Луан Райс - Непобедимо лято

Те изглеждаха толкова различни.

Тя бе тиха и срамежлива. Когато класът й в гимназията я избра за кралица на младежкия бал, тя знаеше, че това трябва да е някаква шега — едва събра кураж да танцува с кавалера си, срамежливо момче като нея, което не й каза повече от десет думи през цялата вечер и изобщо не събра смелост да я целуне за лека нощ. Тя беше прилежна и влюбена в природата.

Но те бяха деца от брега; като толкова много други двойки, които се бяха запознали в Хабърдс Пойнт, ходеха на кино, целуваха се под Млечния път, изрязваха инициалите си по масите във „Фоли“. Историята им и връзката им бяха твърде непреодолими, за да ги игнорират. Те бяха пълни противоположности, но бяха свързани от пясъка, солта и боровете на любимия им Пойнт.

Бяха приятели за цял живот; израснаха заедно с Тара, едно голямо и щастливо семейство, трето поколение жители на Хабърдс Пойнт.

Веднага след като завършиха колежа, в най-дългия ден от годината Шон я взе в лодката си, настани я до себе си на щурвала, отвори широко дросела и се понесоха през Пролива. Светлината беше ярка и привидно безкрайна. Минутите летяха, слънцето все още бе високо в небето. Правиха любов на дъното на лодката. Далеч навътре в Пролива, почти в океана, вълните бяха огромни. Бей се уплаши, но опасността само развълнува още повече Шон.

— Не гледай така уплашено — нареди й той, отмятайки косата от лицето й.

— Струва ми се, че ще се преобърнем.

— И какво? Ще плувам до дома и ще те нося на гръб.

Бей потрепери, поласкана от тази мисъл, но неспособна да прогони нарастващия ужас, докато вълните се надигаха и вятърът се усилваше.

— Да се прибираме, Шон — помоли го тя.

— Не и преди да се мръкне — настоя той. — А може и тогава да не се приберем. Домът ни винаги ще е там. Да отидем някъде, където не сме били никога — да подкараме лодката към Гълфстрийм, да изключим мотора и да се носим, накъдето ни завлече течението…

Тя знаеше, че той наблюдава реакцията й: очите му бяха толкова живи, дяволити. Обичаше да дразни другите, но онази нощ тя усети, че е сериозен, че я изпитва.

— Добре — съгласи, се смело тя. — Да го направим.

— Това харесвам у теб, Бей — възкликна той. — С теб ще отидем на различни места. Девствени, удивителни места. Ще полетим до слънцето.

— Ами луната, Шон? Защо не вземеш да ме заведеш и там? — попита тя. Някой друг някога й бе обещал луната.

— Всеки може да отиде до луната — присмя се Шон. — За мен е само слънцето. Луната само отразява огъня на слънцето, няма своя собствена топлина. Искам огън в живота, Бей. Жалко, че поне един от нас не се е родил богат, за да го постигнем. Ти защо нямаш доверителен фонд?

Той се шегуваше.

— Защото прадедите ми са били твърде заети да не умрат от недояждане по време на картофения глад1 и не са имали време да се занимават с фондовата борса — отговори тя. — Също и твоите.

Очите му блестяха от гняв, защото той не искаше тя да му напомня за това. Отвори уста, сякаш искаше да я предупреди, но промени намерението си.

Лежеше върху нея, но се надигна на ръце, за да се огледа. Лодката се люшкаше силно и вятърът развяваше косата му. Бей вдигна поглед и си помисли, че той прилича на див морски дух; точно в този миг осъзна колко са различни. Този факт я нарани силно, но тя го прогони, зарови го надълбоко в себе си.

Шон винаги бе искал да е богат и да отиде надалеч. Бей винаги бе щастлива с онова, което имаше, и обичаше дома си повече от всичко.

С разбито сърце тя се чудеше дали това обяснява случващото се сега, тази вечер, една нощ преди най-дългия ден от годината, толкова лета по-късно.

Обърна се към масата за пикник. Били и Пег бяха там, улисани с бургерите си. Но мястото на Ани беше празно.

Ани Макбий стоеше в стаята на родителите си и знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го със сърцето си, както винаги усещаше нещо важно. Разбра го още в минутата, когато Пег се обади — от погледа на майка си, от разочарованото, потиснато изражение, познато й от онези ужасни месеци през миналата зима.

Докато се разхождаше бавно из стаята, очите й се спряха върху бюрото на баща й. Тя погледна снимките в рамки: на мама, Били, Пег и на Ани, на старото куче на татко, Лъки. Той беше бостънски булдог, бял с кафяви петна. Баща й намерил Лъки на една улица в Хартфорд, когато бил на дванайсет — на възрастта на Ани. Прибрал изоставеното куче и любовта му била толкова силна, че Ани усещаше сълзи в очите си винаги когато той говореше за него.

