Дан вдигна лявата й ръка и огледа нокътя на палеца й.

— Изглежда съм сгрешил. Много е красив.

— Беше десният ми палец — напомни му Бей.

Измъкна дясната си ръка изпод чаршафа и примигна. Ръката й пулсираше въпреки инжекцията. Но тя вдигна палеца си към Дан.

— Ах! — възкликна той, сякаш бе лекар и знаеше какво вижда.

— Какво? — попита Бей, замаяна от болката, лекарствата и емоциите.

— Оценявам ситуацията, млада госпожо — отговори той.

— Не знаех, че си лекар.

— Дванайсет години като баща дават на човек известен опит в царството на медицинската помощ.

— Елиза — промълви Бей, спомняйки си за тайнственото съобщение, че тя е заминала. — Как е Елиза?

— Точно сега ти си моята пациентка — да не се отклоняваме.

— Е, кажи ми тогава. Беше ли прав преди толкова години, когато ми каза, че нокътят ми ще стане „безформен и грозен“?

— Със сигурност имаш ум като стоманен капан — заключи той. — Да си спомниш точните ми думи.

— Когато си петнайсетгодишно момиче и четеш списание „Седемнайсет“, как всичките модели имали съвършени, овални нокти, думите „безформен и грозен“ имат доста голяма тежест.

— Толкова съжалявам, Бей. — Дан хвана наранената й дясна ръка и я погледна в очите. — Грешах за това какво ще стане с нокътя ти. Повечето чираци по строежите на дъсчени пътеки, които си премазват палците, свършват с безформени нокти — е, нали разбираш? Но не и ти.

— Не и аз?

— Не. Твоят е красив. — Дани наведе глава, а в същото време вдигна десния й палец към устните си и го целуна.

Бей изплака, замаяна от чувствата, вкопчи се в ръката му и не искаше да я пусне никога. Точно тогава завесите се разтвориха и при тях влезе млад лекар с широка усмивка и много голяма игла.

— Здравейте — представи се той. — Аз съм доктор Джолейн.

— Здравейте — отвърна Бей.

— Здрасти, док — поздрави Дани.

— Може би искате да излезете отвън — предложи лекарят, посочвайки към пациентката и иглата.

— Не мога да го направя — възрази той.

— Не? — попита лекарят.

— Не. Подготвил съм се за дълго чакане. Бях тук, за да се уверя, че нокътят на десния й палец не е смазан непоправимо, и мисля, че най-малкото, което мога да направя, е да остана и да наглеждам дланта й.

— Е, някои хора не искат да остават за шевовете, но ако пациентката е съгласна и двамата нямате нищо против…

— Аз нямам — увери го Дан, остави ръката на Бей върху масата и я докосна леко по главата. — Аз съм тук с теб, Гелъуей.

— Благодаря — прошепна тя.

Бей затвори очи и се опита да бъде смела, както винаги казваше на децата си да бъдат смели, когато те се нараняха и трябваше да отидат в клиниката.

И така — всички тези спомени изплуваха в съзнанието й — какво й каза Дан, сякаш преди цял живот, когато тя беше на петнайсет и животът бе една многообещаваща мистерия, когато си удари палеца с чука, когато най-ужасният й страх в живота бе, че ще си остане с грозен нокът на палеца.

Той го правеше отново, точно сега, гласът му беше нежен и сигурен, напомняше й, че е силна и че не е сама.

— Бъди смела, Бей — окуражи я той, когато лекарят й инжектира упойката. — Можеш да го направиш.

Бей изобщо не беше сигурна в това; но със сигурност щеше да опита.

16.

Седмица по-късно, точно когато училището започваше и лятото свършваше — не календарното лято с финалния му плавен преход в есенното равноденствие, а истинското лято, лятото на плажа, ловенето на раци, на развлеченията и на безкрайното свободно време — Ани най-накрая се видя с Елиза. Дан я докара в Блек Хол и момичетата можеха да прекарат деня заедно.

Елиза бе по-бледа от всякога.

Това бе първото нещо, което Ани видя. Второто бе, че е още по-кльощава. А третото нещо бе, че тя имаше фини белези, като почти невидими пипала на медуза, пресичащи китките й, опакото на ръцете й и глезените й. Някои белези бяха стари и побелели, докато другите бяха пресни и червени. Били беше прав: Елиза се нараняваше сама.

— Е, къде беше? — попита Ани, когато двете момичета тръгнаха надолу по песъчливия път към плажа. Те не отиваха на плаж, разбира се. И двете мразеха слънцето и седяха на сянка. Но просто искаха да направят нещо, да се измъкнат от зорките очи на родителите си.

— Ръката на майка ти още е бинтована — отбеляза Елиза, сякаш не я беше чула.

— Да, поряза се.

— Знам. Татко ми каза. Той я закарал до клиниката.

