Агентът се изчерви. Наистина — Тара видя руменината по шията и по бузите му. Той не носеше венчална халка. Разбира се, тя също не носеше. Усети как по гърба й преминаха тръпки, наведе глава и отново пусна в ход усмивката си.

— Можете ли да ми кажете кога започна това? — попита той. — Можете ли да го свържете по някакъв начин с времето, когато не са му дали поста президент на банката?

Тара се замисли:

— Странно е, че споменавате това, но беше наскоро, след като назначиха друг. Спомням си, че си купи нова яхта и започна да играе, а Бей все повече се разстройваше и тревожеше. Мислеше си, че той преживява една наистина скъпа криза на средната възраст. Но аз смятам, че той просто се е оставил да бъде покварен.

— Покварен — повтори агент Холмс. — Много типична дума за Нова Англия.

— Не забравяйте — напомни му тя. — Ние сме в щат, основан от пуритани — от Томас Хукър.

— Шон беше ли пуритан?

— Не — разсмя се Тара. — Той винаги бе забавен, готов да се весели.

— Вие сте много близка с жена му, нали?

— Много — отговори тя, отново изпитвайки угризения за Бей. Реши да смени темата: — Е, ще ми покажете ли пистолета си?

— Пистолетът?

— Да. Какъв е?

— Десетмилиметров — отговори той и се усмихна. — Вие самата задавате интересни въпроси, госпожице О’Тул. Мислите като ченге.

— В рода ми има много ченгета. Дядо ми беше капитан на детективите в Ийстпорт. През четирийсетте беше най-добрият стрелец с пистолет в Америка.

— Знам — отговори той.

— Така ли?

— Хм, да. Сиймъс О’Тул. Вие споменахте, че дядо ви е бил полицай и по време на разследването си аз случайно го проверих.

— Агент Холмс! — Тара се усмихна и повдигна вежди.

— Така. Дядо ви е бил най-добрият стрелец…

— Да. Наследих оръжията му. Но не ги исках в къщата, тъй като децата на Бей идват там, и ги дарих на Щатската библиотека. Те имат голяма колекция от фирмата „Колт“.

— Това ме впечатлява. И така, госпожице О’Тул…

— Наричай ме Тара — предложи тя.

— Добре — съгласи се той. — Наричай ме Джо.

— Уха. Говоря си на „ти“ с голямата клечка.

— Да — отвърна той. — А аз — с внучката на капитан Сиймъс О’Тул. Чакай да взема чашата. Може би ще ми помогнеш да разбера откъде я е взел Макбий. Държеше я в сейфа си в „Анкор Тръст“…

Но точно тогава мобилният му телефон иззвъня. Беше важно и Тара трябваше да си върви.

Той обеща, че ще й се обади, но досега не беше го направил. „Много добре“ — помисли си тя, докато караше по пътя. Само това й трябваше — да се влюби в агент от ФБР, който изравяше мръсотия за Шон.

А агент Холмс определено бе привлекателен. Изглеждаше силен, сякаш наистина знаеше кой е, помисли си Тара, въртейки педалите на колелото си по алеята към къщата на Бей. Сърцето й заби лудо, когато почука на задната врата. Обикновено просто влизаше и извикваше: „Прибрах се!“

Бей дойде до вратата. Беше със стара бяла плажна риза, изрязани дънки и с очила. Цицината на челото й беше спаднала и беше останало само жълтеникаво петно.

— Току-що затворихме! — усмихна се тя.

— С този кратък телефонен разговор не можем да си кажем всичко.

— Тара, престани. Вече се извини твърде много. Говоря сериозно.

Тара погледна към кухнята и видя снимките на децата, кошниците с черупки, които двете с Бей събираха по време на разходките им по брега, плаващото дърво, което бяха намерили и което приличаше на маймуна. Помисли си, че буцата в гърлото й ще я задуши, поклати глава и каза:

— Не. Не е така. Това е за теб, заедно с едно стихотворение. — Подаде цветята на Бей.

— Красиви са.

А после, сключвайки ръце, както ги бяха научили монахините, докато рецитираха, Тара започна:

„Диви цветя —

толкова редки,

за да ти покажа,

че те обичам.

Ти си злато,

аз съм пиринч,

ти трябва да ме сриташ

в задника.

Но ти знаеш,

че съм ти приятелка.

Ще те обичам

докрай.“

Бей стоеше с цветята, брадичката й трепереше, а очите й се просълзиха, но на устните й се появи усмивка. Тя разтвори ръце, за да грабне Тара в прегръдка.

Облекчението заля Тара като дива вълна — бурният пристъп, който идва по-късно, след като слънцето залезе и морето изглежда спокойно. Тя стисна Бей с всички сили.

— О, Бей — въздъхна. — Толкова съжалявам, че бях такава идиотка, една наистина глупава идиотка.

