— Не, госпожо Ренуик — увери я Бей, а челото й пулсираше и удареното място над веждата й започна да се подува. — Никога не бих, за милион…

— Точно това бих казала и за съпруга ти! — старицата надигна глас. — Вярвах му! Ето кое ме съсипва — толкова много харесвах Шон!

Бей се опита да не я слуша. Докато събираше инструментите, изпусна ножиците, вдигна ги и поряза дланта на дясната си ръка. За да не види госпожа Ренуик, тя пъхна ръка в джоба на панталона си.

— А сега и ти си в имота ми, режеш „Сините звезди“ на моя Хю и се нараняваш — е, това е прекалено! Това вече е прекалено!

Ръката на Бей кървеше, сълзи замъглиха погледа й. Но когато погледна над купчината лозници и изсъхнали дърва, тя видя как старата жена зарови лице в елегантните си ръце — съсухрени от възрастта, но все още с дълги, слаби пръсти, притиснати в очите й — и се разрида.

— О, госпожо Ренуик — възкликна Бей и заобиколи купчината с растения. Тъй като не знаеше какво да прави, не искаше да разстройва жената още повече и искаше да избяга от там, тя просто застана до нея.

— Вярвах му… и го обичах много — проплака Огъста. — Видях те на погребението… и двете сме майки… Тара те обича толкова много… Ох, исках да ти помогна. Наистина.

— Не е нужно да ми помагате, госпожо Ренуик. Толкова съжалявам за болката, която ви причинихме. — Тя също се разплака, разчувствана от силното страдание на старицата. И отново си спомни думите на баба си: „Винаги се отнасяй мило със старите, Бейрбри… Защото те са обичали хората толкова по-дълго от теб, те имат толкова повече да губят…“

— Когато си помисля за децата ти — промълви Огъста, неспособна да вдигне поглед, — направо не мога да го понеса. Просто не мога да понеса мисълта за това, което са преживели…

— Те са добре — увери я Бей. — И ще бъдат добре. Те са моя грижа, не ваша. Моля ви, просто забравете, че съм била тук. Тръгвам си…

И тя си тръгна, чувствайки се замаяна от скръб и болка.

15.

Художествената академия в Блек Хол.

Здрач.

Бялото вино се лееше като река. Художниците и хората, които искаха да се срещнат с тях или да станат художници, клюкарстваха тихо, а изкуството бе второстепенна тема в разговора им. Познавачите бяха някъде другаде, защото се чу, че Дана Андърхил изнася беседа в частна галерия, някъде там, където беше това „другаде“. В Ню Йорк може би. Тара, загоряла и облечена в червен саронг, оглеждаше тълпата.

Вечерта се превърна в гуляй, мъжки купон, а откриването бе адски скучно, докато сред всички тези художници и кльощави студенти, които желаеха да бъдат като Хю Ренуик — или поне да могат да рисуват като него — не влезе един истински мъж. С ръце като желязо, с твърди гърди, със сини очи, които можеха да разтопят скала: Дан Конъли.

Тара го видя да влиза в галерията от страната на паркинга и си помисли, че той наистина изглежда ужасно готин, макар да се чувстваше малко неудобно в синия си блейзър. Изложбата бе на скулптура: „Намерени предмети на брега и другаде“ — творби, включващи нещата, намерени в корабостроителниците.

— Някога, когато сменяше покрива на къщичката на пазача в Хабърдс Пойнт, мислил ли си, че ще можеш да свържеш дъска, покрита с раци, към очукана перка и да станеш прочут художник? — попита Тара, промъквайки се до него.

— Не, а и все още не си го мисля — усмихна се Дан.

— Но казах на Еди Уилсън, че ще дойда да видя работата, която е направил със старата моряшка престилка и с качулката, която му дадох… и трябва да призная, мислех си, че може би и Бей ще е тук.

— Наистина!

— Да.

— Е, няма я, но защо не й се обадиш и да видиш дали не можеш да я изкушиш да дойде? Това бе първият й ден на новата работа и се обзалагам, че ще се зарадва на малко развлечения. Междувременно, видя ли работата на приятеля си?

Дан си взе чаша вино и посочи една обелена скулптура, обединила най-лошото от кърмата на стара лодка с най-лошото от носа на стара лодка.

— Американските импресионисти ще се обърнат в гробовете си, ако видят в какво се е превърнал Блек Хол — заключи Тара, ровейки в чантата за мобилния си телефон.

— Наистина ли? Аз пък си мислех, че е страхотно — отбеляза Дан и отпи от виното си. — Не очаквах да го харесам, но е така.

— О! — въздъхна Тара и очите й се разшириха от изненада, като видя кой идва.

— Бей! — възкликна Дан, изглеждаше щастлив като влюбен тийнейджър в първия момент и разтревожен като свидетел на катастрофа в следващия. — Какво е станало?