— Точно както е направил, когато са били млади и тя се е наранила, докато му е помагала да построят дъсчената пътека.

— Той е редовният странен рицар в блестяща броня — разсмя се Елиза. — Пътеката, която е построил, още ли е там? Искам да я видя.

— Къде беше? — попита отново Ани.

— Татко харесва майка ти — заяви директно другото момиче, избягвайки въпроса още веднъж.

— Тя също го харесва. Обича старите си приятели.

— Ами ако наистина се харесват? Ако най-накрая се влюбят? Ако ние станем доведени сестри? Ти не искаш да се изнасяш от твоята къща, аз не искам да се изнасям от моята, така че най-накрая ще започнем да се караме и ще се намразим.

— Ти си луда — разсмя се Ани. — Те са просто приятели. Това е всичко.

— Бинго! Улучи го много добре! — възкликна Елиза.

— Че са просто приятели?

— Не, че съм луда. Ето къде бях — в кошчето.

— Кошчето?

— Кошчето за побъркани. Лудницата — извика Елиза, макар че минаваха покрай хора, излезли в дворовете си. Също толкова безгрижно можеше да каже, че е била на училище, на лагер или във ваканция. Ани преглътна с мъка и погледна към приятелката си, за да види дали не се шегува. Беше облечена с дълга тясна черна рокля с изкуствено цвете, забодено на корсажа, и носеше широка жълта шапка.

— Шегуваш се — промълви Ани.

— Не. Бях в болницата „Банко“ в Делмонт, Масачузетс. Страдам от раздвоение на личността и посттравматичен стрес и съм била там… няколко пъти.

— Защо?

— Защото… понякога съм опасна за себе си.

Ани се намръщи. Това наистина звучеше налудничаво. Как можеше да й е трудно да се пази, как можеше да е „опасна“ за себе си?

— Какво имаш предвид? — попита, но погледът й се насочи към белезите по ръцете на Елиза.

— Ти не си ли го правила? — попита Елиза и очите й грейнаха. — Не си ли се наранявала?

— Нарочно? Че защо да го правя?

— За да изпуснеш истинската болка! Нали разбираш, имаш толкова много вътре в теб… като мен… понякога не ти ли се натрупва толкова напрежение, че да ти се иска да го изпуснеш?

— Като се нараня?

— Да се набодеш с карфици, да пишеш с бръснач по кожата си? — попита Елиза, сякаш това бе най-нормалното, най-разумното решение на света. — Да сложиш пръст в пламъка на свещта? — При това тя показа на Ани върха на десния си показалец: тъмен и с дебели мазоли, сякаш постоянно бе минавал през огъня.

— Елиза, ти си странна — заяви Ани.

— Всъщност всички са. — Тя сви рамене сърдито и тръгна напред. Беше толкова слаба, че някой можеше да я вземе за сянка от гол клон. Когато се обърна, тя се смееше, сякаш имаше да каже нещо страхотно и не можеше да чака и минута повече. Хвана в шепи цветето, забодено на роклята си.

— Обичам това. Беше на майка ми. А тя го е взела от нейната майка. Не е ли красиво и старомодно?

— Така е — съгласи се Ани.

— Никой вече не носи цвете, забодено на роклята, нали? Не е ли оригинално за някого на нашата възраст?

— Много.

— Не ми даваха да го нося в болницата. Заради карфицата — обясни Елиза. — Нищо остро.

— Остро?

— Карфици, игли и жици, дори сребърната спирала на тетрадките. Никакви бръсначи в банята — всички момичета там имат най-косматите крака, които си виждала.

— Гадно! — намръщи се Ани.

— Знам. Първото нещо, което направих, когато се прибрах у дома, бе да кажа: „Татко, или ще ми купиш електрическа самобръсначка, или изчезвам със следващия прилив.“

— И той купи ли ти? — попита Ани, наведе се леко и вдигна дългата пола на Елиза, за да види гладките й крака. — Изглежда, че го е направил.

— Да. Аз обичам баща си — призна тя. — Дори когато той ме мрази.

— Няма начин да те мрази.

— Още не си чула цялата история. Ние може да станем най-добрите приятелки, но все още си имаме някои тайни. Не бива да прибързваме с тези неща. Научих това в кошчето, където всички сме като давещи се, събрани заедно в спасителна лодка… докато не излезем през вратата, за да не се видим никога вече. „Пиши ми, обаждай се, никога няма да те забравя!“ Но ние забравяме… Хей, това ли е дъсчената пътека на баща ми?

— Да — потвърди Ани.

Тръгнаха нагоре по стълбите — мълчаливо, с благоговение — сякаш отиваха на поклонение. До Нотр Дам, Мека, Тадж Махал, катедралата „Сейнт Патрик“: свято, свещено място, дъсчената пътека в Хабърдс Пойнт.