Бей си спомни как Тара караше до Бриджпорт, как после се смениха. Спомни си за вълнението и напрежението от шофирането в лудницата на нюйоркското движение.

Разчитайки единствено на Тара, на навигацията и ориентацията й по картата — през Бронкс, над моста Уайтстоун, по осеяната с камиони и жълти таксита магистрала „Ван Уайк“ — Бей успя да ги закара до летище „Кенеди“. Момичетата стояха в тълпата при терминала за международни полети и махаха на двете си баби.

Тя бе наказана заради това, че се прибра у дома четири часа по-късно от планираното и през следващата седмица махаше през прозореца, докато Тара — чиято майка не бе толкова строга колкото нейната — вървеше или караше колелото си покрай бунгалото при всяка възможност.

Бей си спомни как махаше на Тара от подиума, когато завършваше колежа, от задната седалка на мотоциклета на Шон през лятото, от олтара кри кръщенето на всяко от децата си и от палубата на „Алдебаран“, когато той докара яхтата в Хабърдс Пойнт.

Животът имаше смисъл, когато можеше да го сподели с Тара. Размислите за подробностите от дните им заедно, за наблюденията и дочутите разговори трогваха сърцата им.

Приятелството им бе старо и изпитано; Бей не можеше да се сети за нищо, което би го застрашило. Двете с Тара бяха ирландското сестринство, наследнички на своите баби.

А какво беше едно сестринство без сестри?



Тара затвори телефона.

Независимо от това какво казваше Бей, тя бе решила да й се реваншира.

Качи се на колелото си и потегли. Спря по пътя, набра букет богородички, златник и диви моркови — горски цветя, които да подари на Бей заедно със стихотворението, което съчини за няколко безсънни нощи.

Стихотворението беше кратко, многозначително, въздействащо, но лирично, много сърдечно.

Вчера рови из плочите втора употреба на Анди, търсейки начин да изрази с музика чувствата си, тъй като бе твърде разстроена да ги изрече пред Бей. Но се натъкна на Джо Холмс край щанда за „Британската инвазия“11 и се опита да се измъкне от пътечката като престъпник от списъка на ФБР за десетте най-издирвани в Америка.

— Госпожице О’Тул? — извика той след нея.

Тара се опита да не му обръща внимание, но той я последва до паркинга. Да избягваш ФБР в малко градче като Блек Хол със сигурност бе изгубена кауза, така че тя се обърна към него.

— Защо сте още тук? — попита.

— О, завързвам последните брънки.

— Добре. Определено желая да ги завържете и да разрешите този случай.

Той я погледна изненадано, а Тара не можеше да повярва, че е казала това. Той беше много готин, по някакъв глупав начин, като федерален агент — с къса кестенява коса, бръчки на тревога около очите, издутина под сакото, която трябваше да е 9-милиметров Глок.

— Съжалявам, че бях груба — извини се тя. — Но на моята приятелка вече й дойде до гуша.

— Знам. И много съжалявам за това. Но съм сигурен в едно — вие можете да оцените факта, че имам да разследвам случай и все още се сблъсквам с много въпроси без отговор.

— Е, разговаряхте ли с жените, с които Шон се е срещал? Смятам, че най-последната е Линдзи Бийл, банкерка, която живее в Уестърли, така мисля — обясни Тара — искаше да помогне, но също така се надяваше да му напомни, че поведението на Шон го е завело на изток от Блек Хол. Може би той трябваше да концентрира усилията си върху Роуд Айлънд…

— Обикновено аз задавам въпросите — напомни й агент Холмс и се усмихна едва-едва. — Но да. Разговарях.

— Хм. Добре — отвърна Тара и се почувства неудобно, защото закачливата усмивка на агента я забавляваше. Тара умееше да флиртува добре, но когато наистина харесваше някого, не намираше точните думи.

— Госпожице О’Тул — започна той. — Знам, че ви отнехме много време в началото на това разследване, но няколко неща излязоха на бял свят и аз се чудех…

— Дали можете да ме разпитате отново? Давайте. Питайте.

Агент Холмс се изчерви леко. Тя още веднъж го извади от равновесие. Дали смяташе да я води в офиса на ФБР? Погледна си часовника. Макар че не бързаше за никъде, не искаше той да си помисли, че е жена без ангажименти.

— Добре — съгласи се той. А после й зададе въпроси за офшорните банкови сметки, за сейфа и за сребърната чаша. Тара слушаше, но не можеше да му помогне.

— Съжалявам — извини се тя. — Децата имаха сребърни чашки… пиеха си сока от тях понякога. Майката на Бей даде на всяко по една, когато се родиха. А Шон имаше много трофейни купи от баскетбола…

— Тази чаша е много стара — поясни той. — По-скоро е бокал, без дръжки… искате ли да я видите? Тя е в офиса.

