— Със сигурност нещо го е принудило да направи това — продължи Огъста.

— Права сте. Ние просто не знаем какво е.

— Друга жена? Това ли е?

Тара седеше неподвижно, не можеше да говори за това.

— Лоялността трябва да се уважава — отбеляза Огъста и присви очи. — Тя е хубаво качество.

— Благодаря ви.

— Очаквах я от Шон.

„Всички я очаквахме“ — помисли си Тара.

— Какво ще прави жена му сега? Тя работи ли?

— Работи много упорито. Отглежда децата им.

— Колко са?

— Три.

— Също както в нашето семейство — кимна Огъста, поомекна и в гласа й изведнъж прозвуча тъга. — Три деца без баща. Моите момичета също изгубиха баща си, когато бяха прекалено млади.

— Ако това ща бъде от полза, госпожо Ренуик — обади се Тара. — Много съжалявам — за онова, което ви е причинил Шон. Ще се чувствате ли по-добре, ако напусна? Ще ви разбера напълно, ако е така, като се има предвид, че той ме препоръча пред вас.

— Боже, не! — възкликна поразена Огъста. — Тара, нуждая се от теб повече от всякога. Макар сумата, която той ми взе, да беше малка, щетата, която ми причини, е голяма. Мразя да се възползват от мен. Аз съм стара, Тара, а обществото отхвърля и не уважава възрастните хора. Те ни покровителстват и си мислят, че сме твърде глупави, за да забележим, че ни скубят.

— Вие изобщо не сте глупава, госпожо Ренуик. — Тара се усмихна. — Вие сте много умна.

— Харесва ми да си мисля, че си права — отвърна Огъста и се надигна надменно. — Мислех, че и Шон чувства нещата така. Ето защо случилото се е толкова смайващо. Загубих вяра в хората. Случвало се е и преди; богатите старици са особено уязвими. Не забравяй това, когато остарееш и плодовете от труда ти се умножат — ти спестяваш пари, нали?

— Да — отвърна Тара. — Майка ми ме научи да бъда пестелива. Най-големият ми разход е градината ми…

— Градината ти?

— Да — потвърди тя. — Моята гордост и радост. Купувам твърде много растения… и не мога да устоя на меките кожени градинарски ръкавици, на медните лейки и на най-новите, най-острите лопатки…

— Ах, ирландците се справят страхотно с цветята и пръстта. Хю имаше градинар от Уиклоу. Това бе отдавна, в дните, когато „Хълмът на светулките“ бе място за изложби. Той искаше хубави градини, които да рисува. Сега аз си имам само старата билкова градина отзад и всички тези изсъхнали мушката. Не съм добър градинар.

— Вода, вода, вода — усмихна се Тара, като си мислеше за Бей. — Това е моята тайна.

Огъста потропа с черния си бастун по пода.

— Не мога да влача маркуч. Или да мъкна лейка. А дъщерите ми са заети със своя живот — trop occupe8, както казва Каролина, нали сега живее във Франция; не могат да помагат на старата си майка да си полива градината — и също така, като си помисля, малко е далеч.

— Мога да го правя вместо вас — предложи Тара и изведнъж й хрумна една идея. — Или…

— Или какво?

— Или можете да си наемете градинар.

11.

Точно преди дни Бей извади от гаража старото си колело. Забутано в един ъгъл заедно със стиковете за голф и баскетболните топки на Шон, то бе покрито с паяжини и тя го избърса.

Когато мина с него покрай мъжете в тъмната кола, тя се почувства като гангстер от филм, подигравайки се на закона. Те потеглиха и я последваха по пътя, но тя мина напряко през зеленото блато, по редица тесни дъски, положени в калта от сина й, за улеснение на колоезденето и ловенето на раци — пътека, по която никой не би посмял да мине с кола.

Вперила поглед надолу, тя задържаше гумите на велосипеда си върху дъските. Едно неправилно движение и щеше да падне в черната кал. Тялото й бе напрегнато, тъй като не знаеше какво да очаква от срещата с Дани. Какво имаше да й каже той и как щеше да се почувства тя? Вече се разкри толкова много пред него, че желаеше нещата да се върнат назад.

После, като излезе от блатото, тя тръгна нагоре по скрития път „Безмълвният лебед“, един толкова изолиран път, че повечето жители на Хабърдс Пойнт дори не знаеха за съществуването му, мина покрай къщата, където живееше зимният пазач на Хабърдс Пойнт, където сините светлини върху зелената му кола бяха маскирани в сянката на горите, простиращи се наоколо.

Накрая излезе на главния път и стигна до песъчливия паркинг пред магазин „Фолис“ — зелена сграда, която приличаше на хамбар. Погледна към колите и видя камиона на Дани. Пулсът й препусна като луд; след всичките тези години тя все още усещаше вълнение, когато го видеше. Слезе от колелото и после, осъзнавайки намесата на полицията в живота й, го паркира далеч от чужди погледи, под широката веранда на магазина.

