— Само си представи — каза Елиза и се наведе да докосне дъските — колко време му е отнело на баща ми да построи това.

— И мама му е помагала — добави Ани.

Елиза тръгна по пътеката, като се стараеше да стъпи на всяка дъска. И както при всички дъсчени пътеки Ани знаеше, че тази не е много дълга. Само около четирийсет и пет метра от единия до другия край, с павилиона със син покрив по средата, за да пази хората от слънцето.

От едната страна пътеката слизаше до белия бряг, който се спускаше в морето. От другата страна пътеката бе осеяна с пейки, подкрепени с висока до гърдите бяла ограда, която пазеше хората да не се хвърлят в мястото за лодки, на около пет метра отдолу.

— Какво е имало тук, преди татко да построи пътеката? — попита Елиза.

— Ами, винаги си е било пътека — отговори Ани. — Мисля, че всъщност са сменили старата, която е била разбита от ураган.

— Имаш ли лодка тук вътре? — попита Елиза.

— Не — отвърна Ани. — Иска ми се да имах. Яхтата на татко е прекалено голяма, за да се събере тук; той я държи в пристанището в града. Но татко щеше да наеме баща ти да ми построи лодка.

— Знам. Той ми каза.

— Как ми се иска да беше станало — въздъхна Ани.

— Сега тук няма много гребни лодки — отбеляза Елиза.

— Няма — съгласи се Ани. — Всъщност е много забавно. Мама каза, че когато била млада, това място било свързано с прилива — пълнело се с вода при прилив и изсъхвало при отлив. Всички лодки били малки и дървени, имало само няколко моторници. В средата имало остров, където лебедите си свивали гнезда… — Ани погледна към грозната, набръчкана стомана, оформяща самия басейн, спомняйки си за описанията на майка си за елегантните каменни стени. — Много от новите хора тук сега наричат това „басейн за яхти“.

— Нови хора — учуди се Елиза. — Предполагам, че ти и твоето семейство сте „старите хора“.

— Да. Тук сме от цяла вечност. Ето защо ми се иска да имахме малка лодка в басейна — промълви тъжно тя. — Защото би било толкова справедливо…

— И щеше да можеш да ме возиш насам-натам.

— Да — усмихна се Ани. — Можех да те возя.

Двете момичета се втренчиха в спокойната повърхност, сякаш и двете си представяха гребната лодка, която вече се носеше по водата. Ани усещаше нежното движение, чуваше кротките вълни.

— Тук е прекрасно — каза Елиза, оглеждайки красивите бунгала и пътеката по белия плаж.

— Хората се влюбват тук — поясни Ани. — Всички твърдят така. Въздухът е изпълнен с магия или нещо такова.

— Аз не искам да се влюбвам — заяви другото момиче. — Никога. Това носи болка.

— Е, има много различни видове любов — поясни приятелката й. — И всички те са тук, в Хабърдс Пойнт. Много от тези бунгала са собственост на различни членове на семейството. Сестри, братя, родители, дядовци и баби, деца… и те се връщат всяка година, за да бъдат заедно.

— Наистина ли? — попита Елиза, изпълнена с копнеж.

— Да. Хората в Пойнт ги наричат своите „възлюбени“. Няма значение дали си женен, или дори да си свързан — можеш да обичаш всекиго. Най-добрата приятелка на майка ми, Тара — ти я видя — живее точно срещу нас. Те са били най-добрите приятелки още като са били малки.

— На нашата възраст?

— Дори по-малки. И бабите им били най-добрите приятелки — запознали се на кораба от Ирландия. Майка ми каза, че си сграбчили ръцете и никога не се пуснали.

Като каза това, тя усети как Елиза сграбчи ръката й и я погледна в очите.

— Така? — попита.

— Да — отвърна Ани и кимна. — Така мисля.

— Мислиш ли, че такова приятелство може да продължи завинаги? Да премине през всичко?

Ани се замисли за кашата, която Тара забърка с майка й и госпожа Ренуик, една от жените, от които баща й беше откраднал пари. Цялата работа се провали.

А майка й била толкова унизена, че си ударила главата и си порязала ръката, докато се опитвала да се измъкне, без да разстрои още повече госпожа Ренуик. Макар че майка й наистина можеше да се вбеси на Тара за това, тя просто се разсмя и каза, че ще намери начин да й го върне, след като я удуши.

— Да — заяви Ани. — Така мисля.

— Тогава, ако никога не пусна ръката ти — продължи Елиза, — мислиш ли, че можем да бъдем като възлюбените баби? И да си имаме малки бели къщички тук, в Хабърдс Пойнт?

— Възлюбените бабички — усмихна се Ани. — Мисля, че можем!

— И след сто години нашите внучки ще стоят точно тук, на същото място, ще си говорят за лодки и ще си представят как техните семейства са дошли тук. И това ще започне точно от тази секунда — когато решихме да сме най-добрите приятелки.

— Завинаги — каза Ани.

