Беше захвърлил сакото си върху облегалката на стола, а сега разхлаби вратовръзката си и запретна ръкавите на бялата си риза, залавяйки се със списъка на нещата, които знаеше досега, и на онези, които все още трябваше да научи, преди да закрие делото. Наистина искаше да измъкне подробностите от Бей Макбий, но все още не можеше. Дори в момента Анди Крейн събираше данни, като разпитваше съседите. И за какво? Да научи, че Бей си има тайна; дълбоко прикрито увлечение по събиране на диаманти и платина? Джо се втренчи в досието на Шон.

Шон Макбий. Безмилостен престъпник или нещастен идиот? За нещастие като при повечето хора — „престъпници“ всъщност бе твърде силна дума за тези хора — Джо разследваше и все повече разбираше, че Шон беше и двете. Докато климатикът бръмчеше, той прегледа досието. Служебният портрет на Шон се появи пред него: елегантно сресана пясъчножълта коса, зелени очи, широка усмивка, син костюм и червена вратовръзка. Снимката сякаш казваше: „С теб сме съученици; можем да играем баскетбол заедно; жените ни пазаруват в един и същи супермаркет.“

Цветната снимка двайсет и два на трийсет бе прибавена към галерията, изложена във фоайето на банката, за да убеди клиентите, че парите им са на сигурно място.

Само че те не бяха.

Повечето банкери от малки градчета бяха добри, честни, почтени хора, които дори не биха си помислили да откраднат. Те печелеха доверието на клиентите си с упорита работа, безупречен мениджмънт, разумни инвестиции, добри обществени връзки. Имаха дипломи от добри колежи и същата финансова проницателност като колегите им на Уолстрийт.

Работата в малки банки подхождаше по-добре на темперамента им. Те не летяха нависоко, не обичаха да поемат големи рискове. Макар че възнагражденията им не бяха толкова големи, те бяха постоянни и стабилни. Вместо луксозен апартамент в небесата с гледка като от самолет и предпочитания към малките часове, местните банкери имаха големи къщи върху обширни парцели и най-често се прибираха у дома навреме, за да си поиграят с децата преди вечеря.

Джо бе разследвал мошеници навсякъде, прекара много време в Ню Йорк и Бостън, преследвайки важни тузари, които криеха парите си в Швейцария или Буенос Айрес. Общественото мнение по-скоро би приело, че някой умел и изтънчен тип е изчезнал с парите на клиентите си, но не че господин Обикновен го е направил, съседът ей там, който тренираше децата им в Детската лига.

Шон бе особено труден случай. Всички го обичаха. Джо получаваше тези отговори, където и да отидеше: „Познавам Шон — той не би могъл да направи това.“; „Той има най-прекрасната съпруга на света. Няма начин.“; „Ходехме заедно за риба!“; „Играехме голф заедно!“; „Гледах го, като играеше баскетбол в щатския шампионат!“; „Виждахме го в църквата всяка неделя…“

Усещането за предателство сред хората от градчето бе голямо, надминато само — ако е възможно — от тяхното отрицание. Джо винаги се сблъскваше с това при подобни случаи; нежелание или неспособност да повярват, че този приятен човек, на когото всички вярваха, е откраднал техните пари. Често бе ужасно трудно да накара жертвите да свидетелстват. Огъста Ренуик беше изключението. Джо се усмихна, като си спомни за телефонното й обаждане, когато каза, че би искала мошениците да имат три живота, за да може тя да изпита повторно удоволствието да седи на свидетелското място и да направи отвращението си от Шон Макбий част от протокола.

Но все пак тя бе изключение, не правило. Повечето от другите жертви все още искаха да вярват, че има някакво обяснение или че престъплението изобщо не се е случило — че парите просто са били преместени при някаква счетоводна грешка. „Но те не се връщат“ — казваше винаги наставникът на Джо.

В случая на Шон част от тях се върнаха. От сто седемдесет и петте хиляди долара, изчезнали с Шон, сто хиляди бяха намерени, скрити в панела на вратата на колата.

Джо се задълбочи в доказателствата, опитвайки се да определи дали Шон е действал сам. Прегледа папката, намерена на „Алдебаран“. Защо бяха подчертани тези сметки! Дали това бяха единствените клиенти, които Шон бе измамил? И защо Шон бе писал в полетата с такава страст? Кой беше Ед и какво бе направил, защо името му беше подчертано и оградено толкова пъти?

Когато посещаваше Шорлайн Банк, Джо често бе приеман от Марк Боланд, от самия президент. Той му осигури достъп до всички налични документи и нареди на служителките да бъдат отзивчиви и любезни.

Боланд се тревожеше за репутацията на банката, очакваше с нетърпение Джо да приключи с разследването си.

— Никой нямаше представа — обясни Боланд, седнал в голямото си кожено кресло до бюрото срещу Джо. — Всички обичахме Шон. Всички.

— Вие двамата разбирахте ли се?

