— Ние сме сестри — обясни Тара. — По дух.

— Как копнеех за сестри, когато бях дете — въздъхна Огъста. — Но нямах… само обречени домашни любимци… но това е друга история. Както и да е, да се върнем към причината, поради която ви повиках тук днес.

— Да говорим за градината? — попита Бей.

— Не, скъпа. — Възрастната жена се приведе напред. — Да поговорим за теб.

— За мен?

— Да. И за това какво преживяваме.

— Имаш предвид какво е направил Шон?

— Да. Бих искала да споделя с теб някои от впечатленията си. Може би ще ти помогнат.

— Съгласна съм — изрече Бей, но Огъста забеляза как се затваря в себе си. Хората се бетонират за своя собствена защита. Носят невидими черупки, като охлюви, които стават все по-твърди с всяко следващо разочарование.

— Съпругът ти беше чаровник. Беше красив, весел и остроумен и се справяше много добре с парите ми; притежаваше дарбата да ме накара да се почувствам красива и млада. Е, може би не млада. Но не толкова стара.

— Типично за Шон — отбеляза съпругата му.

— Повярвай ми, познавах добре Шон — защото беше същият като съпруга ми, Хю Ренуик.

Това ги изненада — Огъста видя, че е привлякла вниманието на Бей. Какво общо можеше да има един банкер от малко градче с известен художник?

— Всички обожаваха Хю. Мъжете се стремяха да бъдат като него, а жените искаха да спят с него. Тъжно. Той не можеше да устои на чара им толкова колкото ни се искаше — на мен и на момичетата.

— Съжалявам — обади се Бей.

— Благодаря ти. И аз съжалявам за теб. Но главната им обща черта бе състезателният дух. Разбирам какво е станало, когато са пренебрегнали Шон заради Марк Боланд. Това би влудило Хю.

— Да, Шон беше бесен.

— Кой може да го вини? Той бе ценен администратор, а после съвсем неочаквано бордът води Марк Боланд от „Анкор Тръст“. Колко съсипващо за мъжкото его.

— Знаех, че е разстроен от това — изрече с мъка Бей; Огъста усети, че защитните стени се издигат отново.

— Но все пак не мога да си го представя как започва да краде, само за да си го върне на банката…

— Някога познавах един крадец на бижута — продължи старицата. — Във Вилефранш-сюр-Мер. Понякога наминаваше с другите художници и аз го попитах защо го прави. Защо краде.

— И защо го правеше? — попита Бей с тъжни и празни очи.

— Каза ми, че обичал играта — обясни Огъста. — Имаше жени и скъпи прищевки и трябваше да финансира разточителния си живот. Постоянно увеличаваше рисковете и с това нарастваше и вълнението му.

— Шон обичаше вълнението — съгласи се Тара и погледна към приятелката си.

— Може би никога няма да разберем какво точно го е насочило към кражбите; може би е искал да изложи Марк Боланд. Което не е толкова трудно. Боланд е студен, но сервилен. Виждам точно какво прави, когато ме ласкае.

— Сигурна ли си, че искаш да работя за теб? — попита Бей с изключително достойнство. — Бих те разбрала, ако не желаеш. Разследването все още не е приключило. ФБР все още е в града.

— Разбира се, че са тук, скъпа — съгласи се Огъста. — Това е банкова работа. Ако Шон просто беше влязъл в къщата ми и беше откраднал пари и картини, случаят вече щеше да е приключен. Но Шон беше банкер — и аз вярвам, че не е действал сам. Имам инстинкт за тези неща.

— Казаха ли нещо? Подозират ли още някого?

— Те никога не казват нищо. Но дълги години съм, членувала в борда на банката, така че си имам своите източници.

— Онзи агент от ФБР, Джо Холмс — обади се Тара, като леко се изчерви, — ме разпитва онзи ден.

— Той е готино гадже — отбеляза Огъста. — С много висок коефициент на интелигентност.

— Харесваш ли го? — попита Бей. — Много ми е трудно да го приема.

Тара сви рамене и се изчерви още по-силно.

— Животът е удивителен — заключи Огъста, отправяйки към двете по-млади жени пронизващ поглед. Дали знаеха колко са прекрасни, колко кратък е животът, как ще свърши само за миг? — Страст — промълви скръбно тя.

Бей отвори очи, необикновено сини, пълни с такава любов и скръб, че Огъста копнееше да я прегърне като собствените си дъщери.

Възрастната жена се втренчи в нея.

— Мисля, че може би заради това реагирах така срещу теб онзи ден. Знам какво преживяваш. Знам какво си изстрадала. Когато погледна към портретите си, които съпругът ми е нарисувал, аз съм принудена да видя, че в тях липсва страст.

— Страст?

Огъста кимна.

— Неговата любов към децата бе такава огромна сила, тя още е тук и всички могат да я видят в картините му. Дива, необуздана любов! Но в моите портрети има благородство, елегантност, грация, приличие… но не и страст.