Виждайки снимката на Лъки върху бюрото на баща си, тя някак си се почувства по-добре. Копчетата за ръкавелите му също бяха там: златни елипси с неговия монограм. Той ги носеше с фрака си, когато двамата с мама отиваха на някое официално събитие, а понякога и със специалната си риза, когато сключваше голяма сделка в банката или когато идваше някой от важните му клиенти.

Тя погледна в дрешника му. Какво им пука на момичетата на нейната възраст за дрехите на бащите им? Но Ани обичаше да стои там, да затвори очи и да си представи как баща й я грабва в огромната си прегръдка.

— Моето мече Ани — ръмжеше той в ухото й, люлеейки я напред-назад както когато беше малка и главата й стигаше едва до кръста му. Сега вече стигаше до рамото му и понякога той приключваше прегръдката с шепот, че тя трябва да намали храната.

Тя стоеше на прага на дрешника, объркана от спомена, представяйки си баща си чрез ароматите му: вълна от костюмите, пот от дните, прекарани в банката, машинно масло от яхтата и стръв от риболова. Заболя я стомахът от мисълта къде ли може да е той. „Нека да не е с Линдзи. Нека не е отново с нея…“

— Ани, какво правиш?

Ани отвори очи, щом чу гласа на майка си. Преди да успее да отговори, телефонът иззвъня.

Въздишайки, майка й отиде до нощната масичка. В тази въздишка Ани усети облекчение. Кой друг би могъл да бъде, освен баща й, сигурно се обажда да се извини за закъснението, за това, че не е взел Пег, но че ще се прибере след миг и ще ги заведе до Пиратската пещера. Момичето искаше да си повярва, да се усмихне, но все още не можеше.

Бей, разтревожена от факта, че Ани стои насред дрешника на Шон, вдигна слушалката.

— Ало? — обади се тя; опитваше се да не се издаде колко е ядосана на Шон.

— Бей, обажда се Франк Алингам — чу се гърлен глас.

— Здрасти, Франк — отговори тя.

Франк бе стар приятел на Шон, историите им се преплитаха и беше трудно да си спомни откъде започваха; от гимназията, от колежа, от бизнес школата, от пристанището, от банката.

— Бей, Шон там ли е?

— Не — отвърна тя, приковала очи в Ани. Дъщеря й наблюдаваше внимателно лицето на майка си, но щом разбра, че на телефона не е Шон, се обърна отново към дрешника. Сега сякаш търсеше нещо, коленичила, ровеше из дрехите на баща си.

— Знаеш ли къде мога да го открия?

— Не знам, Франк — отговори Бей, долавяйки безпокойството в гласа му. — Какво има?

— Знаеш ли… той спомена ли ти нещо; къде ще ходи днес?

— Да… каза, че има събрание на комисията по заемите.

— Значи е знаел…

— Какво има? — попита Бей и чу ахването на Ани, която се завираше по-надълбоко в дрешника на Шон. Тръгна към дъщеря си, понечи да докосне гърба на Ани, да я издърпа от дрешника, когато думите на Франк я накараха да спре на място.

— Вероятно нищо — обясни той и тя усети съжалението му, че се е обадил. — Но… Е, добре, Бей, Шон не беше на събранието. Чакахме го, трябваше да вземем някои важни решения, десет души чакаха да разберат дали ще получат ипотеките си. Марк е направо бесен.

Марк Боланд бе президентът на банката — Шон постоянно негодуваше срещу него. При успеха му с новия отдел той се надяваше да заеме поста, но банката доведе Боланд от „Анкор Тръст“.

— Шон добре ли е? Не е в неговия стил да се измъкне от важно събрание.

— Не, не е — съгласи се Бей.

— Ще му предадеш ли да ми се обади, когато се върне? — попита Франк.

— Да. Благодаря за обаждането.

Но тя почти забрави за обещанието си. Ани се обърна към нея с пребледняло лице. Устата й беше отворена, а очите — объркани и потъмнели от безпокойство.

— Какво има, Ани?

— Не мога да разбера дали татко си е взел нещата. Куфарът му все още е тук. Но не виждам рибарските му ботуши. Не биха му потрябвали, ако отива на работа. Взел е и още нещо…

— Какво?

Но Ани само поклати глава и по страните й потекоха сълзи.

— Каза, че никога няма да го остави, каквото и да стане. То не е тук, мамо. Взел го е. Татко си е тръгнал!