За Елиза животът бе една постоянна борба. Чувстваше се като работничка в електроцентрала: поддържай напрежението високо тук, изпусни го там, остави парата да се нагнети докрай, после завърти клапата и изпусни малко.

Елиза правеше това с глада и порязванията. Гладуването позволяваше на тялото й да натрупа напрежение, докато мускулите й започнат да крещят за витамини и храна, а порязването пускаше крясъците да излетят нагоре в небето.

Баща й бе в корабостроителницата, отвън, а Елиза бе в бараката. Седеше зад бюрото — любимото й място, където да си върши работата: да се порязва.

Тя го наричаше бюрото на „дядовците“, защото то си беше такова: създадено от единия дядо за другия. Обаче не точно като историята на Ани за любимите баби. Това бе търговия, не приятелство: семейството на майка й притежаваше всичките пари, дядо й Объдая Дей беше наел бащата на баща й, Майкъл Конъли — беден ирландски имигрант — да му направи и гравира това бюро.

То бе толкова красиво, изработено от махагон, гравирано с русалки, раковини, риби, моржове, морски чудовища и Посейдон. Като малка Елиза имаше сладки мечти за русалките и моржовете. Сега сънуваше кошмари за морските чудовища.

Седна благоговейно зад бюрото, извади ножа от скривалището му в чорапа. Пулсът й се ускори от вълнение. И гърлото й се сви от сълзите, които искаше да може да пролее. Понякога си мислеше, че ако можеше да заплаче, нямаше да е нужно да се реже; тялото й щеше да се изплаче по нормалния начин.

Плъзгайки пръсти по гравираната повърхност на бюрото, тя се учуди дали тази мебел е прокълната. Ако това бюро не беше поръчано, ако единият дядо не бе нает от другия да го направи и украси, дали тяхното семейство щеше да съществува?

Дали майка й щеше да се срещне с баща й? Дали Елиза щеше да се роди?

Толкова често й се искаше нито едно от тези неща да не беше се случвало. Това бе причината, поради която й харесваше да ходи в „Банко“, чувстваше се като в убежище — макар и заключено, с твърди, покрити с найлон възглавници и твърде много лекари и сестри — защото там имаше хора, други момичета, които разбираха живота й, които не биха сметнали за сбъркано това, че нощем тя чуваше гласове през прозореца си и те я викаха да отиде при майка си, и които знаеха как се чувства момиче като нея.

Като нея.

Елиза Дей Конъли.

Ани знаеше, но съвсем мъничко. Тя имаше нежно сърце, точно като момичетата в „Банко“, но притежаваше и удивителна сила, която Елиза обичаше. Питаше се как така Ани се справя добре с всичко и искаше да се научи от нея.

Но тя живееше толкова далече; само Елиза да можеше да живее в Хабърдс Пойнт, където щеше да се вижда постоянно с Ани. Помисли си за усещането на това място, сякаш призраците на всички любими хора се събираха там. Знаеше, че Ани също го усеща — и че това е още една от причините да я обича.

Призраци, тревоги и тайни.

Майката на Елиза например. Кога ще излезе наяве омразната й тайна? И дали баща й вече знаеше? Елиза го обожаваше, повече отколкото той можеше да се досети, и би умряла, за да му помогне. Ето защо гласът в прозореца я тревожеше толкова много — защото й напомняше за онази нощ, когато майка й умря.

Но гласът в прозореца не знаеше истинските чувства на Елиза. Не знаеше тайната. Ето защо тя провери дали на покрива е имало истински човек — защото гласовете в главата й знаеха по-добре. Защото гласът в прозореца й не беше наясно. Той не знаеше, че Елиза няма желание да отиде при майка си. Никакво.

Семейни тайни.

Болницата „Банко“ съществуваше, ако се замислиш за това, заради семейните тайни. Хора, наранени от хора, които ги обичаха най-много. Каква друга причина може да има, за да полудееш? Елиза наистина не можеше да се сети. Баща й, един от най-добрите пазители на тайни, трябваше да внимава или кой знае как щеше да се отърве? Той се нуждаеше от Елиза, само за да го държи в правия път.

Тя си признаваше, че му вгорчава живота.

Добре — понякога правеше всичко възможно, за да превърне живота му в ад. Да запази бащинската му решителност и да му напомни, че тя все още е там, че все още се нуждае от него, че никога няма да го изостави.

Ако беше зает да се грижи за нея, щеше да му остане по-малко време да се измъчва от това, което се случи с майка й.

Той беше толкова добър и мил, но бе сляп за определени истини. Мислеше си, че добрата му сладка Чарли го е напуснала само в смъртта онази нощ край пътя? Ха!

Понякога дъщерята знаеше много повече.

Сега дробовете й изгаряха, сърцето й биеше като лудо и Елиза наблюдаваше баща си през прозореца. Знаеше, че ще е зает още известно време…

Затвори очи и се замисли за майка си, която разговаряше с Шон Макбий. Довереният й банкер.

