Луан Райс - Непобедимо лято

— Защото не разбираше. Той имаше такъв непосредствен подход към нещата. Казваше на децата да удрят топката с все сила, да я изпращат към слънцето.

— Разстройваш ли се, като мислиш за това?

— Мислите за Шон ме разстройват — обясни тя. Вдигна поглед. — И не заради това, което ти казах онзи ден, след погребението му. Не говорех сериозно, нали разбираш? Не мразя съпруга си.

— Не съм си и помислил, че е така, Бей.

— Просто е сложно. Ядосана съм му. Заради онова, което направи, и заради това, че умря. Че остави децата. Че ме излъга.

— Знам. И аз бях ядосан на Чарли за същите неща.

Бей кимна, макар да бе изненадана да чуе, че той се е сърдил за нещо на Чарли. Дали тя го беше излъгала? Или просто имаше предвид празнината, която смъртта на един човек оставя в живота на семейството?

— След като заговорихме за Шон — продължи тя. — Има нещо, за което исках да си поговоря с теб. Знаеш писмата ни?

— Разбира се, Гелъуей. Онези, които ми изпращаше непрестанно през зимата след онова лято край дъсчената пътека.

— Ти отговори на няколко, доколкото си спомням.

— Само защото не исках да забравиш основните неща… и да те информирам, че все още обръщам внимание на луната. — Той се усмихна отново, някак по-меко. — Но го направих, нали? Отговорих на няколко…

— Толкова отдавна — въздъхна Бей, чувствайки се неудобно, защото не искаше той да остане с погрешна представа. — Аз ги запазих.

В очите му проблесна изненада; разбира се, той сигурно бе изхвърлил нейните преди години.

— Пазя всичко — обясни тя. — Имам цяла ракла, пълна с писма, снимки, годишници… кичури от косите на децата…

— Значи казваш да не си мисля, че съм твърде специален. Не се безпокой за това — не си го мисля. Вероятно си искала да запазиш обясненията ми за редките дървесини, за свойствата на махагона и тиковото дърво — нали?

— Нещо такова — отговори тя, зарадвана, че се шегува, но изведнъж усети, че не може да се засмее.

— Какво тогава? Какво има?

— Те наистина бяха на дъното на раклата; не съм ги поглеждала от години. Но открих едно на яхтата на Шон.

— Ти ли си го оставила там? — попита той, изглеждаше объркан.

— Не. Сигурно е Шон. Дори не знаех, че той знае за тях. И наистина не мога да си представя защо го е интересувало. А ако го е безпокояло, защо не е поговорил с мен за това. Изглежда, сякаш ги е намерил и е решил да те проследи сам.

— Ами, сигурен съм, че Шон просто е решил, че иска лодка за дъщеря ви. А той знаеше с какво се занимавам, че строя лодки.

— Но наоколо трябва да има много други корабостроители — отвърна Бей. — С всички тези пристанища по брега…

Дан не каза нищо, но Бей усети, че той се чувства неудобно да говори за това.

— Ти си най-добрият, нали? — попита тя, чудейки се дали просто не проявява скромност.

— Не знам — отговори той.

— Ето защо Шон е дошъл при теб. Защото той винаги трябваше да има най-доброто.

— Човекът очевидно е имал страхотен вкус за някои неща — съгласи се Дан. — Но той не разбира от дървени лодки. Сега, като ме питаш, наистина се чудя какво го с подтикнало. Има такава разлика между хората, които харесват пластмаса — големи лъскави моторни лодки и тези, които харесват дърво.

— Да, знам — отговори тихо Бей. За нея дървените лодки бяха като луната: фини, хладни, отразяващи. Докато моторните лодки бяха огромни слънца, атакуващи всеки с твърде много горещина и светлина. Но тя се въздържа и не каза това на Дан.

— Е, когато той се появи в работилницата, аз не можах да го разбера добре. Задаваше много въпроси, беше готов да плати сумата, която поисках, но не беше… — Той замълча, търсейки подходящата дума. — Страстен. Хората, които купуват дървени лодки, са много влюбени във всичко това.

— Какъв беше Шон?

Дан отпи от лимонадата си, сякаш искаше да отложи отговора си възможно най-дълго.

— Не знам — отвърна и погледна встрани. — Може би просто не му е харесвало това, че сме си писали.

— Може и да ме е дразнел за теб тогава, но не мисля, че някога се е чувствал застрашен — замисли се Бей. — За мен с някой друг… — Просълзи се, като си помисли, че бе точно обратното.

— Съжалявам — изрече Дан. — Казах ли нещо неприятно?