— Тара! — укори я тя, отблъсна я леко и я погледна много строго.

— Какво?

— Любовта означава никога да не казваш, че си една голяма глупава идиотка.

Тара се усмихна.

— Така ли?

— Така. Хайде, ела да си пийнеш кафе с мен.

— Докато се разтреперим от кофеина?

— Да, точно така. Пържени филийки.

Телефонът звънна, преди да си налеят кафето. Тара събираше чашите и сребърните лъжички и разглеждаше обявите, пръснати по масата, докато Бей вдигна телефона.

— Да… — изрече. — Съжалявам… Не мислех, че… Моля ви, не, не се извинявайте… разбирам… не, но… сигурна ли сте… добре, всъщност тя е с мен сега… можем да дойдем дотам за петнайсет минути.

Затвори и се обърна към приятелката си.

— Заповед за изпълнение — обясни.

— Какво? — попита Тара. — Някой вече е чул за стихотворението ми и иска да се появя в „Търсене на звезди“?

— Нещо такова. Огъста Ренуик иска да ни види. Заедно. В нейната къща, след петнайсет минути.

— Гълтай — нареди Тара.

18.

Огъста Ренуик крачеше из къщата си. Обиколи всяка стая и побеседва със съпруга си чрез някои от картините му. Не всички й „говореха“, но някои го направиха. Портретите на дъщерите им например. Когато погледна картините на Хю, където бяха нарисувани Карълайн, Клея и Скай, усети как любовта му към децата им извира от тях.

— Не е достатъчно, Хю — изрече, застанала пред голямата картина с трите момичета край пианото, — че оплесках всичко с моите — с нашите — собствени деца. Сега се държа като тъпанарка и с чуждите.

Чакълът в алеята изхрущя под гумите.

— Ето ви, скъпи мой — извика Огъста и се огледа в огледалото: беше с бежов кашмирен шал върху черен кашмирен костюм, черни перли, смарагди на ушите. Носеше ги толкова рядко, но днес се нуждаеше от цялата магия, която можеше да призове.

На вратата се почука — този, който чукаше, беше доста смел. Огъста винаги съдеше за идващите по силата или плахостта на почукването, а този човек имаше истински месинг в кокалчетата си. Изумително безстрашен.

— Entree — извика Огъста, като видя, че Бей и Тара стоят на широката веранда.

Двете жени влязоха. Бяха облечени като селянки — с изрязани дънки и свободни стари ризи, Тара бе завързала своята на кръста.

— Здравей, Тара, здравей, Бей — поздрави ги Огъста.

— Здрасти, госпожо Ренуик — отговориха и двете.

— Наричайте ме Огъста. Хайде да влезем тук, а? — Тя ги поведе през дневната, покрай голямата картина на Хю с хамбара на Ренуик, покрай лавиците със среброто на Ренуик, включително и едно празно място… Какво беше направила с тази чаша? Обожаваше да пие коктейлите си от нея…

След като влязоха в кабинета, Огъста покани с жест гостенките си да седнат. Те решиха — както биха направили собствените дъщери на Огъста — да седнат една до друга на дивана. Тара изглеждаше малко неспокойна, сякаш се боеше от реакцията за нейното участие в драмата.

— Отпусни се, Тара — изрече Огъста. — Примирих се със ситуацията и с твоето участие в нея. Което беше много мило и добронамерено.

— Госпожо Ренуик…

— Огъста — напомни й тя. — След всичките тези години, през които работиш за мен, молбата ми да ми говориш на „ти“ трябва да ти подсказва нещо. Не го правя често… но го направих със съпруга ти, Бей.

— С Шон?

— Да. — Като видя, че Бей пребледня при споменаването на съпруга й, Огъста я разбра напълно и се изпълни със състрадание. — Моля те, не мисли, че съм те довела тук, за да ти се карам заради греховете на съпруга ти. Целта ми е друга.

Двете жени я погледнаха.

— Първо, искам отново да работиш като моя градинарка. Обиколих имота, след като ти си свърши работата — и между другото, ти благодаря, че се върна да събереш онези купчини с клони. Сигурно не е било лесно с наранената ти ръка. — Бей я погледна с изненада, но тя заяви: — Поради това искам и двете да продължите да работите при мен. Ясно ли е? Съгласни ли сте?

— Да — отговори Бей. — Благодаря ви.

— Благодаря ти, Огъста — кимна Тара. — Много съжалявам…

Възрастната жена вдигна ръка и я спря.

— Достатъчно! Не желая да се извинявате непрекъснато. Въпросът е приключен. Имам дъщери на вашата възраст. Въпреки че наближавате средната възраст, за мен вие винаги ще си останете момичета. Знам докъде биха стигнали моите момичета, за да помогнат на сестрите си. Вие направихте същото.