— За това исках да си поговоря с теб — започна Тара. — Намерих ти работа.

— Шегуваш се!

— Не… и е толкова страхотна. Ще се вбесиш, че не си се сетила сама. Ти ще… бъдеш… градинар!

— Това е страхотно — възкликна Бей.

— Така ли? Хрумна ми така, сякаш ми падна от небето: никой не го прави по-добре от теб, освен може би аз. Ти си добра градинарка, имаш си оръфаната сламена шапка, но нещо повече, ти притежаваш таланта на баба си за земята.

Бей леко се усмихна:

— Помниш ли? Тя винаги казваше, че цветята са второстепенни; че ако обичаме земята, няма как да не отгледаме красиви неща.

— Тя ме обичаше заради името ми — сети се Тара, вдигна очи и погледна към Пойнт. — Ирландската дума за „скалист хълм“. Точно като онзи риф там горе. И казваше: „Щом можеш да отгледаш цветя тук, значи можеш да ги отгледаш навсякъде.“ Казваше, че двете с теб сме морето и земята…

— Бей и Тара — сети се Бей.

— Искам да вършиш нещо, което обичаш.

— Това лято децата ми изгубиха баща си — въздъхна Бей и огледа двора. — Аз изгубих съпруга си. Градинарството ми изглежда толкова банално.

— Не виждам нещата така — възрази тихо Тара. — Мисля, че животът трябва да бъде красив. Ние трябва да го направим такъв… Случват се тъжни, ужасни неща, но ние трябва да садим цветя. Те раждат красотата.

Бей насочи маркуча към тревата. Тя беше толкова суха и пожълтяла, всяко стръкче беше като твърда, крехка пръчка. Босите крака на Тара копнееха за разходка в хладния, мек пясък. Тя стъпи направо във водната струя.

— За твоята работа — продължи. — Дори ти намерих първия клиент.

— Кой е?

— Огъста Ренуик.

— Шегуваш се.

— Тя е прекрасна, Бей.

— Съпругът ми е взимал пари от нея!

— Тя няма нищо против теб.

— Говорила си за това? Знаех си, че ще повдигне въпроса пред теб. Какво каза?

— Ами, тя си е Огъста. Точно такава искам да бъда като стана на нейната възраст — упорита, царствена и напълно независима. Имам предвид, знам, че е наследила милиони от Хю, но все пак — сега те са нейните милиони.

— И? Какво каза тя?

— Ами. Вбесена е. Много, много е вбесена на Шон. Но се нуждае от теб, за да работиш в градината й.

— Страхотно — работа по милост. Няма начин, Тара. Не можеш да си мислиш, че съм способна да работя за госпожа Ренуик след всичко, което е направил Шон — да я гледам в очите…

— Скъпа, не ми е приятно да ти казвам това, но няма да има гледане в очите. Ще има коленичене в пръстта, работа в тревата, борба с тръните и с хиляди рози… Даже няма да я виждаш.

— Хайде — обади се Бей. — Тя е такава жена, че ще наглежда всяко нещо, което се случва в имота й. Вероятно ще ме учи как да подрязвам розите й.

— Никакъв шанс. Тази жена излиза само за да се възхищава от залезите, които съпругът й е рисувал някога, и само за да играе с внуците си, когато се отбият. Има мушката и те са дори по-пожълтели и от твоите. Сериозно говоря.

— Ти помоли ли я да ме наеме?

— Да — отвърна Тара.

— Наистина? И тя не възрази?

— Точно обратното. Виж, трябва да познаваш Огъста. Няма нищо, което тя да харесва повече от това да „се издига над“ всичко и всеки. Само ме попита: „Кога може да започне новата ми градинарка?“

— И какво отговори ти?

— Веднага. Утре, ако е възможно. И тя изпадна в ентусиазъм…

— Уха! — възкликна Бей. — Направо не мога да повярвам… но знаеш ли? Чувствам, че е правилно. Не съм сигурна как и защо, но точно така го чувствам. Може би ще мога да й компенсирам онова, което Шон й е причинил. Единствено децата ще се чувстват зле, като ме няма постоянно.

— Не се залъгвай. Много ще се радват.

— Ами ако започнат да се забъркват в неприятности? След всичко, което се случи… така се започва. Пеги е само на девет…

— Ще се почувстват ли много по-добре, ако не можеш да плащаш вноските за къщата? Ани и Били ще се грижат за нея. Знаеш, че и аз винаги съм насреща. Мога да си наглася програмата така, че да помагам.

Бей стоеше неподвижна, загледана в сребристата вода.

— Добре… щом си сигурна, че ме иска.

13.

Бей желаеше да защитава децата си завинаги или поне още няколко години: да им дава сигурността да си мислят, че са в безопасност, че винаги ще има кой да се грижи за тях, че техните родители, техният дом винаги ще бъдат там.