Когато влезе в големия, просторен магазин, видя, че трите пътечки са празни — твърде горещо за пазаруване — но откри Дани отзад, седнал край една маса. Забеляза я моментално, стана, махна й и издърпа един стол. Щом седна, тя както винаги прокара ръка по надрасканата маса. Поколения деца от Хабърдс Пойнт бяха гравирали инициалите си в дървото: СП+ДМ, МЛ + ЕИ, ЗМ + РЛ, АЕ + ПС. Ето ги, малко по-встрани, и инициалите на Бей и Шон: БС + ШМ.

— Много отдавна — обади се Бей, след като осъзна, че Дан я наблюдава със сериозно изражение на лицето.

— Знам какво имаш предвид — каза той и се усмихна. — Благодаря, че дойде.

Тя кимна и също се усмихна. Дани Конъли винаги имаше най-хубавата, най-сърдечната усмивка, едно от нещата, които тя харесваше най-много у него. И сега, като го погледна, си спомни защо: това бе една от най-искрените усмивки на света; огряваше цялото му лице. Когато Али Глейсън мина покрай тях, те си поръчаха лимонада.

— Е, какво искаше да ми кажеш? — попита тя.

Усмивката му изчезна.

— Получавам много телефонни обаждания. Досадни, нали разбираш? Първо помислих, че са сгрешили номера. Или че някой се опитва да изпрати факс, но е влязъл в моята телефонна линия. Но накрая вдигнах и човекът от другата страна попита дали съм говорил с Шон Макбий, дали съм го виждал. За около половин секунда помислих, че си ти.

— Аз?

— Беше жена — обясни той.

— Наистина?

— Да. Разбрах, че не си ти, естествено, но не можах да разбера кой друг може да знае, че Шон е идвал при мен. И какво значение можеше да има това.

— Как говореше? — попита Бей.

— Внимателно — отвърна Дан. — Стори ми се много предпазлива, сякаш не искаше да казва много.

— Телефонът ти показва ли номера на отсрещния абонат?

Дан се усмихна отново.

— Не. Не ме бива много в електрониката. Елиза постоянно ми натяква да вляза в модерната епоха — може би е свързано с дървените лодки. Не харесвам нещата, които отнемат мистериите от живота.

Бей вдигна рамене объркана.

— Нямам представа кой може да е бил. Обади ли се на полицията?

Али донесе лимонадите и той я изчака да се отдалечи. Прокара пръст по влажната чаша. После погледна Бей.

— Не — отвърна. — Не съм, заради теб.

— Заради мен? Какво имаш предвид?

Той присви леко очи, после се усмихна:

— Защото, колкото и да се старая, не мога да престана да се отнасям покровителствено към теб.

— Благодаря ти — кимна тя. — Мога да се възползвам от това.

— Радвам се, че възприемаш нещата така. Знам, че сега си вече голяма, страхотна майка, много компетентна… Само че… — Той се усмихна. — Само че в моето съзнание ти все още си онова кльощаво хлапе, което постоянно ме следваше, докато строях дъсчената пътека.

— Не бях хлапе! Бях на петнайсет.

— Е, Гелъуей, може да си права — отвърна той и в този момент спомените нахлуха като поток. Той я наричаше свой помощник; даде й да си сложи онзи колан, за да може да му подава пирони, докато той се придвижваше по пътеката, заковавайки дъските. Наричаше я Гелъуей Бей или просто „Гелъуей“, на името на известния залив в Ирландия, грубовато и подигравателно, толкова дразнещо и очарователно, че тя пламваше всеки път, когато го чуеше — както и сега.

— Бях добър помощник — възрази тя. — Дъсчената пътека нямаше да издържи толкова дълго, ако не бях толкова добра, докато ти помагах.

— Не беше зле — отвърна строго той. — За аматьор.

— Който ти подаваше пироните?

— И въртеше чука. Ако си спомням правилно, ти беше доста добра.

— Точно така — усмихна се тя. — Ти ме научи. До ден-днешен, когато окачвам картина, отпускам чука и не откъсвам очи от пирона — все едно че удрям бейзболна топка — много Зен — и никога не се удрям по палеца. След като се научих по трудния начин…

— Когато го удари и аз изгубих цял ден с теб, докато го шиеха в клиниката — усмихна се той. — Притесних се, че не съм те научил добре.

— Но ти ме научи и аз още помня. Когато децата бяха малки, на бейзболните им тренировки — сподели тя — аз си мислех за това как ми казваше да отпускам ръка, да оставя чука сам да намери пирона, да не мисля за това… и казвах на децата да отпуснат бухалката, да я оставят да намери топката сама. Това вбесяваше Шон… — Тя замълча и сведе поглед.

— Защо го вбесяваше? — попита Дан.