— Татко, там ли си?

— Тук съм, Елиза.

— Не исках да го направя — кълна се.

— Добре. Само продължавай да бъдеш честна с лекаря си.

— Мразя лекаря си. Той е атеист.

— Но е много добър лекар. Това има значение.

— Очакваш да се доверя на човек, който не вярва в Бог.

— Първо, много се съмнявам, че доктор Райе е обсъждал с теб религиозните си убеждения. Второ, независимо от това в какво вярва, той е най-добрият и аз искам ти да продължаваш да бъдеш открита и честна с него — заяви Дан, въпреки че всъщност искаше да каже: „Да започнеш да бъдеш открита и честна с него…“

— Страхотно — разплака се Елиза. — Наричаш собствената си дъщеря лъжкиня. Първо убийца, после лъжкиня.

— Никога, никога не съм те наричал убийца.

— Но си го мислиш.

Дан стисна зъби и продължи да рендосва токовата дъска, закрепена между две магарета за рязане на дърва. Колкото и внимателно да се движеше, колкото и да се опитваше да пипа тихо, Елиза го чу.

— Работиш, нали?

— В работилницата съм, да.

— Единствената ти дъщеря ти се обажда буквално пред прага на смъртта, а ти щастливо си строиш красива малка лодка за някого. Колко е чудесно за тях, ще си имат Даниъл Конъли в оригинал, ще си тананикат с него, ще плават, ще плават, ще плават шибаняците към проклетия залез…

— Елиза.

— Към проклетия шибан залез.

— Достатъчно. Дори не трябва да говориш по телефона. Сега се върни при групата и остави лекарите да се погрижат за теб.

— Искам да се прибера у дома.

— И това ще стане. Щом си готова.

— Веднага, татко. Днес!

— Не можеш да се прибереш днес. Днес не мога да те изкарам законно от там дори да си мислех, че идеята е добра.

— Утре трябва да се видя с Ани!

— Тя знае, че те няма.

— Не си й казал! — изхлипа тя.

— Не, разбира се, че не съм. Казах, че си заминала за малко.

— Страхотно, татко. Тъкмо си намирам приятелка, истинска приятелка, и ти трябва да й кажеш, че съм заключена…

— Елиза, овладей се. Не съм казал, че си заключена.

— Е, разбира се, тя може да се досети! Знае, че единствената причина, поради която не мога да се видя с нея, ще е, ако дивите коне са ме отвлекли или ако някоя акула ме е изяла, или ако съм заключена!

— Може би тя не е толкова… лирична като теб. Може би си мисли, че си на гости на баба си.

— Ние сме сестри по душа, татко — възрази Елиза. — Знам, че тя се досеща за истината.

— Е, щом сте сестри по душа, тя вероятно знае истината за това дали съм се прецакал, дали съм казал нещо погрешно или не — каза Дан. Страшното бе, че логиката на Елиза започваше да му изглежда смислена.

— Ще се видя с нея в минутата щом изляза.

— Добре.

— Не ме покровителствай, татко. Само защото съм тук — изръмжа тя.

— Никога.

— Хей, научих нова техника за успокояване. Искаш ли да чуеш? — попита тя, а гласът и настроението й се промениха напълно и тя изведнъж заговори като сладко малко момиченце, а не като превъплъщение на Бела Лугоши10.

— Разбира се. Каква е?

— Замразени портокали. Пъхаш един портокал във фризера, а после, когато усетиш, че избухваш, го вземаш в ръце. Толкова е студен и твърд… и ухае чудесно. Ще ми сложиш ли един портокал във фризера? Преди да се върна у дома?

— Разбира се, миличко.

Двамата замълчаха, но линията направо се тресеше от емоциите помежду им.

— Съжалявам, че го направих — прошепна тя.

— Иска ми се да не беше го правила — отвърна той. — Иска ми се вместо това да си беше поговорила с мен.

— Все си мисля, че ще ми е по-добре, ако съм мъртва. Няма да ти се налага да се грижиш за мен, а и знам, че мама умря заради мен.

Дан затвори очи и ги стисна силно. Сърцето му се сви, като си помисли за смъртта на Чарли, за това как Елиза я оплаква часове наред. Онази единствена нощ — с неговата болка и ужас — бе причината за проблемите на дъщеря му сега, тя причини всичките й белези, отвътре и отвън. Той беше сигурен в това. Трябваше да се справи по-добре, не само да обича останалото си без майка дете.

И сега той бе внимателен, знаейки, че държи живота на Елиза в дланта си, докато сдържаше сълзите си и кашляше.

— Толкова грешиш — излъга той. — Никога не съм те възприемал така.

— Даваш ли ми дума, татко? — проплака тя.

— О, давам ти дума, Елиза. Сладкото ми момиченце — давам ти дума. Само си поговори с лекаря, оправяй се и се прибирай у дома.

— Ще ми изпратиш ли още една карта за телефона, татко? — извика тя. — Или ще ми я донесеш, като дойдеш на посещение?

— Да, Елиза. Сега се връщай при групата.

