Ани едва не затвори; не искаше да чува, че някога ще се почувства по-добре; че болката от липсата на баща й ще се притъпи. Но внезапното доверие, което изпита към Елиза, й помогна да преодолее момента и тя се запита какво ще последва.

— Когато се почувстваш по-добре — продължи Елиза, — ще можеш да си помислиш за него, за това къде е сега.

— Къде е сега? — попита тъпо Ани, мислейки си за гробището, за камъка с името му, гравирано върху него: Шон Томас Макбий, за датите на раждането и смъртта, за стиха от стихотворението, което Ани прочете в църквата: „Да спазваш обещанията“…

— Да — каза Елиза. — Някъде, където е толкова чудесно…

— Как ми се иска да беше вярно — отговори Ани и сълзите й отново потекоха.

— О, но това е така! — увери я Елиза. — Знам го със сигурност!

— Как така?

Сега бе ред на Елиза да замълчи. Тя задиша тежко, а Ани чу ритъма и го улови, сякаш устните на момичето бяха на телефона. Ани затвори очи, дишайки заедно с Елиза.

— Ще ти кажа следващия път, като се видим — прошепна Елиза.

— Но кога…

— Кога ще стане това? Това е въпросът. Ако живеехме по-наблизо, щях да дойда с колелото. Имаш ли лодка?

— Татко има… имаше… защо?

— Защото Мистик е край вода, а твоята къща също е край вода… — Тя се засмя. — Можем да пътуваме.

Ани се засмя, като си помисли как те двете профучават нагоре-надолу през пролива Лонг Айлънд, за да се видят.

— Ти имаш ли лодка? — попита тя.

— Смяташ, че имам — отвърна Елиза. — Като се има предвид, че моят баща е корабостроител и че компанията му е кръстена на мен… имам предвид на баба ми… но ние имаме едно и също име… това е дълга история.

— И аз искам да я чуя.

— И можеше, ако някоя от нас имаше лодка! Ще ти разкажа тази история, а мога да ти разкажа и за другите ни родители…

Ани отново изпита болка, но не като преди. Сякаш започваше да свиква с идеята, че баща й е заминал. Думата убийство вече не препускаше в главата й толкова свирепо.

— Скоро ще се видим — обеща Елиза. — Ще намерим начин. Ще помоля баща ми да ме докара. Или пък майка ти ще те докара дотук.

— Да! — възкликна Ани, почти развълнувана.

— Ще бъда обсебена от това!

— Обсебена?

— Това е дума, която научих в кошчето. Означава „да мислиш постоянно“.

— О — Значи да „мислиш постоянно“, а не да те изхвърлят в „кошчето“. Помисли си за баща си, за семейството си преди. Помисли си за малката си лодка, която той трябваше да носи винаги със себе си.

Елиза сигурно бе продължила да слуша, макар че единственият звук, който се чуваше, бе как Ани преглъща сълзите си. Ани плачеше, тъй като всичките неща, за които си мислеше постоянно, изпълваха главата й, цялата любов, която изпитваше към семейството си, цялата болка. Обаче мисълта, че Елиза е там и я слуша, я накара да се почувства по-добре.

10.

Те беряха боровинки за пая. Поля в синьо и зелено блестяха в горещината. Мрежите бяха опънати, за да държат сърните надалеч. Бей, Тара, Били и Пиджийн пълнеха кошниците си — бяха единственото семейство във фермата днес, в най-горещия летен ден досега — хълмовете на северния Блек Хол се мержелееха надалеч в маранята, омекотени от влажността. Бей се успокои.

— Когато погледнеш това — обади се Тара, — наистина разбираш защо художниците идват тук. Защо всички идват до Блек Хол чак от Ню Йорк…

Бей засенчи с ръка очи, взирайки се в хълмовете.

— Мисля, че когато съм на плажа — отговори тя. — Когато погледна към брега, към всичките скали и плажове, към блатата… и двете обичаме плажа, но ти обичаш малко повече сушата… Верни сме на имената си.

— Бей и Тара… море и земя.

— Хайде да станем художнички — предложи Тара.

— Да станем живописци.

— О, Тара — въздъхна Бей. Идеята я изтощаваше. Тя гледаше как двете й по-малки деца се носят през дивото поле като малки призраци, като малки зомбита, без енергията на предишните излети за боровинки. Семейство сърни пасеше в сенките до каменната стена на изток, а децата дори не ги забелязваха.

— Искам да стана художничка, вместо само да излизам с тях. Всички те миришат на ленено масло и честно, мисля, че имам много по-ясен поглед към живота, отколкото който и да е от тях. Любовният ми живот линее. Поне си имам страхотна кариера. — Тя се разсмя. — Чистя най-хубавите къщи в Блек Хол.

— Ето защо имаш толкова свободно време — отвърна приятелката й. — Сама си определяш работното време.

