— Все още е така.

— Не мислите, че го е направил нарочно? — попита Бенджамин. — Знаел е, че приближавате към него, и е искал да се измъкне?

— Не е било нарочно — отвърна Джо, представяйки си дълбоката рана в главата на Шон, пурпурните ръбове и бялата кост. Без лечение раната би го убила; кръвта му щеше да изтече, както е станало накрая.

Но имаше и други признаци за убийство; следите от гумите, които показваха, че не е произшествие; токсикологичното изследване на Шон, което разкри кокаина и доказателствата за друг пътник в колата: открехнатата врата, шишенцето от парфюм, пълно с кокаин, предполагащо присъствието на жена, ръкавиците, намерени в тръстиките край брега.

— Защо продължават да се гмуркат в онзи поток? — попита Ред Бенджамин. — Минах тази сутрин и камионите още бяха там. Видях червено-бял флаг…

— Това е разследване за убийство — отговори Джо. Не искаше да каже на юриста, че търсят мобилния телефон на Шон. Всички, с които Джо разговаря твърдяха, че той не ходел никъде без него, но не го откриха в колата. Силните течения под моста може би го бяха отнесли; водолазите претърсваха калното дъно на блатото.

— Ха! — възкликна Бенджамин, поклати глава и се усмихна. — Мислех си, че търсят резервната гума на Шон.

— Че защо да го правят?

Адвокатът вдигна рамене, все още усмихнат. Беше на възрастта на Макбий, едва преминал четирийсетте, с оредяваща коса. Джо беше малко по-възрастен, но си оставаше във форма с помощта на жестоките тренировки.

— Никой ли не ви е казал? — попита изненадан Бенджамин. — Мамка му, трябваше да отида и да проверя сам…

— Колата вече не е във водата — обясни Джо, а интересът му се възбуди от реакцията на юриста.

— И не си мисля, че е така. Добре. Само че Шон пъхаше ценностите си, включително печалбите от казиното, в резервната гума. Вероятно си е мислел, че там е по-сигурно.

— Ценности? — попита Джо.

— Да. Когато ги имаше. Никой от нас не е вадил голям късмет в казиното. Шон говореше, че ще ходи до Вегас или Монте Карло, но това бяха само приказки. Каза, че жена му би харесала Монте Карло.

— Така ли каза? — попита Джо с безизразно лице; това бе един от първите коментари на Макбий, в който той изобщо включваше Бей.

— Да. Каза, че тя би харесала цветята на Лазурния бряг. Тя е сладко момиче; обича природата. Простите неща. — Тонът на юриста разкри, че той е съгласен с Шон и че не цени кой знае колко простите неща. Джо не можеше да разбере собствената си реакция — искаше му се да изтрие самодоволната усмивка на юриста от лицето му.

— Както и да е — продължи Бенджамин. — Там държеше печалбите си — в резервната гума. Вижте, трябва да вървя в съда. Ако има още нещо…

Джо го пусна. Обади се в лабораторията по съдебна медицина в сградата на Щатската полиция в Меридън и улучи на телефона Лу Добин. Лу, разбира се, беше проверил и резервната гума. Беше прегледал и крика. Нямаше пари, нямаше чипове от казиното. Джо го прати да провери отново. И макар че нямаше пари и чипове, Лу откри какво е пропуснал първия път:

Ключ.

Пъхнат между лоста и дръжката, имаше малък ключ от банков сейф. Кодът, отпечатан върху метала, беше от клона на „Анкор Тръст“ в Силвър Бей.

Джо получи съдебно нареждане. Отиде в банката, красива сграда с изглед към градския парк, железопътната линия и самия Силвър Бей с червено-белите комини и реактора на електроцентралата „Мейфлауър“.

Ключът беше за сейф 463.

В кутията имаше три неща:

Старинна сребърна чаша, гравирана и подпечатана със знака на майстора.

Три писма отпреди двайсет години, от Даниел Конъли до Бей.

Парче жълта хартия, откъсната от телефонен указател, на която бяха написани две букви и седем цифри: CD9275482.

Джо познаваше номерата на банковите сметки така както знаеше името си. Шон Макбий имаше някъде тайна банкова сметка — вероятно офшорна. Бахамите, Каймановите острови, Коста Рика, Цюрих, Женева…

Дали бе възможно Бей да знае за нея?

Би се обзаложил, че тя не знаеше. Когато я попита какво знае за финансовите дела на Шон, тя го погледна право в очите и му отговори. Джо й повярва. Знаеше, че опитните лъжци могат да заблудят всекиго, но някак си не вярваше, че Бей е такава. Луничките по лицето й, начинът, по който постоянно поглеждаше към колата на агентите, паркирана отвън, омразата в строгите й очи заради това, че Джо влачеше децата й през мръсотията: все белези за една невинна жена.