— Завинаги — потвърди другата. И с това се роди още едно поколение на възлюбените в Хабърдс Пойнт.

17.

Мамо, какво е раздвоение на личността? — попита Ани точно преди да тръгне на училище следващия понеделник. — Сериозно, мамо. Какво означава?

— Не съм сигурна скъпа.

— А какво е ПТС?

— Мисля, че е посттравматичен стрес — отговори Бей. — Хората, преживели някаква травма, понякога страдат от това.

— Като ветераните от Виетнам — поясни Били. — Виждал съм по филмите. Защо’? Познаваш ли някого, който е бил на война?

— Не такава война — обясни деликатно Ани. — Обаче се чудя какво е РЛ. Ще проверя в училищната библиотека.

— Страхотно е да чуя, че искаш да научиш нещо ново — отбеляза Бей, знаейки, че въпросите имат нещо общо с Елиза.

Ани срещна погледа на майка си.

— Тя ми е най-добрата приятелка — заяви. — Искам да знам всичко за нея.

Бей я прегърна точно когато автобусът спря отпред и телефонът звънна. Целувайки трите си деца за довиждане, тя вдигна телефона и го повлече със себе си, докато им махаше от вратата.

— Ало?

— Хей, Бей.

— Дан! Здрасти — изрече тя.

— Последния път, когато проверих, ръката ти заздравяваше чудесно. Почти си готова да грабнеш отново чука.

Бей се усмихна.

— Почти — отвърна тя, присви длан и я погледна.

— Как си?

— Страхотно. Слушай, почти приключвам с реставрирането на една стара платноходка и се чудех дали не искаш да излезеш на плаване.

— Плаване? — попита тя.

— Морско изпитание — разсмя се той. — За да се уверя, че е годна за плаване. Нали разбираш, сметнах, че ще ти напомни за първата ни разходка по дъсчената пътека, за да се уверим, че всички дъски са сигурни.

— Разбира се — отвърна Бей и погледна през кухненската врата към черната кола, която минаваше. Джо Холмс бе свалил наблюдението от семейството й, но тя бе сигурна, че той все още патрулира от време на време. Какво друго би правила в Хабърдс Пойнт частна черна кола с двама типове в костюми?

— Кога искаш да тръгнем? — попита Дан.

— Ами, днес трябва да позвъня на няколко места и да си потърся работа — обясни тя, — и ако намеря нещо, ще трябва да започна веднага…

— Като имам предвид това, какво ще кажеш да опитаме в събота? — попита Дан. — Очаква се времето да е меко, а вятърът може би ще е по-добър от днес. Късно следобед? Към пет?

— Добре — съгласи се Бей. — Ще се видим тогава.

Тя задържа телефона, поглеждайки към малките обяви, покрили кухненската маса. Отвъд блатото къщата на Тара блестеше на слънцето, а ружите и ипомеите й се поклащаха от вятъра. Бей набра номера.

— Здрасти — поздрави.

— Здрасти. Видях автобуса. Заминаха ли?

— Да — останахме само аз и обявите. Обаче Дани току-що се обади и ме покани на плаване.

— Наистина ли? Това е страхотно, Бей. Обявите обаче… съжалявам.

— Вината не е твоя.

— Но се чувствам виновна — въздъхна приятелката й. — Трябваше да размисля. Само че ви познавам поотделно, теб и Огъста; теб те обичам и те обожавам, а нея я уважавам, градината й се нуждаеше от помощ, а пък знаех, че Шон ви нарани и двете, и просто си помислих…

— Знам. Моля те, Тара — недей — изрече бързо Бей, за да спре извиненията и защото все още не можеше да понесе мисълта за това колко объркана беше госпожа Ренуик.

— Видя ли? Още си разстроена. Знаех си.

— Да, малко — отвърна Бей. — Но не съм ти ядосана. Ти се опитваше да помогнеш. Както и да е, ще се захвана с нещо. Ще опитам в някои градински центрове и ще видя дали търсят помощ. Идеята да стана градинар беше твоя — трябва да ти благодаря за това.

— Няма за какво да ми благодариш след всичко, което се случи — въздъхна Тара. — Ще ти се реванширам. Кълна се. Бог ми е свидетел…

— Тара, всичко е наред. Престани. Ще се видим по-късно.

Тя затвори и погледна през прозореца. Ето я приятелката й — стоеше до нейния кухненски прозорец. Те си вдигнаха ръцете и си махнаха. Колко пъти си бяха махали така през годините…

Бей се замисли за времето, когато двете им баби, и двете към осемдесетте, решиха да предприемат пътуване обратно до Ирландия. Те вече бяха вдовици и не бяха стъпвали на ирландска земя откакто бяха дошли в Америка. Бей и Тара бяха на шестнайсет; току-що бяха взели шофьорски книжки. Майката на Тара й каза, че може да закара стариците с лимузината до летището в Ню Хейвън — но когато стигнаха там, момичетата само се спогледаха и решиха да ги закарат чак до Ню Йорк.