Или може би е някой извън банката, някой, който е искал Шон да извърши престъпление: разказваше се за съпруга в Далас, която накарала съпруга си — банкер, да краде от сметките, за да може тя да си купи петролен кладенец.

Седнала на плажния си стол, Бей огледа съседите си, чудейки се кои от тях си мислят, че тя го е накарала. Извади сутрешния вестник от сламената кошница. Опитвайки да се престори, че съпругът й не е на първа страница, тя положи усилия да успокои ръцете си, когато се зачете в обявите за работа.

Тара слезе при нея и двете приятелки тръгнаха заедно по твърдия пясък. Стъпките им оставяха отпечатъци. Те вървяха бавно и по навик се взираха надолу за съкровища: черупки, стъкла от морето, изгубени диамантени пръстени. Когато бяха едва на шест, чуха една жена да вика, че годежната й халка се изплъзнала, докато излизала от водата. Те никога не престанаха да я търсят.

— Как се справяш? — попита Тара.

— Страхотно — отвърна Бей с тон, с който знаеше, че най-добрата й приятелка ще си преведе като „много гадно“.

— Ясно.

— Досетих се, че ще ти стане ясно. Франк Алингам се обади отново. Опитваше се да бъде мил, но аз се чувствах твърде ужасно, за да разговарям с него… Търся си работа.

— Намери ли нещо?

— Още не. Не разбирам много от компютри, а, изглежда, всички търсят хора с компютърни умения…

— Компютърната неграмотност е много подценена в днешното ни общество — успокои я Тара. — Но аз се оправям, както и ти. Какво още?

— Чувала ли си хората да говорят? — попита Бей и в очите й блеснаха сърдити искри. Носеше сламена шапка и трябваше да надзърта, за да види лицето на Тара.

Приятелката й поклати глава.

— Никой не злослови за Шон пред мен.

— Аз ще злословя за Шон пред теб — заяви Бей. — Току-що изгубих съпруга си, той вероятно е бил убит, но аз съм толкова ядосана, Тара. Не можеш да повярваш. Ако беше пред очите ми… — Поклати глава, сякаш искаше да прогони ожесточението от мислите си. — Започнах да пресмятам ипотеката, застраховката, уредите, ежедневните разходи… Тревожа се, че ще се наложи да продадем къщата.

— Никога — възкликна Тара. — Ще умра, преди да позволя това да се случи.

— О, Тара. Благодаря. Как можа да направи това? Какво си е мислел? Ако не си намеря работа веднага… и то добре платена… — Прилошаваше й при мисълта за нови загуби, които и без това вече бяха твърде много.

— Ще намериш нещо. Продължавай да четеш обявите, а и аз ще поразпитам. Ти си толкова добра в много неща.

Тя винаги обичаше да работи упорито, колкото по-усилено, толкова по-добре.

— Казах на Дан Конъли, че мразя Шон — сподели тя.

— Точно сега за теб е добре да го мразиш. Щеше да ти е непосилно, ако не беше така. Ще накараш ли Дан да построи лодката за Ани?

— Не виждам как.

— Парите?

Тя кимна.

— Лятото почти свърши. Ще се нуждаем от всеки цент, който имаме, за да изкараме, докато си намеря работа. Бих заложила годежния си пръстен, за да платя за лодката, но от нея няма да има никаква полза — ще стои в двора до следващото лято… — каза Бей. Всичко я болеше, като си помислеше колко щастлива щеше да е Ани, ако баща й бе построил лодката й.

Тя погледна към пясъчното хълмче, обрасло със сребърно зелена плажна трева, гъсталак от къпини и прещип, към острата скала, към тясната пътечка под падналото дърво. Знаеше, че ако тръгне по пътеката, накрая ще стигне до отклонение, водещо към гъстата гора… Почти си представяше сечището, мястото, където Дани окачи люлката.

А сега погледна зад себе си, към дъсчената пътека. Той строи неща, които траят вечно, каза дъщеря му. И колко вярно беше това. Дъсчената пътека — повече от сто дебели дъски, заковани, посивели от бурите, удряни от приливите и от жестоките вълни по време на ураганите — бе свидетелство за трайността на направеното от него. Представи си Дан: висок, строен, загорял, усмихнат.

Мъжът, който строеше вечни неща.

„Лодка за Ани“, помисли си Бей.

Но за какво? Каква полза щеше да има от нея, какво щастие щеше да донесе тя на дъщерята, чийто баща бе уредил да й построят дървена лодка, класическа лодка — дори, да речем, да бе от най-силното, най-здравото дърво? Каква полза щеше да има от нея, след като той току-що бе изчезнал от живота им?

Просто така?

— Видя ли какво пише във вестника за Огъста Ренуик? — попита Тара.

Бей се сви, спомняйки си историята. От ФБР разпитвали всички клиенти на Шон и открили, че голям процент от лошите му заеми идвали от сметките на Ренуик — пари, оставени на Огъста от покойния й съпруг, известния художник Хю Ренуик.