Беше странно, че Ани, новата й и единствена най-добра приятелка, бе дъщеря на Шон Макбий, но каква полза да страдаш от раздвоение на личността, ако не можеш да използваш това, за да се раздвояваш, когато си поискаш и когато най-много се нуждаеш от това? Това й пречеше да вижда кафявия микробус в сънищата си…

Или да си спомня къде го е виждала преди. Това я тормозеше, мисълта, че е виждала този микробус преди. Но къде? И къде беше чувала онзи глас пред прозореца й?

Въпросите я влудяваха и тя вдигна ножа.

Избра едно място върху тялото си, което баща й нямаше да види — горната част на ръката, точно под свивката; сега бе есен, беше хладно и дългите ръкави бяха нещо напълно нормално — и Елиза започна да притиска нежно острието в кожата си.

Нищо твърде драматично. Само достатъчно, за да освободи кръвта, да я пусне да забълбука. Една капка кръв. Още една капка кръв.

Нейната кръв; кръвта на Елиза.

Тя я шокира както всеки път, когато я видеше.

О, как й се искаше да може да заплаче. Чувстваше, че почти може…

Наблюдаваше как кръвта пръска от малкия прорез, не повече от петнайсет милиметра, стича се по ръката й и усети изгаряща мъка в гърдите си, знаейки, че всеки е само от кръв и кости, а смъртта може да дойде толкова внезапно и да отнеме всичко това, че любовта може да бъде заместена от ярост, че и двете могат да бъдат оставени без изход…

И тя остави червената кръв да се разлее от ръката й върху тъмното дърво по бюрото на дядовците й. Наблюдаваше как капка кръв се стича по махагоновото лице на Посейдон, в океанските вълни, накъдрени в краката му, скръцна със зъби, но в очите й не се появиха сълзи и Елиза разтри кръвта си върху лицето на царя на морето.

21.

Събота бе дълъг, прекрасен, ужасен ден. Ани го усещаше като любим филм, за който открива, че вместо да го гледа, тя е вътре в него; че всъщност това е нейният живот.

Той започна, след като оставиха Елиза в девет и трийсет. Баща й спря камиона си в алеята, а майката на Ани излезе да поговори с него за вечерята, когато всички щяха да се съберат заедно. Причината, поради която позволиха на Елиза да дойде толкова рано, бе, че те обещаха да отделят два часа за домашните си. Решиха първо да приключат с това.

Докато родителите им разговаряха на алеята, момичетата се качиха в стаята на Ани, където тя предложи на Елиза бюрото си.

— Не, така е добре — отказа другото момиче и се отпусна. — Искам леглото ти.

— Но толкова е по-лесно да се концентрираш на бюрото — настоя Ани.

— Е, благодаря ти. Знам, че е така, но съм изпаднала в леност. Днес на тялото ми не, му е добре да седи изправено.

— Храниш ли се?

Елиза поклати глава.

— Но не казвай. Баща ми заплашва да ме върне в „Банко“, ако не започна. Толкова е… досаден.

— Мисля, че се тревожи за теб — каза Ани и самата тя се разтревожи. Елиза изглеждаше още по-кльощава от предишния път, сякаш всяка нейна клетка бе недохранена и чезнеше.

— Не трябва да се тревожи — настоя Елиза. — Аз съм тази, която се тревожи. За него. Той е проклятието на моето съществуване.

— Баща ти? — попита Ани ужасена от това как говореше приятелката й за баща си.

— Да. Откакто за малко не загуби бизнеса си, той е толкова различен. Почти не се смее. И говори за това, че не ям. Ако мъжете на средна възраст можеха да страдат от анорексия, той щеше да е първият. От миналата година…

— Но не беше така, когато майка ти почина, нали?

Елиза се беше опънала върху леглото на Ани и вдигна поглед към нея.

— Да. И ти знаеш как това променя всичко.

— Значи, може би баща ти просто е тъжен.

— Е, много е сложно — отвърна Елиза и прегърна възглавницата на Ани, сякаш беше бебе и тя го целуваше по челото. — И ти благодаря, че искаш да проумееш това заради мен, но това е проблемът със семейните тайни: ако ги споделим, мислим, че ще умрем. И така… какво имаш за домашно? Аз имам по английски.

— А аз — по френски. — Ани се усмихна, развълнувана от споменаването на семейните тайни… защото тя също си имаше няколко, а беше рано и денят беше дълъг. И точно тогава вратата се отвори и майка й — сякаш подучена от господин Конъли — влезе с чиния нарязани плодове.

— Ето и за двете — усмихна се тя. — Нещо, което да радва мозъците ви докато учите.

— Ммм, ябълки и круши — възкликна Елиза и грейна, сякаш й бяха подали поднос със сребро и злато. — Обичам ги. Благодаря ви толкова много!