса на татко… струва много да строиш дървени лодки. Всъщност мама го дразнеше, като му казваше, че финансира хобито му.

— Но… той взема много за лодките, които прави — възрази Ани. — Майка ми ми каза.

— Разбира се, защото материалите струват скъпо. Използва наистина качествено дърво. Понякога е рядко, от Занзибар или Коста Рика. Знаеш ли колко струва да докараш тук един товар тиково дърво чак от Ламу? Цяло състояние. И трудът му е скъп. Но тъй като строи всяка лодка ръчно, той не изкарва много.