Бей влезе в галерията и налетя право на тях. Лицето й бе изпръскано с кал, а червената й коса — пълна с клечки и листа, челото й бе насинено и подуто. Но ги уплаши струйката кръв, която се стичаше през десния джоб на панталона й.

— Тара — изпъшка Бей, останала без дъх.

— Скъпа, какво е станало? — попита Тара, разтревожена от бледността на Бей и от пискливия й глас.

— Видях колата ти тук. Ще ме закараш ли у дома?

— О, Бей, какво е станало? — попита Тара, осъзнавайки, че приятелката й ще припадне. Прегърна я и я поведе към един стол.

— Тя ме видя през прозореца и си помисли, че осквернявам храстите на съпруга й. Тя вече е изгубила толкова вяра това лято… — Бей наведе глава. — Направих голяма грешка, като отидох там, Тара.

— Надявах се да е добре и за двете — опита да обясни приятелката й.

— Беше истинска катастрофа.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Дан, докосвайки лакътя й. Дясната й ръка все още беше пъхната в джоба.

— Порязах я — отвърна Бей, сякаш го виждаше за пръв път.

— Дай да видя — каза Дан и се намръщи.

— Трябва да се прибера у дома при децата. Тара, ще ме закараш ли?

— Да вървим — каза тя и й помогна да стане от стола. — Бей, знаеш, че го направих само защото те обичам и защото ти се нуждаеше от работа, а Огъста се нуждаеше от градинар… Беше един от онези моменти, когато стихиите се събират толкова съвършено, нали знаеш, направо ще те порази светкавица, ако не им обърнеш внимание.

— Знам, че си мислила това — прошепна Бей.

— Бей! — извика Дан, когато тя се обърна, направи няколко грациозни стъпки от Тара към една скулптура, залюля се като тръстика и припадна право в ръцете му.



Когато Бей се съвзе, тя лежеше на масата за преглед в клиниката „Коустуайз“. Двама мъже се взираха в лицето й: мъж в зелени хирургически дрехи и Дан.

— Какво стана? — попита тя.

— Ти припадна — обясни Дан.

— Децата ми…

— Тара отиде у вас.

Тя разбра, че той държи лявата й ръка и че дясната й ръка е изтръпнала и я боли. Прозрачна пластмасова торбичка, пълна с някаква течност, висеше на стойка над главата й; в ръката й влизаше тръбичка. Болничните звуци на свирещи машини и полицейски радиостанции се чуваха приглушено от другата страна на завесата.

— Добре, будна сте — обяви мъжът в зелените дрехи. — Ще извикам лекаря. — Той излезе от стаичката, оставяйки Бей и Дан насаме.

— Не трябваше да ходя в галерията — каза Бей и обърна глава, така че бузата й се притисна право в хладната повърхност на масата. — Но видях колата й и не бях сигурна дали ще успея да стигна до дома.

— Нямаше да успееш — отвърна Дан, стискайки здравата й ръка. — Тара се зарадва много, че си се отбила. Обаче се ядосва, че те е пратила при госпожа Ренуик. Все си е същата както винаги — неустоима. Има златно сърце. Радвам се, че двете все още сте най-добрите приятелки. Тя знае, че те е поставила в неудобно положение, обаче… последното, което каза, бе, че се надява да й простиш.

— Знае, че ще го направя — отвърна Бей. После попита: — Как стигнах дотук?

— Аз те докарах. Тара настояваше да се обади на „Бърза помощ“, но аз не исках да чакаме линейката.

— Как се качих в колата ти?

— Занесох те. До камиона ми. Сега ще се нуждаеш от няколко шева на ръката. Мисля, че искат да те погледне и пластичен хирург; срязала си я много дълбоко.

— Знам — отговори тя. Въпреки болкоуспокояващите, които й бяха дали, тя усещаше как дланта й гори, сякаш държеше разтопено желязо.

— Имаш синина и цицина с размерите на яйце на челото си. Какво стана, да не би госпожа Ренуик да те е набила?

Бей поклати глава и веднага усети замайване.

— Стъпих върху граната, а после сграбчих острия край на ножиците.

— Много грациозно, Гелъуей — усмихна се Дан.

— Много мило от твоя страна — кимна Бей, опитвайки се да изговаря думите правилно. — Страхотна гледачка си, знаеш ли? Помниш ли, когато си ударих палеца с онзи чук.

— Спомням си. Нокътят ти падна.

— Но не веднага — възрази Бей. — Първо болеше адски, а ти трябваше да ме заведеш до клиниката — тук — за да ми сложат няколко шева.

— Ето защо намерих мястото тази вечер — отвърна Дан, продължавайки да държи ръката й. — Колко пъти трябваше да си оставям работата и да те карам до „Бърза помощ“.

— Беше само веднъж — възрази тя.

— Е, щом искаш да бъдеш точна.

— И тогава ти беше толкова услужлив. Казваше ми, че ще изгубя нокътя на палеца си и че когато порасна, той вероятно ще бъде „безформен и грозен“.