Той живееше на изток, отвъд моста „Голд Стар“, в Мистик, така че Джо доби някаква бегла представа за посоката на Дан. Всъщност нямаше никаква причина да си мисли, че Дан може да иска да отиде там; това бе по-скоро предчувствие, инстинкт. Може би защото ако беше на мястото на Дан, точно там би поискал да отиде самият Джо.

Шофирането им отне около двайсет минути.

Трафикът беше слаб. Летовниците си бяха заминали. Шосе №156 бе почти празно, с изключение на колите край магазините в Уотърфорд и Силвър Бей. После минаха покрай приюта за диви животни „Ловкрафт“ и държавния парк „Роки Нек“, покрай Уелсуийп и ресторанта „Файърсайд“. Конъли зави наляво под железопътната естакада — същите релси, които отиваха в Ню Лондон, минавайки покрай неговата корабостроителница — и влезе в Хабърдс Пойнт.

Мина покрай къщата на Бей, после покрай тази на Тара и влезе в паркинга на плажа. Сега, през септември, паркингът бе празен. Джо спря отстрани на пътя, зад ъгъла. Слезе от колата и мина през един празен двор, за да наблюдава.

Дан Конъли бе излязъл от камиона си и вървеше по мостчето, водещо към плажа. Крачеше по дъсчената пътека, както Джо знаеше, че ще направи.

Макар да имаше малък бинокъл в джоба на сакото си, Джо наблюдаваше Конъли, без да го използва. Видя го, че свежда поглед, сякаш за да си припомни, че самият той е построил тази пътека преди повече от две десетилетия.

Седна на бялата пейка, където толкова много хора си бяха почивали и бяха намирали утеха през годините главата му бе леко обърната, гледаше на запад, към къщата на Бей. Мислеше си за нея, Джо бе сигурен в това; и се вслушваше в шума на вълните и чайките.

Морето винаги напомняше за лятото и за младостта.

И за изчезналата невинност.

20.

Септември беше ясен и светъл, изпълнен със Златка светлина. Лятото се плъзгаше в есента, а после дойде октомври и въздухът захладя, но водата бе все още достатъчно топла за плуване и светлината стана кехлибарена. Като истинската материя на кехлибара, пленила за вечността древния живот, листата, пчелите и щурците, октомврийската светлина на Хабърдс Пойнт бе изпълнена със спомени от лятото.

Бей работеше упорито у Огъста, тореше, кастреше и садеше луковици на Хълма на светулките. И после, сякаш вдъхновена от обещанието за красота през идващата пролет, тя се втурваше у дома преди мръкване и правеше същото в собствения си двор.

Изпълваше се с надежда и спокойствие, знаейки, че тези твърди, сухи луковици, пъхнати надълбоко в скалистия хълм, ще родят през април и май кокичета, синчец, нарциси и лалета.

Вечер Бей и Тара често се срещаха на чай край огъня, винаги у Бей, където можеха да наглеждат децата, които си пишеха домашните. Бей беше напълно погълната от работата си. Освен това помагаше на децата да се справят с домашните.

— Октомври всъщност е любимото ми време за плаване — сподели Тара, запъната в шала си. Вечерта беше топла и двете приятелки седяха отвън. — Вятърът е по-силен, а водата е топла, така че ако се преобърнеш, би било прекрасно да доплуваш до дома.

— Би било прекрасно — съгласи се Бей и се усмихна, докато отпиваше от чая си. Искаше й се Дан да е тук и да гледа луната с нея. — Толкова прекрасно…

— Защо не се обадиш и не се самопоканиш отново?

— Не мога.

— Защото си мислиш, че не е прилично, нали? Как ще посмееш да излезеш отново на плаване с някого, който те харесва?

— Беше толкова хубаво само да излезем във водата с него — въздъхна Бей. — Бях забравила, че може да е така. Той е толкова нежен.

— Ти заслужаваш нежност, Бей.

— Шон винаги толкова бързаше и беше зает, все на висока скорост… беше чудесно просто да си плаваме в някоя стара лодка, без да бързаме за никъде.

— Той е добър приятел — припомни й Тара. — Спомням си колко време прекарваше с него — почти не те виждах онова лято. Толкова ви беше приятно да сте заедно, дори тогава, когато ти беше още дете.

— Знам — съгласи се Бей, щастлива от мисълта за онази луна. — Наистина беше едно удивително приятелство.

— Нима все още не е? Защо не го поканиш на вечеря някой ден?

Бей си мислеше за същото. Ани постоянно я преследваше и искаше да се види с Елиза, и тя й обеща, че това ще стане скоро.

Те се загледаха към скалистия хълм, покрит с дървета. Той беше тъмен и тайнствен, посребрен от лунната светлина. Едва се забелязваше пътеката, която водеше към гората и към Малкия плаж. Бей се замисли за приключението, за пътя на живота и се учуди къде ще ги отведе всичките по-късно.

