9.

Дойде гореща вълна и следващите дни бяха потискащо знойни, а слънцето се превърна в огнена топка в плътното, бяло небе. Бей се опита да сплоти децата, да им помогне да преживяват всеки един ден. Тара й помогна да си спомни и да планира нещата, които те винаги бяха обичали — пикниците на сянка, плажа, пътешествията до „Сладоледения рай“.

Бей се движеше по инерция, давайки всичко от себе си — ако тя се разпаднеше, децата щяха да бъдат по-ужасени, отколкото вече бяха.

Всяка сутрин тя и двете по-малки деца ходеха до плажа, лягаха на одеялото, гмуркаха се във водата. Били и Пиджийн тичаха до сала, сякаш трескавата дейност можеше да засенчи реалността. Ани изобщо не идваше на плажа; тя искаше да спи до късно, а после ставаше и оставаше в къщата да чете. Бей се тревожеше за нея и се опитваше да я наглежда, без да се натрапва.

Франк Алингам се отби с ястия, приготвени от жена му. Марк Боланд се обади два пъти, да види дали Бей се нуждае от помощ, Алис също позвъни. Опитваха се да се държат дружелюбно, но гласовете им я поразиха. Усилията им й напомниха какво е направил Шон.

Във вторник сутринта някой позвъни на вратата. Бей отвори. Беше с бански костюм, а отгоре си беше сложила голяма стара риза. На вратата стоеше Джо Холмс, облечен както винаги в нещо като униформа на ФБР — тъмен костюм, тъмна вратовръзка.

— Бей, може ли да вляза?

— Добре — отвърна тя и отвори вратата по-широко. Почувства се уязвима, полуоблечена, но не искаше да губи време и да се преоблича: искаше всичко това да приключи и той да си тръгне. Тя го въведе в дневната и той седна на стола на Шон. Стомахът й се сви.

— Съжалявам, че се натрапвам така. Но разследването ни откри още няколко неща, които бих искал да узнаеш.

Тя зачака, неспособна да каже нещо.

— Огледахме мястото, където колата на съпруга тя е излязла от пътя. Премерихме спирачния път, радиуса на въртене… и те не ни приличат на произшествие. Мислим, че Шон е бил убит.

— Не… Защо? Не разбирам. Убит… — прошепна тя, шокирана, разстроена от думата.

— Не знаем със сигурност — обясни агентът. Очите му бяха нежни и тя можеше да се закълне, че са изпълнени със състрадание, сякаш наистина се интересуваше от чувствата й. Очите й започнаха да парят. Как ще накара децата си да се сблъскат с това? И как самата тя ще се сблъска с него? Шоковете идваха един след друг.

— Какво ви кара да мислите, че това е възможно? — попита тя, когато успя да събере сили и да проговори.

— Казахте, че е бил ранен на яхтата, че е изгубил много кръв…

— Това е вярно, така е — отговори тихо Джо. — Но въпреки това защо не е тръгнал по-рано? Защо не се е обадил за помощ? Подобни инциденти обикновено не стават на тихи селски пътища с добре поддържана кола. Шон вземаше ли наркотици?

— Не, никога. Защо?

— Открихме кокаин в организма му.

— Шон никога не е взимал кокаин — заяви Бей. — Наистина беше праволинеен — бе толкова против наркотиците. Той беше… безразсъден в други отношения, но не и с наркотиците.

— Може би е променил мнението си за това.

Тя наведе глава. Той бе променил позицията си по отношение на толкова много неща — защо не и за наркотиците? Но инстинктът й подсказваше, че не е.

— Може ли това да го е убило?

— Може да му е попречило да шофира, особено след загубата на кръв. А може и да не е бил сам.

— Какво имате предвид?

— Може да е имало някой с него в колата.

— Когато е излязъл от пътя? Когато е умрял? Кой?

— Това наистина е всичко, което мога да кажа засега. Разследването продължава; много съжалявам за всичко. За теб и за децата.

— О, Шон — въздъхна Бей и наведе глава.

— Сигурен съм, че до края на деня пресата ще разтръби новината — предупреди я агентът. — Просто исках ти да узнаеш първа.

Тя дори не можеше да му благодари за това. Седеше много тихо, слушайки как колата му се отдалечава, втренчена в стълбите, които водеха към стаите на децата и.

Помисли си колко щастливи бяха с Шон в деня, когато купиха къщата. Беше на брега, близо до Тара, близо до всичките им летни спомени. Погледът й се замъгли от сълзи, от скорошната скръб за Шон и от мисълта, че той си е отишъл завинаги, от усещането, че небесата се разцепват на две. Макар бракът им да бе далеч, далеч от съвършенството, тя хранеше най-скъпата, най-безумната надежда, че могат да се оправят.

Качи се по стълбите и тръгна по коридора. Точно сега й се стори много важно да бъде спокойна. Сякаш за да неутрализира насилието, извършено срещу Шон, тя знаеше, че трябва да стъпва много леко, да говори много мило с децата си. Щом влезе в стаята на Ани, тя попита:

— Можеш ли да излезеш от там?