Бей поклати глава и се овладя. Не искаше да разказва на Дани Конъли за бедите си, да споделя: с него семейните си проблеми.

— Писмото ме притесняваше — обясни тя. — Не съм казала на полицията за него.

— Защо да им казваш? — попита той и леко се намръщи.

— Защото го открих в една папка на яхтата на Шон. Знам, че са ровили във всичко, което беше в тази папка — извлечения от сметки, някои бележки, които Шон беше оставил. Чудех се какво прави там писмото?

— Добре, защо тогава не им го покажеш?

— Защото е лично — отвърна тя. — Толкова е лично, а аз не обичам непознати да се ровят в живота ми. Не желая да знаят за нас — а сега какъв е смисълът? Шон го няма.

— Не знаеш ли защо е направил всичко това?

— Не съм сигурна — отговори тя. — Просто искам да върна семейството си към нормалния живот.

— Аз също ти го желая, Бей. Ще ти помогна както мога.

— Ани харесва Елиза — обясни Бей. — Много. Иска да я закарам до Мистик, за да се видят. А и ние искаме Елиза да идва у нас.

— Е, със сигурност ще й хареса. Имаш ли предвид някой конкретен ден?

— Ще ги накараме да проверят календара си. — Тя се усмихна. — Не искам да обещавам, но какво ще кажеш за събота?

— Добре. Ами за другото — за жената, която се обади?

— Предполагам, че полицията ще трябва да узнае. Толкова съжалявам, че познанството ти с Шон те въвлича в разследването.

Забеляза реакцията му: той трепна, сякаш не бе мислил за това. Разтревожи се. Тя го чакаше да каже нещо, но той не го направи. Секундите отлитаха.

— Дани? — попита тя.

— Точно същото, което каза преди, че нещата са лични. Странно е, като си помисля да се обадя в полицията или те да ми се обадят.

Бей затвори очи. Искаше й се полицията просто да изчезне от живота им.

— Знам — успокои го тя. — Поне ти не си част от главното разследване. Кажи им каквото сметнеш за необходимо, за обаждането. А аз вероятно ще им кажа за писмото.

— Добре — съгласи се той. — Радвам се да чуя това.

Тя отпи от лимонадата си.

— Защо имам чувството, че приличаме на конспиратори?

— Също като в доброто старо време. Когато бордът на управителите искаше зелени кепенци за къщата на пазача, а аз ги направих сини, защото синьото беше любимият ти цвят.

— Вярно, че го направи. — Опита се да се усмихне. — Бях забравила. Понякога ме черпеше с лимонада… казваше, че благодарение на мен си свършил половината си работа.

— Не исках да си мислиш, че се измъквам евтино. И освен това тук наистина имаха най-добрата лимонада. Все още я имат — каза и пресуши чашата си. — Какво я прави толкова различна?

Лимонадата във „Фолис“ беше знаменита, приготвена от пресни лимони и две тайни съставки. Никой, освен семейство Фоли — нито дори хлапетата, които работеха тук всеки сезон — не знаеше какви са те. Още когато бяха тийнейджърки, Тара получи работата на Али и се закле, че няма да напусне, докато не научи рецептата. „Прясна мента!“ обяви. Или, „Кора от лимон!“ или „Лют пипер!“ Но независимо от всичките им опити никой в Хабърдс Пойнт не успя да повтори вкуса извън магазина.

— Никой не знае — отвърна тя.

— Дори ти, Гелъуей? — попита той. — След всичките лета, прекарани тук?

Тя го погледна и си помисли колко бързо се изнизаха тези лета. Лицето му беше почерняло, косата му беше прошарена на слепоочията, но сините му очи все още бяха толкова живи, толкова готови да се усмихнат.

— Дори аз — отговори тя.

— Старият господин Фоли се опита да ме наеме да поправя тези маси — спомни си Дан. — Искаше да дойда с шлайфмашина и да махна всички тези драсканици…

— Хлапетата просто щяха да ги издълбаят отново — отбеляза Бей.

— Мисля, че той знаеше това — отговори Дан.

— Традиция… такова просто нещо — въздъхна тя и проследи с пръсти дълбоко изрязаните инициали на Шон.

— Е, как ми се иска да направя живота ти добър и това да е все още толкова лесно, Бей Макбий — въздъхна той, — просто да боядисам кепенците в синьо. Или да те доведа тук на лимонада.

Тя наистина не можеше да каже нищо след това. Допи лимонадата си и продължи да седи там, край изподрасканата стара маса, хванала хладната, празна чаша в ръцете си.