— Искаш ли да вечеряме заедно в събота? — попита.

Тара се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря. Мисля, че при Анди ще има разпродажба. Може да се отбия там.

— Искаш да се видиш с Джо Холмс, нали? — досети се Бей.

— Чувствам се толкова нелоялна — въздъхна приятелката й. — Като имам предвид, че той разследва Шон.

— Наистина ти писна от художници, нали?

— Направо съм съсипана, скъпа. Нямаш представа.

Бей се разсмя и чу една кола да влиза в алеята.

Стана и видя как Алис Боланд завива покрай ъгъла на къщата, понесла огромна саксия с оранжеви хризантеми.

— Зная, че е късно — извини се тя и остави саксията на задните стълби. — Трябваше първо да се обадя, но тъкмо приключих с най-лудата работа, останаха ми няколко хризантеми и исках да ти ги дам!

— Благодаря ти — много мило от твоя страна — кимна Бей. — Искаш ли чай?

— Да, ела при нас — предложи Тара.

Алис поклати глава.

— Благодаря, с удоволствие, но друг път. Знаете как е — работих цял ден и само искам да се прибера и да си взема душ.

— О! — усмихна се Бей. — Тогава съм особено трогната от това, че се отби. Не знаех, че се занимаваш с цветя…

— Всъщност не се занимавам — обясни Алис. — Обикновено правя само интериори, но имам един клиент, който иска да наблюдавам и терасите му, и този път малко се престарах. Марк ми каза, че си се захванала с градинарство.

— Да — отвърна Бей. — При госпожа Ренуик.

— Не е ли голям чешит? — попита Алис и се разсмя.

— Марк направо е във възторг от това, че тя му е клиентка. Винаги се прибира у дома със страхотни истории за Огъста.

Бей кимна любезно; Алис вероятно не знаеше, че Огъста е била клиентка на Шон до юни…

— Както и да е — заключи Алис, — радвай се на цветята. Знаеш ли, някой път може да поработим заедно, Бей. Ако намеря клиент, който си търси градинар, ще те имам предвид.

— Благодаря ти за това.

Това беше нещо дребно, наистина, но накара Бей да се почувства… нормално, след всичките месеци мъка. Да си седи отвън с Тара, някоя друга приятелка да се отбие, за да й даде такова красиво растение. Това бе достатъчно, за да я накара да повярва, че всичко ще се оправи. Чувстваше се толкова нежелана от Шон, а после го изгуби; скръбта й се удвои.

Но тази вечер се чувстваше добре. Беше доволна да има такива добри приятели, да е част от общността. Да започне работа, да се захване с нещо, за което наистина имаше талант, нещо, което разбираше, което можеше да се окаже началото на едно истинско бъдеще за нея и за децата. Да седи пред къщата, която обичаше, и децата й да са в безопасност вътре.

И да може да гледа луната, да се чуди дали Дани също я вижда.



Добрата — страхотната — новина бе, че ще ходят на вечеря у Макбий, но първо Елиза щеше да прекара целия ден с Ани.

Не толкова добрата новина бе, че Елиза усещаше как мракът се връща. Чувстваше се застрашена от всичко: от почукването на вратата, когато баща й не беше вкъщи. От усещането, че някой я следи. От драскането по мрежата на прозореца в спалнята й в една топла нощ през миналата седмица и от нежния глас: „Елиза, Елиза, майка ти те иска.“

Звучеше толкова реално!

И когато погледна на следващия ден, видя драскотините по металната мрежа — сякаш се бе опитал да я среже с нож. Показа ги дори на баща си. Той погледна белезите и каза, че са просто от износване, от клоните, драскали по къщата през бурите и ураганите. Разбира се, той си мислеше, че тя само си въобразява. „Но нека да го погледнем така — помисли си Елиза. — Самата аз ги мисля, че си въобразявам.“ Точно като момчето — или момичето — което викаше, че идва вълк. А по-голямата част от живота на Елиза бе само един голям вик за помощ.

Някои неща помагаха. Ани помагаше. Слънчевите дни помагаха. Новите дрехи помагаха за кратко. Но за толкова малко, че тя се чудеше защо изобщо трябваше да се харчат пари.

Обиците помагаха, но убожданията помагаха повече. Малко болезнено бодване, още една дупка в кожата, изпускане на част от напрежението.

Гладуването беше нещо добро. Толкова реално. Тялото наистина бе доста тъпо нещо, като си мислиш за него. Беше тренирано да гладува, когато наистина се нуждаеше от храна. Ето, покажи на тялото сандвич с шунка и устата започва да се пълни със слюнка. Същото бе и с шоколада, особено шоколадът с бадеми.

Това бе луда работа: другите тела подивяваха за фъстъци или кокос. Телата бяха нещо много лично в своите апетити. Ани например се бореше с теглото си. Но сега, според последните телефонни обаждания гладът бе под контрол и тялото й се свиваше мъничко.