Каза на всеки поотделно, че е решила да започне работа; взе Били да се повозят в колата, изведе Ани на разходка по брега, а Пеги — на пътешествие до Пойнт. Всяко от децата реагира различно. Ани се развълнува и обеща, че ще й помага в гледането на по-малките деца. Били се притесни от това, че ако тя работи за някой друг, тяхната градина ще продължи да линее. Тя го увери, че това няма да се случи, особено ако той й помага.

— Мога да го направя — увери я момчето. — Може ли да използвам косачката?

— Когато станеш на дванайсет — отговори Бей. — Така решихме с баща ти.

— Ти и татко сте говорили за това?

— Да. Той знаеше, че от теб ще излезе добър шофьор.

— Мислех, че той ще ме научи — въздъхна Били, загледан през прозореца на колата. — Когато бях малък, той ми позволяваше да сядам в скута му и да въртя волана. И аз винаги си мислех, че той ще ме научи.

— Той също си мислеше така, Били — отговори Бей, преглъщайки с мъка при мисълта за всички онези моменти, когато децата ще усещат липсата на баща си и които той щеше да пропусне с тях. Тя се пресегна през седалката да хване ръката на сина си, но той пръв сграбчи нейната.

Пиджийн бе необичайно тиха по време на разходката им, когато мракът се спускаше над Хабърдс Пойнт, а хладният въздух напомняше за края на лятото. Бей обясни, че започва работа следващата седмица, че Ани и Били ще помагат на Тара и ще се грижат за Пеги след училище в дните, в които тя е на работа. Очакваше въпроси, но Пеги вървеше мълчаливо. И Бей заговори за „Хълма на светулките“, за страхотната къща на Ренуик с изглед към фара „Уикланд Ледж“.

— Госпожа Ренуик иска да възстановя градината й — обясни Бей. — Тя е била красива преди години, а съпругът й я е нарисувал в много прочути картини. Ще те заведа в библиотеката „Уъдсуърт“ в Хартфорд, за да видиш една картина, която той е нарисувал на трите си дъщери, седнали на пейка в градината.

— Видя ли червени листа? — попита Пеги. — На онова дърво там отзад?

— Не, скъпа — отвърна Бей.

— Аз ги видях — въздъхна детето. — Как ми се иска да не тръгваме на училище. Есента почти дойде. Искам да си остане лято.

— Може да отидем до Ню Йорк през коледната ваканция — предложи Бей, развълнувана от перспективата да изкарва свои собствени пари и да осигури бъдещето им. — В художествения музей „Метрополитен“ има една картина, наречена „Момиче в бяла рокля“. Искаш ли да го направим, скъпа? Можем да видим дървото в центъра „Рокфелер“ и да гледаме „Лешникотрошачката“…

— Искам само лятото да продължи — заяви Пеги. — Не харесвам тези червени листа.



Бей щеше да започне работа като градинарка на Огъста Ренуик през следващата седмица, но Пиджийн бе зле ужилена от една червена медуза и толкова разстроена, че тя отложи първия си работен ден. Започна да се чуди дали Пег не е направила това нарочно.

Целуна Пиджийн и се върна в кухнята. Когато влезе, Ани скочи от масата.

— Мамо, може ли да се обадя на Елиза? Искам да си направим плановете за събота.

— Елиза — обади се Били. — Онази, която идва вкъщи след случилото се с татко, цялата в черно, с белезите по ръцете?

— „Случилото се“ — намеси се Ани — беше неговото погребение. Естествено тя бе облечена в черно.

— Да, добре, ами белезите? Учихме за такива момичета по здравно обучение — обясни Били. — Тя се е нарязала сама.

Стомахът на Бей се сви. Тя погледна към Ани, която мигаше бавно, сякаш никога не беше чувала такова нещо, сякаш това бе някакъв чужд език.

— Ани, вярно ли е? — попита.

— Не — отговори тя.

— Откъде знаеш? — избухна сърдито Били и за малко да заплаче. — Мислиш, че просто ще ти каже: „О, между другото, обичам да се режа с бръснач“? Тя го прави — всеки може да го види.

— Дори да го прави — заинати се Ани, а лицето й пребледня и очите й се напълниха със сълзи. — Аз я обичам. И тя ме обича. Така че внимавай, Били. Тя ми е приятелка. И аз ще отида у тях в събота. Нали, мамо?

Бей си пое дълбоко дъх. Двете деца несъзнателно застанаха зад празния стол на баща си край масата, там, където Шон никога вече нямаше да седне.

— Да — отговори спокойно тя.

— Е, мога ли да й се обадя?

— Да, скъпа — разреши й Бей. Смяташе да се обади на Дани и да провери дискретно думите на Били. Но точно сега виждаше, че едно от децата й е на ръба, напрегнато от всичките промени: лятото бе към края си, училището започваше скоро, тя започваше работа. — Но първо ме изслушайте.

— Какво? — попита Ани.

— Да — попита Били. — Какво?

— Мисля, че сте удивителни — похвали ги Бей.