— Шон, аз съм — обади се Бей. — Не си ли включил телефона си? — Тя си пое дълбоко дъх и преглътна онова, което искаше да каже: — Хей, приятелче, какъв е смисълът от мобилен телефон, когато не отговаряш? Ами ако се случи нещо с някое от децата…

Шон беше вицепрезидент в банка „Шорлайн и Тръст“ и имаше огромна клиентела. Като банкер в малко градче той се оправяше с всичко: търговски трансакции, потребителски кредити, ипотеки. Преди пет години, когато беше бумът на фондовия пазар, той стана инициатор за създаването на частен банков отдел, обслужващ специално най-богатите жители на района. Резултатът бе златна мина за „Шорлайн“, а Шон получи огромни премии, базирани върху авоарите под негово управление.

Той живееше страстно — качество, което Бей обожаваше у него. Тя казваше, че в денонощието няма достатъчно часове, за да може съпругът й да свърши всички неща, които обича. Така както Бей обожаваше градинарството, Шон обичаше риболова, „Ред Сокс“, посещенията на казиното „Орлово перо“ с приятели.

През последните години тази страст се прехвърли и към други жени. Дори сега това я шокираше — тя знаеше и все пак оставаше с него. Като млада жена, преценявайки други бракове, тя смяташе изневярата за нещо напълно непростимо: една забежка и си тръгваш. Но бракът се оказа нещо много по-сложно.

Някои хора са част от пейзажа, като скалите и дърветата; Бей се чувстваше така в Хабърдс Пойнт. Солената вода беше в кръвта й; розите и лилиите бяха в сърцето й. Чувстваше се така, сякаш е поникнала от скалистата почва, усещаше, че трябва да е тук, за да съществува. Винаги бе знаела, че ще се омъжи за момче от брега.

С Шон израснаха заедно; имаха едни същи спомени и истории. Всеки от тях бе първата любов на другия, но се оказа, че така са открили и истинската любов — дали? Бяха толкова различни — но изглежда се допълваха. Любовта им изглеждаше толкова истинска.

Но тя научи, че бракът не се състои само от лесните въпроси за миналото и историята. Шон се нуждаеше от по-голяма независимост, отколкото тя можеше да проумее, работеше до по-късно с всяко ново повишение, пътуваше повече в командировки. Бей се чудеше защо той закъснява толкова всяка вечер, обаждаше се в кабинета му и чуваше гласовата поща, слушаше извиненията му и се опитваше да му вярва.

Бей откри у себе си способност да прави компромиси — и за нейна беда разбра, че се е лъгала твърде дълго време. Болеше я от лъжите на Шон — но повече, много повече я болеше от лъжите, които си казваше сама. Ако запазването на брака им бе нещо добро за децата, тя щеше да му прощава и да останат заедно. Но започна да си признава, че е престанала да го обича както някога.

Престана да отрича фактите в деня, когато дъщеря й започна да задава въпроси.

Миналата есен Ани дочу телефонен разговор на баща си — вдигнала слушалката и го чула да шепне на Линдзи Бийл за пътуването им до Чикаго. Линдзи беше млада служителка по заемите в банката — много красива и чаровна, от богато семейство в Нова Англия, с добро образование; Бей и децата я бяха срещали на служебните пикници. Поканиха я на вечеря вкъщи. Ани мислеше, че трябва да я запознаят с учителя по математика.

Телефонният разговор бе съсипал дъщерята на Бей.

— Това беше командировка, скъпа — обясни й майка й, прегърна я, опитвайки се да оправи нещата. — Знаеш, че татко трябва да пътува по работите на банката, а понякога и Линдзи ходи с него. Те работят заедно.

— Това беше различно — хлипаше Ани. — Те шепнеха.

Бей усети как адреналинът й се качва, усети страх и странно усещане в стомаха. Но не можеше да позволи Ани да разбере, така че само я прегърна по-здраво.

— Не се тревожи, Ани. Сигурна съм, че има някакво обяснение.

— Мамо, не ми се иска да ти казвам. Защото ще се вбесиш… но трябва да ти кажа. Те си говореха разни романтични неща… Татко искаше да я целува пак и пак…

— О, Ани! — въздъхна Бей, сдържайки болката и гнева си към Шон — заради това, че я предаде, заради това, че не й остави възможност да го защити пред дъщеря им.

Сърцето на Ани бе разбито от онова, което дочу, но другите деца — по-малки и не толкова чувствителни — се възмутиха, когато сестра им им каза.

— Татко, защо си говорил с друга жена посред нощ? — попита Пиджийн със стоманен поглед и сърдит глас. — Ако не можеш да спиш, защо не пиеш мляко? Или не прочетеш някоя книга?

Били беше още по-категоричен:

— Не го прави повече, татко. Ние се нуждаем от теб повече от нея.