— Разбира се — съгласи се Тара.

Агент Холмс я поведе през паркинга към закритата витрина между магазина за плочи и магазина за кафе. Пулсът й се ускори — не само защото щеше да влезе в офис на ФБР, а защото агент Холмс имаше наистина страхотна, игрива и заговорническа усмивка. Почти я накара да си помисли, че се нуждае от нея, за да разреши този случай.

— Бих искал да ми кажете защо го е направил — въздъхна агент Холмс и бръкна в джоба си за ключовете.

— Защо Шон го е направил? — попита Тара. — Аз бих искала да ми кажете същото.

— Имаше ли някакви признаци?

— И ние се питаме за това — обясни Тара, загледана на изток към брега. Дори тук, в града, въздухът миришеше на сол. — Дали изобщо го познавахме?

— Познавали сте го от много време. Трудно е за един мошеник да мами всички през целия си живот.

— Е, може би не е било през целия му живот. Но дали хората наистина… стават лоши? — изрече Тара. — Ей така изведнъж?

— Зависи кой според вас е лош — отговори агентът и отключи вратата.

Тара го последва вътре и се изненада, като видя, че помещението прилича на малка застрахователна агенция само с един служител: факс, копирна машина, компютър, телефон, купища листове и обвивки от „Макдоналдс“ в кошчето.

— Какво имате предвид? — попита Тара, вдишвайки одеколона му — остър, с аромат на лимон и канела — когато той се наведе до нея да включи осветлението.

— Е, ФБР има доста широко определение за „лош“. Но определението на средностатистическия човек е дори още по-широко. Когато един мъж започне да мами жена си например; това може да е неправилно от морална гледна точка и поради това „лошо“, но не и непременно престъпно.

— Значи ме питате кога Шон е започнал да се държи зле? — попита Тара. — Или кога е станал престъпник? А дали едното води до другото?

— Трудно е да се каже — отговори агентът. — Понякога, но невинаги.

— Е, Шон винаги си е бил див. Баскетболна звезда и любител на яхтите, който обичаше да пие бира и да купонясва. А тя беше такова добро момиче, в класическия смисъл на думата, а противоположностите се привличат. Нали?

— Така изглежда — съгласи се Джо и това я накара да се изчерви.

— Е, както и да е, беше едно, когато бяхме деца. Но стана съвсем друго, когато той започна да сваля разни мадами, да ходи в казиното.

— Това беше ли промяна в поведението — имам предвид ходенето в казиното?

— Казината не са били винаги тук. Когато растяхме, Източен Кънектикът бе идиличен малък рай. Пристанища на брега, ферми и крави във вътрешността. Много каменни стени. Но изведнъж се превърна във Вегас в Щата на индийското орехче. Не мисля, че някой от израсналите тук го е предвиждал.

— А Шон включи ли се веднага в играта?

— Не — всъщност мърмореше, че с тези казина ще му е по-трудно да се придвижва до яхтата си. Трафикът щял да бъде по-натоварен и той щял да пълзи едва-едва по шосе №95. Казваше, че тази част от щата била в депресия, че банката му обявявала за просрочени ипотеките на много къщи и ферми. И че било неморално дори самото съществуване на казината — да вземат пари от безработните, които не можели да нахранят семействата си.

— Но по-късно е започнал…

— Да. Много хора, които в началото стояха настрани — фактически ги бойкотираха — бяха любопитни. Веднъж Шон заведе Бей да гледа едно шоу, това бе първият му път. Беше в Карли Саймън преди няколко години. Аз отидох с тях, с едно гадже и всички останахме, за да играем. Беше нещо ново, но аз никога не поисках да повторя.

— А Бей?

— Тя го хареса по-малко дори и от мен. Потискаше я да гледа как толкова възрастни хора пускат по двайсет и пет цента в игралните автомати. Мислеше си, че си пропиляват пенсиите. — Тара се усмихна на думите на Бей. — Спомням си как посочи дребничка стара дама, кацнала на една табуретка. Държеше кошница с монети и постоянно дърпаше ръчката. Имаше цяла редица с такива дами — изглеждаха така, сякаш живееха там: лични кошнички за монети, козирки да ги пазят от ярката светлина… „Можеш ли да си представиш бабите ни тук — попита ме Бей, — вместо да правят каквото си правеха обичайно? Вместо да разказват истории и да ни учат как да поддържаме градините си, те можеха да ни учат как да играем комар.“

— Тя не одобряваше ли посещенията на Шон там?

— Когато започна да ходи често… и да я лъже при това.

— Е, това е допринесло за влошаването на отношенията им.

— Нямаше ли да допринесе за влошаването на отношенията ви с вашата съпруга — попита Тара, — ако всеки път, когато излизаше от къщи, тя тичаше при друг?