— Можеше да е и по-зле — продължи внимателно приятелката й. — Можеше да е от някого, който наистина щеше да усети липсата на около петдесет хиляди долара. Той вероятно я е избрал, защото има толкова много.

— Тя каза ли нещо?

— Още не. Утре ще чистя къщата й.

— Сподели с мен всичко, което тя каже. Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна разтревожено Тара.

Те продължиха да вървят мълчаливо и да събират черупки. Бей слагаше нейните в джоба на ризата си. Беше облякла една от старите ризи на Шон, тъмносиня с оръфана яка и маншети. Тя винаги прибираше най-меките му стари ризи, за да ги носи над банския; докато играеше с децата, с неговите деца. Ризата му й напомняше за него, как работеше упорито за тях в банката.

Работеше упорито, крадеше и бе убит…

Тя случайно погледна назад. Тръгнал сам по дъсчената пътека, без да откъсва очи от нея, се виждаше мъж в тъмна риза. Панталонът му бе току-що изгладен, маратонките — чисто нови, а слънчевите му очила — толкова готини. Но именно ризата го издаде.

Някой трябва да каже на ФБР, че никой няма да облече тъмна риза в такава горещина. Тя попива слънцето и направо изпича човека, който я носи. Поглеждайки към мъжа, който я наблюдаваше, Бей почти го съжали.



Ани лежеше, притиснала дрехите до тялото си. Чувстваше се като голямо, увехнало цвете с тениската, прилепнала към кожата й, с влажната коса, прилепнала към главата й. Дори при отворени прозорци горещината беше непоносима.

Убит. Може би.

Майка й и Тара заведоха другите деца на плажа. Както винаги поканиха и Ани:

— Хей, Ани, хайде да се потопим заедно… да се намокрим, да се охладим… едно бързо плуване…

Ани се надигна от леглото, прекоси тъмния коридор, слезе надолу по стълбите и отиде в кухнята.

Татко — убит? Възможно ли е…

Отвори вратата на хладилника.

Шокиращо убийство, дрога… кокаин! Баща й не би могъл, не би вземал кокаин… той винаги казваше на Ани, че наркотиците са нещо лошо, че могат да увредят мозъка, че няма да й позволят да бъде добър атлет, че ще й попречат да победи противника си на баскетболното игрище. Но той също така й казваше никога да не краде. А хората твърдяха, че той е крал.

Ани прогони тези мисли и се втренчи в хладилника. Кухня за отслабване — благодаря ти, мамо, че си купила това само за мен. Половин литър лимонов шербет, още половин с нискомаслено ванилово кисело мляко. А там, отзад, имаше половин галон прасковен сладолед, купен за боровинковия пай, който майка й щеше да приготви по-късно.

Не мисли за „убийство“. Може би не е било така, може би все още е произшествие — и може да е нямало кокаин. Не е възможно. Ани посегна към сладоледа точно когато телефонът иззвъня.

Тя спря. Стисна пластмасовата кутия с прасковен сладолед, колебаейки се дали да се обади. Върна сладоледа в хладилника, остави вратата му отворена и се наведе към телефона.

— Ало? — обади се тя.

— Не мога да повярвам, че открих номера ви. Повярвай ми, не беше лесно. Не че ви няма в указателя, защото ви има, а защото: а) не знаех как точно се пише фамилията ви и б) сгреших името на града ви.

— Кой е? — попита Ани, макар че усети тръпки по кожата си, защото, разбира се, знаеше кой е — Елиза и обаждането не беше от някой треньор за Били или Пиджийн, или от банката, или пък от някой адвокат за майка й — това беше обаждане за Ани.

— Хм, познай до три пъти, но ако не успееш от първия, наистина ще се разстроя.

— Елиза?

Ани чу смеха й.

— Добре. Значи, първо обърках името, а после попитах за Силвър Бей вместо за Блек Хол… но най-накрая ви открих! Добре ли си?

— Хм… — започна Ани. Погледът й се насочи към хладилника. Обикновено даже не се замисляше дали да каже истината. Но нещо й пречеше да каже на Елиза: „Мисля, че баща ми е бил убит и се каня да се натъпча с половин галон прасковен сладолед.“ Така би казала тя и имаше усещането, че Елиза щеше да разбере. Вместо това отговори само: — Предполагам.

— Не мисля, че си. Знам какво разправят за баща ти.

— Така ли?

— Да. Не е нужно да ми говориш за това, знам колко ти е тежко. Наистина.

Настъпи мълчание.

— Съжалявам — прошепна Елиза. — Все още е много скоро.

— Липсва ми — прошепна Ани и очите й се просълзиха. — Толкова много ми липсва, че ако беше тук, даже щях да искам да играя баскетбол с него. А така мразя баскетбола…

— Когато се почувстваш по-добре… след като мине още време — започна Елиза.