— Да. Преминахме през един период преди няколко години, когато аз получих поста, който той искаше; аз дойдох отвън, от „Анкор“, но преодоляхме това. И двамата обичаме спорта, играехме постоянно в училище и в колежа; той ме предложи за член на яхтклуба… племенникът ми играе бейзбол с Били, а ние двамата винаги сядаме заедно сред публиката. Никога не съм допускал такова нещо. Никога. — Боланд приглади косата си назад; в очите му имаше болка. — Ако се е нуждаел от пари — от каквото и да е — можеше да дойде при мен.

— Изглеждаше ли особено близък с някого тук?

— С Франк Алингам — отговори Марк.

Джо вече знаеше това. Обадиха се на Франк. Той беше нисък, плешив мъж, любезен и добродушен.

Именно той се бе обадил на Бей в онзи първи ден, и й бе казал, че Шон е отсъствал от събранието.

— Имахте ли някаква представа какво правеше Шон?

Изглеждаше ли притеснен, разсеян или потаен?

— Не.

— Наркотици. Знаехте ли, че взима кокаин?

Марк Боланд поклати енергично глава. Алингам се поколеба.

— Знаехте ли? — притисна го Джо.

— Веднъж, докато се прибирахме от „Орловото перо“, Шон ме попита дали някога съм взимал кокаин. Аз отвърнах, че не съм, и той каза…

— Давайте, господин Алингам.

— Каза, че било страхотно. Че го карало да се чувства така, сякаш ще полети. И… — Човекът имаше силен тен, но се изчерви от врата до лъскавото кубе на плешивата си глава. — И каза, че сексът бил удивителен.

— Взе ли онази вечер?

Франк поклати глава.

— Не и пред мен. Не виждам защо би се нуждаел от такова нещо. Шон винаги бе толкова енергичен, толкова самоуверен. Не му трябваше кокаин, за да лети.

— Ако знаех за наркотиците — намеси се Марк Боланд, — щях да го уволня. Имаме практика да проверяваме служителите за наркотици — Шон я ръководеше! Освен това той беше спортист.

— Обичал е рисковете — обади се Джо. — Вероятно се е наслаждавал на кокаина, докато другите са се страхували да не ги хванат.

— Е, вие знаете… — започна Марк и почервеня. Джо усещаше напрежението му, но се облегна назад и зачака. — Нали питахте за „момичето“?

— Да — отвърна Джо.

— Знам какво е имал предвид Шон. — Той хвърли поглед към Франк. — Ти също знаеш, нали, франк?

— Исусе, да — Франк поклати глава. — Не искам да го кажа, защото ще нарани Бей.

— Ето защо и двамата си мълчахме — обясни Марк. — Моля ви, не го приемайте погрешно. Не желаем да възпрепятстваме разследването. Решението да си премълчим за това бе единствено мое.

— И мое — допълни Франк.

— „Момичето“ — продължи Марк, навел глава, сякаш бе прекалено смутен — се отнася до „момичето за момента“. Следващото завоевание на Шон.

— Неговото какво?

— Либидото на Шон беше огромно — обясни Франк.

— Този човек се отнасяше към жените като към олимпийски спорт. За Шон да се запознае с някоя жена, да излезе с нея, всичко това бе една голяма игра. Никога не се преструваше на влюбен. За него това бе просто бройка.

— Наистина ли? — възкликна Джо.

Марк кимна.

— Правеше го дори тук, в банката. Няма да навлизам в подробности, но обърнах внимание, че преминава границата с една от нашите администраторки. Заявих му, че е уязвим — както и банката — за един процес за сексуален тормоз. Казах му да престане. А той отвърна: „Марк, аз просто свалям момичето. Това е всичко.“

— Някого конкретно ли имаше предвид?

— Не — отговори Франк, премествайки поглед от Марк към Джо. — Аз също съм го чувал да казва това. За непознати. В казиното — „момичето“. На пристанището — „момичето“ Цялата работа… — Франк замълча. — Не можах да го разбера. Човек с такова прекрасно семейство…

Именно това безпокоеше Джо. Не трябваше да му пука, но не можа да се сдържи. Що за глупак — да има жена като Бей и да я оставя сама, докато тича насам-натам и рискува да обърка всичко с кокаин и други жени? Що за баща на дъщери можеше да говори толкова безцеремонно за момичетата? Беше толкова грозно, че чак не изглеждаше истинско, дори за Шон.

По-късно Джо се съсредоточи върху сейфа.

Сейф 463 в клона Силвър Бей на Анкор Тръст Къмпани. Джо вероятно никога не би се натъкнал на него, ако не беше разпитал Ралф Бенджамин — Червения, юристът на банката, и той не бе споменал случайно за резервната гума на Шон.

— Толкова зле ли е ударена колата? — попита господин Бенджамин.

— Достатъчно, за да убие Макбий.

— От удара ли е загинал? Говореше се за убийство.