Когато стигна до изхода за Хабърдс Пойнт, отби и потегли по Шор Роуд. Наоколо бе тъмно и тихо, а дърветата закриваха гледката му към луната. Почувства се странно развълнуван, сякаш имаше някаква мисия и трябваше да я изпълни, преди луната да изчезне под железопътната естакада, на път към блатото, той подкара през спящото общество. Малките бунгала бяха тъмни, играчките бяха струпани по верандите до сутринта.

Паркира на песъчливия паркинг, мина покрай малкия басейн за лодки и застана на дъсчената пътека. От там имаше най-добрият изглед към луната: застанала точно над голямата скала зад сала, тя пръскаше бялата си светлина като одеяло от вълни.

Дали Бей я виждаше през прозореца си?

Как му се искаше…

Той се взря през блатото и видя къщата й. Шон се похвали с нея, разбира се. Голямата бяла фермерска къща някога беше отделена от брега; фермерът, който я притежаваше, използваше солените мочурища за паша на овцете си. Дан се зарадва, че Бей притежава такава страхотна забележителност на Хабърдс Пойнт. Би убил Шон със собствените си ръце, ако знаеше, че неговото безразсъдство ще застраши Бей и децата.

Луната бе мъглява по ръбовете: от лятната влага и от факта, че оставаха само няколко дни до пълнолунието.

„Крещяща“… каква силна дума. Жалко, че Дан никога не се замисли повече за нея, не обърна повече внимание на крещящите неща в живота. Винаги бе по-привлечен от неуловимите мистерии.

Докато гледаше къщата на Бей, той видя, че на втория етаж се светна. Пулсът му се ускори. Искаше му се тя да погледне през прозореца си, да види луната, да слезе до дъсчената пътека, за да види отражението й във водата. Пътеката, която построиха заедно.

Дан искаше да си поговори с нея. Искаше да й разкаже цялата история. Нещо повече, копнееше да бъде с жената, с която бе построил нещо. Точно сега гърдите го боляха толкова силно, сърцето му бе толкова зле… Наистина искаше да поговори с Бей, отново да се зарадва на нежното й присъствие в живота си. Да я накара да му напомни да погледне в небето.

Това бе толкова крещящо колкото почти пълната луна над голямата скала.



В последния вторник преди деня на труда, когато Тара отиде на работа при госпожа Ренуик, Бей я придружи. Носеше градинарските си дрехи: широк памучен панталон, синя риза с дълъг ръкав, бели чорапи, зелени обувки. Донесе и оръфаната си стара сламена шапка, меките ръкавици от еленова кожа, които да предпазват ръцете й от тръните, и старата си манерка от времето на скаутите, пълна с ледена вода.

— Ти си единственият човек, когото познавам, който все още налива чешмяна вода в това нещо.

— Няма да похарча и долар за бутилирана вода — настоя Бей, загледана в къщата на Ренуик, сякаш бе замък, обитаван от призраци. — Нали това е единствената причина, поради която правя това — защото се нуждаем от пари.

— Можеш ли да си представиш какво бихме казали, когато бяхме деца, ако някой ни кажеше, че ще плащаме за вода? Какви глупаци сме всички ние — заяви Тара.

— Това е сигурно — съгласи се Бей и се прозя, защото през последните няколко нощи почти не беше спала. Луната грееше през прозорците й, опитвайки се да я примами на брега.

Двете приятелки стояха пред къщата на Огъста, точно до вратата на кухнята. Повечето прозорци бяха отворени и белите завеси се вееха от течението. Бей вдигна поглед и й се стори, че покрай прозореца преминава сянка.

— Огъста там ли е? — попита.

— Вероятно — отговори Тара. — Но е много саможива. Помоли ме да те въведа в работата.

— Е, кажи й, че другото лято ще има най-красивите цветя по брега. Само погледни онези храсти! Рози „Черна красавица“, хортензии, лилии, съсънки…

— Захващай се — нареди Тара. — Днес трябва да приключа рано с къщата. Довечера има откриване на изложба в художествената академия в Блек Хол и искам да пристигна точно в шест, да си избера някой от самотните художници. Може да си струва.

— Тръгвай, като приключиш — аз ще се прибера у дома — усмихна се Бей и й махна.

Влезе в градинската барака и откри малката и голямата ножица, лопати, грапи и малки лопатки. Беше пълно с паяжини, но стените бяха покрити с фантастични, ексцентрични рисунки на Хю Ренуик. Очарована, Бей разгледа скиците, които той бе направил на жена си с широкопола шапка, на дъщерите си, строящи пясъчни замъци и танцуващи с водни духове, небе, пълно с морски звезди, и летящо куче с кокал в усмихнатата си уста и панделка с надпис „Омир“ на врата.

После взе градинските инструменти и излезе отвън.

В продължение на четири часа обхожда имота, запознава се със земята, захвана се с някои от най-изоставените плетове и лехи. Баба й я беше научила да не се бои от подкастрянето.