— Толкова съжалявам…

— А аз не — прекъсна я Огъста. — Вече не. Това ме измъчваше… — замълча, защото думата бе толкова недостатъчна… — преди години. Но вече съм го преодоляла.

— Вие сте останали заедно — отбеляза Бей, очевидно мислейки за себе си и Шон.

— Да. Бракът ни беше без страст. Бяхме се отчуждили един от друг. Можех, а може би трябваше, да се разведа с него. Но не го направих.

— Аз също трябваше — въздъхна Бей.

— Свързани сте чрез децата — напомни й Огъста.

Нека това е достатъчно. Вземи цялата страст, която той е трябвало да изпитва към теб — която Хю трябваше да изпитва към мен — и я излей в живота си. Ако се влюбиш отново, гледай да е в мъж, който е лудо влюбен в теб. Разбираш ли ме? Не можеш да го понесеш, знаейки това, което знаеш сега, ако си с някого, който не изпитва луда страст към теб.

— Никога няма да се влюбя отново — заяви по-младата жена.

— Но ако се влюбиш.

— Няма.

— Но ми обещай, ако се влюбиш.

— Добре, Огъста. Ако го направя — съгласи се Бей, сякаш я успокояваше. Огъста беше доволна, тя извърши своето добро дело, изтръгна обещанието. Погледна към Бей Макбий и разбра, че я чака нещо чудесно.

— Ще се върнеш и ще направиш градината ми красива като Живерни12, нали?

— Да. Благодаря ти. — Тя се усмихна.

— А ти ще се върнеш и ще накараш къщата ми да блести и да танцува, нали? — обърна се Огъста към Тара.

— Да.

— И ще ми помогнеш да открия изчезналата чаша? Нямам представа къде съм я сложила. Коктейлите ми нямат същия вкус в друга чаша.

— Ще я намеря — обеща Тара. — Спомняш ли си, когато забута някъде една от смарагдовите си обици и аз я намерих в пръста на онова марабу?

— Скъпа, ти имаш божествена памет. Ето я — на ухото ми. Благодаря ти. Благодаря ви и на двете. Бей, като дойдеш отново, ще уточним досадните финансови подробности. Сега ме оставете, за да мога да подновя обсъждането на важните неща с бащата на моите деца!

— Благодаря ти, Огъста — извикаха двете приятелки.

— Няма защо, деца — отговори тя.

И после стана, разцелува ги, както се бе научила от времето, когато с Хю живееха в Париж, когато все още бяха млади, когато си пийваха с Пикасо, когато единият хранеше другия със захарни бучки, потопени в арманяк в кафенетата на Сен Жермен де Пре, когато правеха любов по кейовете на Сена.

Когато всичко по-малко от живот със страст би изглеждало трагедия.



В онази съботна вечер Бей отиде на плаване.

Дани се обади да й каже, че въздухът и водата все още са достатъчно топли, че вятърът е достатъчно силен, за да изкарат един прекрасен ден, изпробвайки новата платноходка. Тара заведе всички деца, включително и Елиза, на кино и после щеше да ги води в „Сладоледения рай“.

Бей беше с дънки и рибарски пуловер, ръката й бе бинтована. Не може да помогне с нищо, седнала на кърмата, докато той подготвяше всичко. После той вдигна платната, те уловиха вятъра и лодката заплава от дока на неговата корабостроителница право към пристанището на Ню Лондон.

Дани седна до нея, с ръка на румпела, докато красивата лодка продължи по река Темза към пролива. Гърбовете им бяха изправени, ръцете им почти не се докосваха, докато лодката заобикаляше Ледж Лайт, внушителния квадратен тухлен фар, който пазеше устието на реката.

Щом вятърът се усили, той насочи платната. Двамата се почувстваха щастливи от скоростта и свободата. Бей усети вятъра в косата си, солта напръска очите й. Тук тя можеше да диша свободно и за пръв път от месеци насам осъзна, че не се оглежда, за да види кой я наблюдава.

— Благодаря ти — усмихна се тя.

— За какво?

— За това, че ми помогна да се измъкна.

— Да се измъкнеш за малко от реалния живот — съгласи се той и тя знаеше, че я разбира.

Погледна го крадешком, не искаше да разбере, че го наблюдава. Той все още изглеждаше толкова чувствен, сякаш бе повече част от природата, морето и слънцето, отколкото от кариеризма на съвременния живот. Кожата му беше загоряла и загрубяла, с дълбоки бръчки около очите и устата — от присвиването на очи под слънцето, от работата на открито.

— Имаш ли много морски звезди на дока си в корабостроителницата? — попита тя.

— Доста. Защо?

Тя се усмихна, спомняйки си как той поправи сала и откри всички морски звезди, вкопчени в дървеното дъно; хвърли ги обратно във водата, за да ги спаси, преди да продължи работата си на сушата.