Ани се измъкна от леглото.

Същото се повтори при Били, който искаше да знае:

— Какво правеше той тук?

— Господин Холмс? Ще ти кажа след минута. Ела за малко в стаята на Пеги.

Тя се придвижи бавно, сякаш вървеше по вода. Гласът й бе прегракнал от сълзите още преди да проговори.

Децата седнаха на леглото на Пеги и насочиха погледи към изтерзаните й очи. Всеки път, когато Джо Холмс посещаваше къщата им, те се разстройваха.

— За татко е — заяви Били.

Те я гледаха. Вече им беше казала най-лошото: че той е мъртъв. В очите им виждаше, че са преминали шока и са отлетели в ново царство. Искаше само да ги притисне към себе си, да ги превърне отново в бебета, да започнат всичко отначало.

— Какво има? — попита Били. — Какво искаше онзи тип от ФБР?

Бей погледна в очите на трите си деца, толкова предпазливи и наранени, и не можа да събере сили да им каже.

— Нека поседна с вас — предложи, настанявайки се на леглото между Ани и Пеги. Пресегна се край Пеги и хвана ръката на Били. Сърцето й биеше толкова бързо. Помисли си, че ще припадне. Пег започна да хленчи, преди още да е казала и дума.

— За татко е — каза тя и думите прозвучаха толкова сладко, тя чу как те ги казват на Шон, видя удоволствието в очите му — колко щастлив ставаше от това. Очите й се просълзиха и тя не можеше да продължи.

— Кажи ни, мамо — помоли я Ани. — Не ни карай да чакаме.

— Неприятно е — обясни тя, усещайки напрежението им. — Ще ви кажа, а вие ще трябва да бъдете много смели. Всички ние. Нали?

Децата кимнаха.

— Ани, Били, Пеги. Господин Холмс каза, тоест мисли, че татко вероятно е бил… убит.

— Убит — повтори Пеги.

— Не — възкликна Били. — Не и татко.

— Защо някой би направил това? — попита Ани. — Не. Никой не би му причинил това.

— Случва се по телевизията — извика Пеги и се разплака. — Така е постоянно. Защо не и татко?

— Това не ти е телевизия — възрази Били. — Това е нашият татко.

— Не би било честно някой да направи това — проплака Пег. — Ако колата му е излязла от пътя, това е едно. Но не мога да го понеса, ако друг човек му е причинил това.

— Аз не мога да понеса нито едното, нито другото — въздъхна Ани, стиснала здраво ръце в скута си.

— Дори не вярвам, че си е отишъл — каза Били, накъсвайки думите. Разрида се, търкайки очи с юмруци. — Не може да бъде — той е толкова страхотен и истински. Как така изведнъж ще си отиде? Трябва да е тук, с нас.

— Никой не може да ни го отнеме — проплака Пеги.

— Ние сме семейство — заяви Ани. — А той е нашият баща.

— Ненавиждам онова, което казват за него — извика Били. — А така става още по-зле. Искам той да е тук и да се защити.

Бей седеше сред децата и ги притискаше до себе си. Чувстваше същото като тях — че Шон бе много силен, за да изчезне просто така. Не можеше да отговори на Били. Може би Шон не е могъл да се защити, защото бе направил всичко, за което хората говореха.

Това бе първият урок на семейството по смърт и той попарваше сърцата им, обгаряше вените им. Бей знаеше, че това е все едно да са в колата с Шон, че онзи, който го е убил, е убил и част от тях. И тази мисъл й помагаше да стане по-решителна.

— Ще преодолеем това — заяви тя.

— Как? — изстена Пеги.

— Заедно — отвърна Бей. — Ние сме заедно.

— Но без татко — каза Били. — Него вече го няма.

— Това не е вярно — отговори Бей. — Има го. Имате неговата любов.

— Какво имаш предвид? Той си отиде. Току-що каза, че е бил убит.

— Любовта никога не умира — заяви майка им. — Баща ви ви обичаше прекалено много и това не може да стане. Повярвайте ми, че той все още ви обича. Повярвайте ми. — Тя изрече това толкова свирепо, че децата се изправиха и се втренчиха в широко отворените й очи. — Повярвайте ми — повтори тя.

— Щом казваш — прошепна Ани, — тогава ние ти вярваме.

Бей прегърна децата. Насилието бе дошло в дома им. Тя щеше да бъде нежна и щеше да изпълни дома им с любов.

Думите на Ани направиха това за Бей. „Щом казваш, тогава ние ти вярваме.“



На следващия ден, сряда, се появи нов слух. Случилото се с Шон може да е било убийство. Вероятно е било убийство. И той е смъркал кокаин. Някой може да му е помагал, докато е присвоявал от банката. След като всички служители бяха оправдани, според вестниците властите все още разпитваха касиерите. „Младите касиерки“, носеше се слух.