— Трябва да подкастриш до земята тези храсти със сини звезди — казваше й баба Кларк на своя диалект от Уиклоу.

— Не мога — протестираше Бей. — Това ще ги убие!

— Не, скъпа… ще израснат наново и ще цъфнат. Режи… така, моето момиче…

И сега Бей направи така, изрязвайки безмилостно и отсичайки изсъхналите растения, прерязвайки храстите чак до разклоненията. Понесла купчини клони и сухи листа, тя стигна до двора. Едва когато започна да се захлажда и сенките се удължиха, осъзна, че почти е станало време за вечеря; трябваше да се прибира у дома при децата.

— Виждам, че вярваш в унищожението — чу се строг, гърлен глас.

Бей се озова лице в лице със своята работодателка.

— О, госпожо Ренуик! — Тя свали ръкавиците и посегна да й стисне ръката през къпините.

— Така. Ти си моята нова градинарка.

— Да — отвърна Бей и се усмихна. — Не се тревожете — знам как изглежда, като изрежа много, но ви обещавам, че всичко ще израсне отново.

— Особено съм загрижена — обяви госпожа Ренуик, провлачвайки думата с изключителен аристократичен акцент, че тя прозвуча като „загришшшена“ — за всички тези клонки, които някога бяха красивите храсти „Синя звезда“ на съпруга ми.

— И пак ще бъдат — увери я Бей. — Не можеха да дишат от бръшляна и кучешкото грозде, бяха почти задушени; аз изрязах изсъхналите клонки и лозниците… Те ще запазят енергията си през зимата и ще израснат силни следващото лято.

— Със сигурност — или шшшшшигурност — се надявам да е така — отбеляза мрачно възрастната жена — заради Тара.

— Тара?

— Тя ти е приятелка, нали? Тя те препоръча.

— Знам. Благодаря, че ми дадохте тази възможност.

Госпожа Ренуик стоеше пред нея висока, белите й къдрици се развяваха, на врата си носеше легендарните черни перли, с които никога не се разделяше. Но изглеждаше объркана.

— Защо казваш това? Тара ме увери, че си най-добрата.

— Ами, тя може да е малко пристрастна. Аз съм най-добрата й приятелка.

— Така каза и тя.

Бей опита да се усмихне.

— Бяхте на погребението на съпруга ми.

— Не са ни запознавали официално, Барбара — сети се старата жена. — Аз, както очевидно знаеш, съм Огъста Ренуик.

„Барбара?“ — замисли се Бей. Никой не я наричаше така; това дори не беше името й.

— Всъщност е „Бейрбри“, но приятелите ми ме наричат „Бей“.

— Бей — повтори госпожа Ренуик. — Винаги съм си мислела, че това е някакъв необичаен прякор, с който те нарича съпругът ти.

— Шон е говорил за мен? — Бей пребледня.

— Да, говореше — потвърди възрастната жена с тънък гласец. — Усети, че ще стана по-благосклонна, ако чуя нещо за съпругата му и трите му деца. Самата аз имам три деца.

— Зная — отвърна Бей.

— Шон винаги знаеше коя струна да дръпне, за да получи каквото иска. Разбра, че общото между нас са трите деца, и много често говореше за своите. За вашите.

— Той ги обичаше — заяви Бей.

Вятърът се усили и я побиха студени тръпки, когато забеляза погледа на своята работодателка. Разговорът стана много напрегнат и изведнъж Бей бе поразена от усещането, че Тара ги е вкарала в една ситуация, която бе напълно погрешна.

— Толкова много — продължи госпожа Ренуик, — че ги опозори?

Бей пребледня като платно, а ръцете й затрепериха, докато мачкаше кожените си ръкавици.

— Той открадна от мен — заяви старицата.

— Знам. Толкова съжалявам.

— Възползва се от мен — продължи госпожа Ренуик и изведнъж започна да изглежда много стара и крехка. — Аз му вярвах! Вярвах на съпруга ти!

— Толкова съжалявам — повтори Бей и протегна ръка, когато жената залитна напред, задържайки се върху бастуна.

Бей въздъхна и започна да събира инструментите.

— Ще ги прибера, госпожо Ренуик. Става късно, а аз трябва да си отида у дома и да нахраня децата си, но щом го направя, ще се върна и ще събера тези камари с къпини…

— Ще се стъмни.

— Всичко е наред. Ще се върна да го направя довечера, така няма да ви се налага да ме виждате утре — увери я Бей, стъпи върху острието на грапата и дръжката я удари по главата. Тя беше паникьосана, разстроена заради надеждата си, че от тази работа може да излезе нещо.

— Я виж какво направи — извика вбесена Огъста. — Нарани се. Това няма да стигне до процес, нали? Защото още отсега ти го казвам, ако си мислиш, че ще позволя на още един Макбий да ме измами…