— Добре. Чао, татко. Обаждай се!

— Скоро — обеща той. — Ще ти се обадя скоро.

Когато затвориха, той вложи всичките си сили в рендосването на дъската. Тиковото дърво бе толкова твърдо и вярно. Структурата му беше фина. Той се придържаше към нея, опипвайки с една ръка стоманеното ренде, а с другата — гладкия тик, докато стърготините падаха в краката му. Ето какво обичаше в работата си — тя бе толкова солидна и той изпитваше такова удовлетворение, като видеше резултатите: гладка дъска, добре сглобена лодка.

Ако можеше и животът да е такъв.

Някога, когато работеше по дъсчената пътека в Хабърдс Пойнт, той имаше такива свежи идеи за любовта. С Чарли се влюбиха през следващата година, след като той се върна от пътуването си до Ирландия; скоро след това той й направи предложение. В някои отношение тя бе пълна противоположност на Бей — спокойна, сдържана, с някаква загадъчна меланхолия, която в началото Дан сметна за романтично предизвикателство: щеше да я превърне в най-щастливата жена на света.

И те се ожениха в църквата в Стонингтън, където той се закле да я обича до края на живота си. И направи всичко възможно…

Дванайсет години опитваха да си имат дете и почти се бяха отказали, когато се появи Елиза. Дан бе преизпълнен с любов към дъщеря си. Все още му беше трудно да проумее това: Елиза не само ги сплоти като семейство, но беше и доказателство за това, че стават чудеса, тук на земята.

— Тя е наша — каза веднъж Чарли в прегръдката на Дан, докато Елиза спеше в креватчето си.

— Не, тя сме ние — поправи я той — и беше точно така. Момиченцето, една напълно самостоятелна личност, бе взело очите и брадичката на баща си, носа и бузите на майка си. Когато я погледнеше, той сякаш виждаше едно истинско чудо: Дан — който правеше грациозни, удивителни лодки от бели кедрови дъски и силиконови бронзови винтове — бе пълен аматьор като творец в тази област. Присъствието на Елиза сплоти родителите й както нищо друго на света.

До нощта на инцидента.

Дан не можеше да отрече, че в известен смисъл дъщеря му беше права. Когато я погледнеше, той все още виждаше майка й — и всичките надежди, които умряха в нощта на произшествието. Дан вярваше, че ще направи щастлива своята сдържана, загадъчна Чарли. През онази последна година от живота й Чарли сякаш стана по-жива, проявяваше по-голям интерес към нещата — и Дан се надяваше, че тя най-накрая ще изпита онази радост, с която той винаги искаше да я дари, но никога не почувства, че тя я споделя истински.

Сега знаеше, че е изгубил възможността да има щастлива съпруга. Бе видял как животът, който градяха през всичките тези години, се срути. Никога не би могъл да обвини Елиза за това — и никога не го правеше. Но тя му напомняше за случилото се; и понякога, когато погледнеше в очите й, той виждаше нещастието на майка й и не можеше да понася това.

Дан вече бе изгубил съпругата си и всички надежди за нещата, които си струваха, за сигурността: за своя малък дял любов и семейство. Сега можеше да изгуби още повече. Чувстваше, че е на път да изгуби и дъщеря си.

Докато се опитваше да свие огънатите от парата рамки, за да оформи кърмата, той усети как всички мускули на гърба и раменете му се напрягат и горят и изведнъж се сети за друг измъчен родител: Бей Макбий.

Лятото свършваше скоро и тя очакваше есента и зимата. Щяха да дойдат първият Ден на благодарността и първата Коледа на децата й без баща им. Надяваше се децата на Макбий да не се съсипят като Елиза. Когато натисна по-силно върху извитата рамка, той остана доволен от работата и му се искаше Бей също да си има нещо, което да я разсейва от тревогите. Дан си имаше своите страхове: онова анонимно обаждане, въпросите за Шон Макбий — те означаваха, че някой знае нещо. Това трябваше да е предупреждение, но за какво?

Макар все още да беше август и бараката да бе пълна със стърготини и напоена с лятна жега, той потрепери, сякаш беше декември. Помисли си за луната, за това колко я обичаше Бей. Дали я успокоява сега? Надяваше се тя да гледа през прозореца си тази вечер и да разбере, че той е там и я подкрепя.

А по-късно тази вечер, тъй като не можеше да заспи и дъщеря му бе в болницата, Дан се измъкна от леглото. Ето я бялата луна — не съвсем пълна.

— Крещяща луна — каза му Бей преди години. — Аз харесвам повече полумесеца…

Но това бе всичко, което имаха за тази нощ, и Дан се качи в камиона си. Минаваше два през нощта и той потегли на запад. Почти пълната луна осветяваше пътя му, изтъкавайки сребърна пътека върху водата, когато той поглеждаше от магистралата. Ню Лондон се простираше под моста „Голд Стар“. Той зърна корабостроителницата си, само на няколко вълнолома от железопътната гара мачтите на лодките блестяха с мистериозна светлина.