— Дяволски си права — съгласи се Тара. — Само да си имах някой специален човек, когото да мажа с масло на плажа. Освен теб, разбира се. Искам да се срещна с някой силен и удивителен мъж. Твоят мъжки еквивалент.

Бей се разсмя.

— Говоря сериозно — настоя Тара. — Искам човек, с когото да се държим за ръце, да ходим на концерти, да излизаме на верандата и да наблюдаваме звездите… но когато се намеси някой реален мъж, не мога да си представя как ще изкарам остатъка от живота си с него.

— Разбирам — отвърна тихо Бей, наведена над малък храст.

— Но ти го направи — отвърна Тара и коленичи до нея. — Ти пое риска, влюби се… имаш три страхотни деца.

— Знам — съгласи се тя. — Но с Шон нямахме нищо реално. Какво описваш? Искаш да си държите ръцете и да танцувате? Аз се вглеждам в брака си и се чудя къде е отишло това, ако изобщо е съществувало?

— Мислиш ли, че го е имало?

— Не знам. Мисля, че го исках толкова силно, та накрая се убедих, че съществува. Точно сега чувам за разследването, за нещата, които е правил Шон, за което аз не съм знаела нищо, и ми се иска да скоча от някоя скала. Какво говори това за мен — и за нашия брак — че най-голямата част от живота му е останала в тайна за мен?

— Той беше идиот — промълви Тара. — Да направи такова нещо.

— Дори не знам как да продължа от тук нататък.

— Ето защо трябва да станеш художничка. И двете — можем да впрегнем ирландската си страст, да я насочим в изкуството си.

— Точно сега у мен няма много страст — отвърна Бей. Вдигна поглед към Тара, която изглеждаше висока и силна, осветена от слънцето. Тялото на Бей я болеше толкова много, че не можеше да се помръдне; чувстваше се така, сякаш е била в колата с Шон, че е прекарала всички тези дни смазана от тежестта на морската вода, че по пръстите и лицето й са полепнали раци и риби.

— Имаш — настоя тихо Тара. — Ти си жива и дишаща страст…

— Аз съм само една майка от предградията — възрази Бей. — Това е всичко.

— Но го правиш с цялото си сърце.

Бей не отговори. Разтревожена до болка за децата си, особено за Ани, тя бе решена да премине с тях през това, да направи всичко възможно, за да се върнат към нормалния си живот, да им покаже отново радостта.

Те напълниха кошниците си, платиха на жената зад щанда и потеглиха обратно към брега. Когато зави в алеята, първите мисли на Бей бяха за Ани. Дали не грешеше, като й позволяваше — толкова мълчалива и затворена в себе си — да постъпва както си иска през тези дни, дали не трябваше да я накара да се присъедини към семейството и да не я оставя сама в стаята й?

Но щом влязоха в кухнята, Ани ги посрещна на вратата.

— Мамо, ще имам нужда от кола — заяви. — Не днес, но скоро — нали?

— Докъде? — попита Бей, изненадана и щастлива.

— До Мистик.

— Ти нямаш приятели в Мистик — обади се Били.

— Та ти дори не искаш да си играеш с приятелите си от Хабърдс Пойнт.

— Да — възкликна Пеги, която изглеждаше обидена. — Ти дори с мен не искаш да си играеш.

— Кого искаш да посетиш? — попита Бей.

— Елиза.

— Елиза Конъли? Та ти я видя само веднъж, онзи път…

— Но тя ми се обади, мамо — обясни Ани и очите й грейнаха. — Докато бяхте на плажа. Иска да намина. Открила ме е.

Виждайки усмивката на дъщеря си, дълго скриваната светлина в очите й, Бей усети как сърцето й се свива.

— Тя просто е можела да попита баща си как да те намери — обади се Тара. — Като се има предвид колко добре познава пътя обратно до Хабърдс Пойнт.

Бей усети, че се изчервява.

— Мамо? — попита Ани.

— Разбира се — отвърна Бей. — Ще те закарам. Само ми кажи кога.

Усмихвайки се на дъщеря си, тя погледна навън през страничния прозорец. Там, в тъмна кола от другата страна на улицата, седяха двама мъже. Тя не беше ги виждала преди, но знаеше кои са. Те наблюдаваха къщата. Дали си мислеха, че Шон й е дал пари, които да скрие, да пази? Може би трябваше да им покаже топящата се банкова сметка, обявите за работа, които огради сутринта. Прозорците на колата бяха вдигнати и климатикът работеше. Мъжете изглежда, бяха подготвени да седят там цял ден.

Точно тогава телефонът иззвъня, Бей откъсна погледа си от колата и вдигна слушалката.

— Ало?

— Бей, обажда се Дан Конъли.

— Как си?

— Добре съм… но нещо се случи. И трябва да те видя.

— Да ме видиш? Не можеш ли да ми кажеш по телефона, защото…