Джо не беше сигурен как, но знаеше, че ще разреши този случай и ще й даде някои отговори. Знаеше, че Тара О’Тул очаква това. Също и баща му. Джо искаше Бей и децата й да преодолеят това, без да губят нищо повече. Те вече бяха изгубили семейната си гордост и достойнство; бяха загубили своя съпруг и баща. Джо видя спестовните им сметки и знаеше за ипотеката им, знаеше, че вероятно ще изгубят къщата си.

Шон бе измислил как да скрие печалбите си между метала и каучука на резервната гума, но не бе успял да се погрижи за семейството си — да им даде сигурността, че имат покрив над главите си.

Джо може и да нямаше съпруга и деца, но едно знаеше със сигурност: ако имаше, щеше да го направи както трябва. Беше научил много от идиотите, които разследваше през всичките тези години — семейните мъже, които поставяха семействата си на последно място — и вършеха всичко наопаки.

Но той бе на четирийсет и седем. За разлика от Ралф Бенджамин, адвокат, и Франк Алингам, банков администратор, той си имаше коса. Беше в бойната готовност на ФБР. Но бе поостарял, за да започва да се държи като съпруг и баща. Учуди се дали Тара е била омъжена. Чудеше се как би се почувствал, ако се прибираше у дома при нея, ако тя го посрещаше на вратата със сините си очи и чаровна усмивка.

„Придържай се към разрешаването на престъплението, Холмс — каза си той. — Хвани лошите. Това ти е работата, така че продължавай.“

Но точно сега беше време да свършва за деня, така че той заключи сребърната чаша, копията на писмата и листа жълта хартия в служебния сейф на бюрото, престана да си мисли за това какъв страхотен съпруг би излязло от него и се насочи към съседната врата да види какво има Анди от стария Дилън.



Вечерта бе спокойна и хладна, но невероятната горещина от деня продължаваше да се надига от земята, от сините камъни и от розовите храсти. Всички си хапнаха — пиле на грял и домати от градината на Тара. Били и Пиджийн отидоха на кино; Ани бе в стаята с телевизора, бе намалила звука, но синята светлина се отразяваше от стените.

— Хайде, Ани — подкани я тихо Бей. — Ела при мен и Тара. Ще гледаме падащите звезди.

— Не искам — отвърна тя и я погледна. — Трябва ли?

Майка й се усмихна:

— Не. Но бихме искали да дойдеш.

— Знам. Добре съм, мамо. Елиза може да се обади. Искам да чакам до телефона.

— Ще го чуем отвън.

— Знам, но…

— Не се безпокой. — Бей се усмихна и я целуна. — Разбирам.

Спомни си времето, когато с Тара бяха на дванайсет. Всяка бе най-важното нещо в света на другата.

Отиде в кухнята и откри, че Тара е измила съдовете и е изляза отвън да я чака. Беше седнала в шезлонга, боса, загледана в млечното небе, изпълнено с мъгла и звезди. Бей се присъедини към нея.



— Чу ли това — попита Тара, подготвяйки сцената в момента, когато Бей излезе отвън след разговора си с Ани.

— Щурци? — попита Бей, защото дворът й граничеше с блатото, където острата зелена трева израстваше гъста и висока и бе истински рай за щурците.

— Не, козодой. Слушай.

И двете зачакаха, докато нощната птица се обади отново — далеч, оттатък водата. Бей вдигна вежди, осъзнавайки какво е чула.

— Това е добра поличба — отбеляза Тара.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм.

— Хмм — отвърна Бей. Замълча отново, а Тара се учуди дали не мисли за срещата си с Дани Конъли.

Хвана Бей за ръката и я накара да стане от шезлонга.

— Хайде — подкани я тя. — Трябва да ти върнем навика!

— Навик!

Без да отговори, Тара заобиколи къщата на Бей. Маркучът беше навит като суха зелена змия зад изсъхналия розов храст. Завъртайки крана — медното морско конче, което Тара й подари за Коледа преди няколко години — тя подаде струйника на Бей.

— Вода — нареди тя.

— О, прекалено е късно — възрази Бей. — Твърде е късно за това лято. Ще имам късмет, ако нещо поникне догодина.

— Няма такова нещо, мило мое девойче — нареди отново приятелката й. — Полей си градината. Това е заповед. Трябваше да се заема със случая ти още преди седмици, но сегашният момент е най-добрият. Разбира се, аз все още си имам най-добрата градина в Източен Кънектикът, но не обичам да печеля толкова лесно.

И с това Бей грабна маркуча. Той изсъска, когато сребристата струя улучи старите рози, лавандулата, делфиниума, рапицата, кученцата, секирчетата, чернооката Сузи, салвията, пирена и дивата мента.

— Не мога да повярвам, че позволявам това да се случи — възкликна тя.

— Сега го правиш.

— Чудя се за колко ли време още това ще бъде моята градина — въздъхна Бей. — Чудя се дали ще е наша догодина.