Като видя как се отразява поведението на Шон върху децата, воинът у Бей се пробуди и тя започна да си мисли, че оставането му може да се отрази по-зле на всички. Постоянно си мислеше за това — много преди Ани да чуе разговора — когато си премълчаваше, за да запази мира, когато сдържаше съмненията и страховете вътре в себе си. След това телефонно обаждане те се върнаха с пълна сила.

— От толкова време ми изневеряваш — не знам кога е започнало — извика тя с разтреперан глас. — Дори не те познавам.

Шон бе шокиран от мисълта, че Ани го е чула.

— Какво е чула? — попита той.

— Достатъчно.

— Ти каза ли й?…

— Казах й, че вероятно си говорил по работа. Тя не ми повярва. Каза, че си шепнел.

— О, мамка му!

Стомахът й се сви — той не отричаше обвинението. Просто се опитваше да оправи нещата. Тя заплака тихо, чувствайки скръбта на дъщеря им от загубата на невинното й убеждение, че родителите й се обичат.

Шон хвана ръката й и я притиска дълго до наведеното си чело, преди да я погледне в очите.

— Бей, съжалявам. Толкова съжалявам, че нараних теб и децата. Всичко свърши и никога няма да се повтори. Кълна ти се. Всичко ще се промени — обеща той с разтреперан глас.

— Казвал си го и преди — припомни му тя, но нещо в тона му привлече вниманието й и я накара да се вгледа в него.

— Това е различно — настоя той.

— По какъв начин?

Той замълча и си пое дълбоко дъх.

— Правил съм много грешки. Големи. Понякога се поглеждам в огледалото и дори не познавам човека, който ме гледа от там.

— И аз съм си мислила за това — изхлипа тя, обляна в сълзи. — Чудя се какво е станало със съпруга ми.

— Кълна се, всичко ще се промени. Ще видиш…

Бей се опита да не го подозира точно сега, но лъжите на Шон я бяха променили. Беше загубила доверието си в него и винаги мислеше най-лошото. Къде можеше да е той? Понякога изключваше телефона си, пъхаше го в джоба си и отиваше на яхтата.

Но не и през вечерите, когато обещаваше да води децата на миниголф.

И никога не беше оставял някое от децата, когато то очакваше да го вземе.

Бей излезе в градината. Обикновено се успокояваше, щом видеше верандата и маточината, щом чуеше жуженето на пчелите сред розите и орловите нокти. Сега усещаше стягане в гърдите, сякаш върху тях имаше някаква тежест. Тя погледна към алеята, искаше й се да зърне джипа на Шон. Небето все още беше ясносиньо; утре щеше да е най-дългият ден в годината: годишнината от деня, в който той й направи предложение.

Като дете Шон беше неудържим. Той бе единственият от приятелите им, който се опитваше да преплува Пролива до Лонг Айлънд, да хваща сини раци с голи ръце, да скача във водата от железопътния мост, да хвърля баскетболната топка, докато направи петдесет поредни коша. Със светлоруса коса и още по-светли зелени очи, той беше изпълнен с жизненост, като зареден с електричество.

Винаги работеше и някак си успяваше да изкара повече пари от другите деца. Купи си лодка с парите от работата си като момче за всичко в ресторанта — винаги знаеше кого да ласкае и само заради това, че напълни чашата с вода на една старица десет пъти за една вечер, изкара седемдесет и пет долара бакшиш. Един известен, заможен алкохолик от време на време му буташе стодоларови банкноти и му казваше: „Използвай ги за колежа.“

И той го направи, но първо си купи лодката. После вземаше такса от наемателите за онова, което наричаше пътешествия „Виж Блек Хол от водата“. Двайсет долара на човек. Довери на Бей, че го наемали самотни жени, чиито съпрузи работели през седмицата. Каза, че не се е случило нищо, но знаеше, че ако поиска повече пари, то щеше да се случи: че се предлагаше негласно.

Бей ненавиждаше тази история и полагаше огромни усилия да потисне истинските си чувства. Вината не беше негова, а на жените. Той бе прекалено млад за тях. Шон беше неустоим — готин, забавен, ласкав и готов на всичко. Пръчка динамит с руса коса.

Тя бе привлечена от енергията му, от неговата жар; всички момичета го харесваха. Всички в Хабърдс Пойнт искаха да излизат с него; градските момичета от Блек Хол шофираха през плажа да видят къщата, където той и семейството му прекарваха летата си — сиво бунгало на завоя на релсите. Красиви, руси, загорели, само по бикини — най-популярните момичета, водачките на мажоретките, красавиците на класовете си.

Но той обичаше Бей.

Дори и сега тя не можеше да се начуди с какво го е привлякла. На плажа винаги слагаше кърпата си до нейната. Когато вървеше бързо по гредите на павилиона над дъсчената пътека, той винаги следеше дали тя го гледа. Спускаше се от гредата точно пред нея, тялото му се стрелваше във водата като ракета. Изскачаше до нея, докосваше я, докато плуваше, а сърцето й забиваше по-силно и кожата й пламваше. Винаги се вълнуваше от вниманието му — и се чувстваше малко объркана.